***
Така че загубата на дара не беше толкова голям шок за мен. Може би все още не съм се отървала от лекарствата или заклинанията, но засега не се тревожех много. Много повече ме тревожеше Черния замък. Магическото наследство не е нещо, от което можеш да се откажеш.
А още ме плашеше мълчанието на Дамиан. Той не ме попита защо съм се намирала в този замък, дори каза, че разбира постъпката ми. Как ще разбере защо съм отишла там. Той не попита как виждам магията. Просто отбеляза. Честно казано, той беше изненадващо спокоен и уравновесен. Аз очаквах по-лошо. Той можеше да ме затвори в някакво каменно мазе, откъдето със сигурност не бих могла да избягам. А тук има цяла стая с куп врати и дори балкон. Стотици възможности за бягство. Особено за мен с моето извратено въображение. Но не можех да направя нищо. Само да се възстановявам и да плувам по течението. Отдавна не бях правила това!
И аз просто живеех. Само че живота ми стана много странен. Получих лична прислужница. Неочаквано събитие за мен. Мило младо момиче на име Клара. Тя ми носеше закуска, обяд и вечеря, помагаше ми да се сресвам и обличам, защото заради травмираните си китки не можех сама. След ден събрах сили да изляза на балкона. Боже, каква гледка се разкри пред мен! Висок скалист бряг и дългоочаквания океан, който се врязваше право в небето. Аз се държах за широките каменни перила, наслаждавайки се на свежия морски вятър и безкрайната свобода. Веднъж на ден ме посещаваше мълчалив лекар. От него разбрах само, че раните зарастват и чувствителността на пръстите ми скоро ще се върне. На третия ден открих зад една от вратите малък кабинет, затрупан с всякаква научна литература. Там намерих учебници по всичките ми курсове, няколко наръчника за начинаещи некроманти, купчина книги по алхимия и артефактика. Изглежда, че някой се беше подготвил добре за моето пристигане.
На петия ден започнах да се чувствам като домашно животно. Хранеха ме, обличаха ме, следяха за здравето ми. А още имах и удобна голяма клетка: Входната врата беше заключена. Щях да приемам всичко това по-спокойно, ако поне бяха говорили с мен. За съжаление, не ме удостоиха с такава чест. Дамиан повече не се появи. Никой не влизаше при мен, освен камериерката и лекаря. Така живеех, като хамстер зад стъкло, заровена в книги.
След седмица се събудих, защото усетих нечие присъствие. Отворих рязко очи и се отдръпнах на леглото, колкото се може по-далеч от непознатата жена на възраст, която ме гледаше със съжаление. Изглеждаше, че мечтае да ме погали по главата и да ме притисне към себе си като малко дете. И това, честно казано, ме напрягаше. Като я погледнах по-внимателно, промених малко мнението си. Не беше толкова непозната. Виждала съм я няколко пъти и това не ме радваше.
Да, самата лейди Клейрон дойде да ме види. Изящна тъмнокоса дама в лека тъмнозелена рокля седеше на края на леглото ми и ме разглеждаше внимателно.
– Здравейте – плахо промърморих аз, намеквайки, че съм се събудила и че не е редно да ме зяпа така.
– О, прости, скъпа, замислих се – събуди се жената и ми се усмихна нежно. – Аз съм Алария, за теб просто Лара. Мисля, че не е нужно да уточнявам коя съм, нали?
Кимах с глава, без да откъсвам от нея предпазливия си поглед. И за какво да говоря с жена, на чийто син съм отказала и чиято снаха бих могла да стана? Как да не се изнервям.
– Как се чувстваш? – Поинтересува се тя, хващайки ме за ръката и нежно галеейки китката ми. Изглежда, че наистина ѝ пука. Удивително! Като се има предвид колко проблеми и главоболия съм причинила на сина ѝ. Дори ми стана срамно.
– Благодаря, добре съм – кимнах учтиво, изправяйки се на леглото, за да посрещна посетителката седнала. Би било добре да съм облечена прилично и да седя на масата в кабинета, но да я помоля да излезе, за да се преоблека, би било неучтиво, имайки предвид, че съм в нейния дом.
– Имаш ли нужда от нещо? – Попита загрижено тя. – Да ти донеса книга или нещо за шиене?
– Благодаря, имам всичко – уверих я. Да не се възмущавам, че ме затвориха тук? В крайна сметка, това не е нейно решение, а на Дамиан.
