***
Скоро опитите ми да го убедя преминаха в хлипане, а после и то затихна.
– На тебе бяха открити следи от ментална магия – тихо произнесе Бриар, забелязвайки, че съм се успокоила. – Значи са искали да те задържат. Но как са разбрали, че имаш фолиант със забранени ритуали?
– Това не може да е внушение – упорито повтарях аз, все още опитвайки се да измисля рационално обяснение. Защо магистъра лъже, сякаш не е бил там? Може би това е някакво изтънчено отмъщение?
– Защо? – Просто попита той.
– Защото аз виждам проклетата магия! – Изрекох аз. – Виждам я – добавих малко по-тихо. – Щях да забележа, ако бяха ми сложили нещо.
– Как? – Отново прост въпрос, изненадващо без уточнения.
– Просто виждам – упорито повторих аз.
– Не за това говоря, Кас – прекъсна ме той меко. – Ако листче се заплете в косата ти на тила, ще го забележиш ли? Не, не можеш да виждаш всичко.
Замръзнах. Наистина ли този ужас беше илюзия? Преживях един от най-страшните моменти в живота си, а това е илюзия? Използвах забранен ритуално за игра на съзнанието?
– Защо избра точно тази книга? – Той погледна мрачно в очите ми. – Защо от всички възможни книги се оказа точно тази? Защо изобщо взе нещо оттам?
– Посъветваха ме – признах честно.
– Кой? – Продължи да ме разпитва той.
И аз отново не можах да излъжа.
– Призрака – почти прошепнах.
– Говорила си с Аарон – вече не питаше, а твърдеше той.
Внимателно ме пусна, отиде до прозореца и ми обърна гръб.
– Ти изобщо не вярваш на мен и на приятелите – започна той с глух глас. – Вече свикнах с това и дори се примирих. Но можеш ли да ми обясниш за какъв демон изведнъж послуша съвета на прокълнатия маг?! – Изкрещя той, обръщайки се към мен. – Какво си мислила изобщо!
– Че няма да има голяма беда от една-единствена книга, а той обеща, че там ще намеря отговорите на въпросите си – отговорих аз.
– И ти му повярва, да?! Именно на него! На моя луд предшественик, убил толкова много хора! – Беше обезумял магистъра. – Тоест с мен не можа да говориш откровено, а на него след половин час разговор просто се довери! Какво се върти в главата ти!
Отново беше прав. Всъщност книгата за заклинанието, наложено върху мен, не беше виновна. Къде ли съм успяла да го получа? Очевидно е, че след раздялата с Хран. Ако аз самата не бях забелязала нещо, той със сигурност щеше да го види. И тогава аз ахнах.
– Защо ми е подхвърлил книгата?! Откъде е могъл да знае, че ще използвам точно този ритуал, а ако го използвам, какво ще спечели от това? – Наблюдавайки как се променя лицето на магистъра, разбрах, че наистина има нещо. И това нещо не ми харесва.
Дамиан отново се обърна към прозореца, сякаш не искаше да ме погледне в лицето.
– Знаеш ли, към какво беше прикрепено заклинанието? – Той избегна отговора, но аз реших да не го прекъсвам. – В гънките на качулката ти беше скрит малък амулет. Не излъчваше магия. Докато не закачи заклинанието за ментално внушение в ключалката. Амулетът се активира, а ти дори не забеляза.
Качулката на наметалото ми… Кой може да е прикрепил амулета? Късчето амулет можех и да не забележа. Колко глупаво, вече бях разбрала, че са се приближили до мен, но не можех да подозирам, че на вещите ми е оставено пасивно заклинание. Остава един въпрос. Рина или Грант? И двамата имаха възможност. А аз се подлъгах толкова глупаво. Смятах се за по-умна от всички, поставих капан на върховния лорд, а в крайна сметка сама се хванах, и то не веднъж.
– Аарон най-вероятно е видял заклинанието върху теб – продължи Бриар, стигайки до най-неприятната част. – За този, който е преминал границата на съществуването, всичко се възприема по друг начин. Най-вероятно дори е разбрал предназначението му: Да те задържи в Черния замък. Проклет призрак, жалко, че няма да може да умре отново…
Започнах да изтръпвам от ужас. Божества на Безкрайността, в какво се превърна ритуала за мен?
– Какво е направил? – Задъхках се аз.
Дамиан се обърна, погледна ме не злобно, както очаквах, а със съжаление.
– Той се възползва от теб, за да се освободи. Той е привързан към замъка, принуден е да го охранява и да държи животните си под контрол. Специално, такова същество, е поставил практически невъзможно условие за наследяване, за да не може никой да наруши миризливите му шедьоври и да унищожи имението – промърмори той през зъби. – Когато го върнаха, той беше просто щастлив. Толкова години пред него, само той и неговите любими чудовища. Но годините минаваха, а охраната ставаше бреме. Стана му прекалено скучно. И тогава се появи ти… И възможност да избяга от фаталния кръг.
– Какво беше условието за наследяване? – Тихо попитах аз, започвайки да разбирам, че призрака не просто така се измъкна от отговора. Но каква връзка можех да имам с него? Едва ли самия факт, че е използвал кръвна магия, иначе наследника щеше да се появи много по-рано.
– Наследник можеше да стане само светъл магьосник, който е предал дарбата си и е станал некромант, – каза магистъра.
Не забелязвайки искрата на разбиране в очите ми, Бриар въздъхна и отново седна на края на леглото ми. Взе ме за ръцете и защо ли започна да пипа пръстена-ограничител.
– Кас, назови основната отличителна черта на магьосниците от твоята школа.
Замислих се.
– Вие сте единствените, които имат право да не убиват. Никой от лечителите не е способен да унищожи умишлено, при това с магия. Лечителският дар не допуска такова нещо – бавно произнесе той това, което и аз сама знаех.
На границата на съзнанието ми се появиха първите догадки. Но и на мен ми е отвратително желанието да убивам. Аз съм лечител! Както никой друг, аз знам ценността на живота! И със сигурност никога не съм се опитвала умишлено да убия някого с магия.
– Кас, ти си използвала ритуал на кръвта – напомни магистъра – който черпи магия от твоята кръв, от твоя вътрешен източник. И този ритуал е бил насочен към убийство.
– Не е вярно – прошепнах аз. И повторих малко по-силно: – Не е вярно! Това беше защитен ритуал! Той не пускаше никого до мен!
– Това беше агресивен защитен ритуал – поправи той. – Всеки, който се опиташе да проникне в кръга, умираше на място.
Замръзнах, не можех дори да дишам.
– Някой дали?.. – Прошепнах аз, но мъжа поклати глава.
– Никой от хората не е успял да стигне до теб – успокои ме той. – Ние с Хран те намерихме първи. Но десетките мъртви химери точно по ръба на очертания от теб кръг ни насочиха към определени мисли. Имаме късмет, че си оставила книгата отворена и ние бързо разбрахме заклинанието. Твоят котарак е свалил защитата, така че никой, освен чудовищата, чийто брой отдавна е трябвало да бъде намален, не е пострадал.
Но това означава… Погледнах с надежда, но стопанина разпери ръце:
– Ти използва заклинание, насочено към смърт, Кас. Предаде дарбата си.
Задишах тежко, опитвайки се да разбера какво се опитва да ми каже.
– Много рядко явление, а оцеляват след нарушение на забраната единици. Ти имаш късмет. Това, че не си убила свои, ти спаси живота – продължи той, стискайки ръцете ми.
– Значи аз…
– Ти вече не си лечителка, Кас – потвърди предположенията ми Дамиан.
Изглеждаше като поредния сън. Все още не можех да си представя последствията от случилото се.