Жената се поколеба малко. Изглежда, че и двете не знаехме как да се държим.
– Съжалявам, че се получи така – най-накрая издиша тя. – Ще поговоря с него. Изглежда, че съм възпитала сина си зле… – Тя въздъхна тежко, стана и се запъти към вратата.
– Възпитали сте добър син – все пак ѝ казах в гърба, и тя се обърна изненадано към мен. – А аз имах много по-малко късмет с възпитателите си.
Лейди Клейрон леко стисна устни, сякаш искаше да каже нещо, но се въздържа. Още веднъж каза „Съжалявам“ и се плъзна през вратата. Това посещение внесе приятно разнообразие в самотата ми, но добави и вълнения. Какво я накара да ме погледне с такова съжаление? Или има нещо, което не знам? Отговорът получих четири дни по-късно.
Последните два дни дори гледката на малката ми библиотека предизвикваше меланхолия. Помолих камериерката да ми донесе китарата и практически се нанесох на балкона, съчинявайки песни, любувайки се на полета на птиците зад решетките на клетката ми и вдъхновявайки се от тяхната свобода. Затова и репертоара ми беше определен.
„Небето е покрито с мрачни облаци,
Вятърът притиска тревата към земята,
Вълните се разбиват в скалистите брегове,
Пътят към свободата си проправят.
А аз свободата виждам само от далеч,
Червена зора, хоризонта ме мами.
С погледа на лукавия тънък месец
Металът на решетките сребристо блести през нощта.
Мъчи ме с бързия си полет лястовицата,
Сякаш и аз някога ще мога,
Да играя с вятъра в луди игри,
Да проблясвам във високото небе.
Птице-сестрице, не разкъсвай душата си с песни.
В сърцето ми гнездо е свила зла носталгия.
Клетката ми е златна, не е тясна
Но все пак не може да замести облаците.
Бих искала да полетя с теб направо към слънчицето
Като лястовица свободна с черно перо,
Да се върти главичката ми,
Да се вълнува водата под крилото.
Да се задъхва дишането ми от скоростта,
И да не са нужни никакви думи,
Да се забравят неволите и скърбите,
Да чувствам само едно – че съм жива.“
– Тук няма лястовици, има само чайки – изведнъж се чу мъжки глас зад гърба ми.
Честно казано, бях толкова изморена да го чакам, че отдавна бях изгубила надежда и вече не исках да говоря с него.
– Това е метафора – отговорих спокойно, записвайки думите в тетрадката си. Кой знае, може да ми потрябва. Кой знае къде ще ме отведе съдбата, а с пеене винаги ще си изкарвам прехраната.
– Метафората ти прекрасно изразява всичко, което искаше да кажеш. Да ти обясня ли?
– Не – въздъхнах аз. – Разбирам всичко прекрасно.
– Тогава може би ще ме погледнеш? – Попита спокойния, сух глас.
Аз се обърнах.
Изглеждаше, че на някого му е било много по-тежко, отколкото на мен, въпреки че той беше на свобода. Измъчен, неспал. Дори ми стана малко жалко. Много малко.
– Мисля, че е време да поговорим – каза той сериозно.
– Смяташ ли? – Въздъхнах аз, почти без ирония.
– Хайде. – Той протегна ръка, но аз, игнорирайки помощта му, сама се изправих от топлото одеяло на каменния под.
В мълчание ние преминахме в кабинета ми. И почти веднага се разделихме в различни ъгли. Не знаех какво да кажа. Искаше ми се да попитам за бъдещето си, но се страхувах. По-добре да разбера какво толкова важно искаше да ми каже, щом се е появил тук. А той, изглежда, сам не знаеше откъде да започне. И накрая започна с най-сложното.
– Кас, знам всичко.
От такова просто, но многозначно изявление аз се разтреперих. Колко много може да „знае“… Какво точно имаше предвид? Или е провокация, за да ме накара да говоря?
– „Всичко“ е твърде общо понятие, не мислиш ли? – Реших все пак да уточня, за коя част от живота ми трябва да се тревожа.
– Знам коя си – заяви той, следейки внимателно реакцията ми.
Опитах се да не покажа паника, но сърцето ми заби лудо. Оставаше да се надявам, че, както вече се бях убедила, чувствителния му слух не е достатъчно фин, за да го чуе.