– Аз… Вече не съм магьосница – промърморих объркано, поглеждайки безмислено ръцете ни. Натъкнала се на пръстена, се намръщих. Ако не съм магьосница, защо ми е ограничител?
– Аз не съм казвал това – отбеляза Бриар и аз го погледнах напрегнато.
– Тоест, сега съм нещо като некромант? – Нервно се разсмях, но като не забелязах и следа от веселие на лицето му, се спрях. – Наистина ли съм некромант?
– Възможно е – кимна той. – Лечителят е усетил някаква магия в теб, но определено не от неговия род. Затова намерих ограничител. Можеше да се опиташ да се излекуваш, използвайки енергия, която не е подходяща за това, и никой не може да каже как щеше да свърши.
– Аз съм некромант – повторих недоверчиво.
– Ако това се потвърди, ще станеш наследница на замъка Дунебшхишт и на всичките му обитатели – добави Дамиан. – Старият некромант най-накрая ще постигне целта си.
Сега ми стана ясно какъв подарък е искал да ми направи лудия призрак. Но неочакваното наследство не ме тревожеше.
– Може ли да остана сама? – Тихо попитах, обръщайки към него невиждащ поглед.
Магистърът мълчаливо напусна стаята, оставяйки ме сама. А аз трябваше да свикна с новото си положение. Аз съм новороден некромант, който няма представа как да се справя с дарбата си. И в същото време съм изгорял маг, прекарал целия си съзнателен живот с лечителски дар и не можещ да си представи себе си без него.
Е, Кас, сега наистина си се наиграла.
Замръзнах на леглото, очаквайки, че сега ще започне истерията. А тя трябваше да започне. Сега ще дойде отчаянието, осъзнаването колко много съм загубила. Но нищо не се случи. Не чувствах нищо. Дойдоха тревожни мисли за това, което ме очаква, колко трудно ще е да се приспособя към новия дар. Проблясна разочарование, че вече няма да мога да спасявам животи. Но ми се струва, че отдавна съм разбрала, че лекуването не е за мен. Преминах границата на позволеното. Едва сега разбрах колко недопустимо всемогъща се чувствах. Аз избирах кой да живее и кой не. Да, пациентите ми бяха на ръба на смъртта, аз се опитвах да ги спася и в крайна сметка ги спасих. Но аз нямах представа дали заклинанията ще проработят. Със същия успех можех да убия. Но имах цел и вървях към нея. Колко е страшно да осъзнаеш колко е бил прав лудия магьосник, когато каза, че ние сме еднакви. Аз също провеждах експерименти. Да, съжалявах и за възрастния мъж, и за малкото момиченце, и за младия момък. Но кой знае, може би мъртвия некромант също е съжалявал за умрялото животно? И какво в крайна сметка? Ето го, отвратителен, ходещ и дори условно жив резултат, готов да разкъса на парчета всеки. Кой знае, може би и моите пациенти след изписването са разкъсали някого на парчета? Аз дори не си спомням имената им. За мен те не бяха личности, а номера. Не трябва да ме допускат до живите, това е кристално ясно. И не съм сигурна, че ще мога да работя с мъртвите. След това, което видях… След като плаках над окървавеното тяло на Бриар… Аз наистина преживях смъртта му! Сега не мога да аутопсирам тела хладнокръвно. Уморена съм от кръв, не искам повече.
Така се примирих с мисълта, че повече не мога да лекувам. В крайна сметка, никога не съм планирала да работя в тази сфера. Отдавна разбрах, че ме привличат много повече отвари и амулети. Може би некромантията ще ми отвори нови хоризонти. И то без да излагам на опасност живите хора. Разбира се, ще трябва да се науча да боравя с дарбата си. Да се отуча от вече рефлекторното заздравяване на рани и драскотини. Но това не е най-трудното. В края на краищата, млада съм, обичам да уча и имам повече от богата библиотека.