– И аз – усмихнах се аз. – Аз съм новородена некромантка и бивша лечителка. Опасна комбинация.
– Кас, стига шеги – каза той уморено. – Знам, че си Касандра Керидуен, оцеляла по чудо, последната от рода си.
Усмивката бавно изчезна от лицето ми и аз дълбоко въздъхнах.
– Не си прав – промърморих, вкопчена в изрязаната облегалка на стола.
– Спри, Кас – помоли той. – Престани да ме лъжеш. И можеш да си спокойна, никой не те е предал. Аз сам събрах всички парченца от пъзела, и то доста отдавна. Но трябваше да разбера всичко това по-рано – той поклати глава.
– Не си прав – тихо повторих аз.
– Първите догадки се появиха на бала. Когато пееше в онази черна рокля, ми се струваше, че някъде вече съм те виждал. После припадъка ти по време на занятието и онези бълнувания, които изричаше на ръба на изтощението… Всичко се нареди. И дори си спомних къде сме се срещали. Аз си спомних за теб.
Просто поклатих глава, неспособна да произнеса нито дума.
Дамиан се приближи до морския пейзаж на стената и го отмести. Скрития зад картината сейф намерих на втория ден, след като се настаних в библиотеката. Вярно, не успях да го отворя. Той извади оттам… Кукла. Порцеланова, голяма, с дълги светли къдрици и в черна кадифена рокля. Щом видях малкото нарисувано личице, аз се отдръпнах ужасена към прозореца.
Откъде я има?! Аз си спомням, спомням си това порцеланово личице, обляно с кръвта на майка ми. И ако тя е при него…
– Кас, спокойно – забеляза той паниката ми и замръзна на място, за да не ме уплаши още повече. Макар че колко повече. – Разбирам, че си разпознала куклата и дори мога да си представя какви заключения си направила. Моето семейство няма нищо общо с тази трагедия.
Аз недоверчиво гледах към него, не бързайки да се отдръпна от вратата на балкона. По-добре да се хвърля оттам, отколкото да попадна в лапите на този, който уби моето семейство.
– Сигурно не ме помниш – каза той, настанявайки се в креслото и поставяйки куклата на масата с лице към мен. – А аз те помня. Много малка, на осем години. Очарователно дете – усмихна се той меко. – А сестричката ти беше просто небесно създание. Бяхте неразделни, въпреки разликата във възрастта. Семействата ни бяха приятели. Не просто приятели, майка ми беше най-добрата приятелка на твоята…
Страхувах се дори да си поема дъх.
– Това беше последния път, когато те видях – продължи той с глух глас. – Няколко месеца преди трагедията. Нормална семейна вечер. Тогава бях зает с работата, затова идвах при вас много рядко, затова сигурно не ме помниш. Разговаряхме, смеехме се. Родителите ни се възхищаваха колко красиви сте станали, шегуваха се, че ще бъдеш прекрасна булка за мен. Казваха, че имам възможност да си отгледам идеалната съпруга – усмихна се криво той. – Как се обърна живота, а? А малката Алеса, която през цялото време седеше в прегръдките на Адалинда, изведнъж се намръщи, премина през цялата стая и се качи на коленете ми, без да пуска куклата от ръцете си. Застана на колене в пълен ръст, погледна внимателно мен, теб, а после заяви, че по-голямата ѝ сестра е красива и умна, че ще си намери друг жених. А аз ѝ харесвам повече и ако съм готов да чакам, тя ще ми стане добра съпруга. И ми подари тази кукла – той погали платинените коси на порцелановата фигурка.
Почувствах, че сълзи се стичат по бузите ми. Не си спомням това. Защо не си спомням?
– Не съм виждал никого от вас повече – той отново потъмня. – Взех куклата и обещах да не се женя, а да чакам Алеса, а тя – че ще се старае много. А ти се закле пред мрачната си сестра, че няма да претендираш за мен. И заяви, че перспективата за брак изобщо не те привлича. Толкова малка, а вече толкова упорита в този въпрос. После започнаха тежки времена, много работа. И някак си на разсъмване получих съобщение от баща си за пожар. Три дни претърсвахме територията на замъка, надявайки се, че ти и сестра ти сте живи – промърмори той. – Опитахме се да призовем духа-пазител на рода, но нищо не отговори. А после, след толкова години, този бал, ти и тази кукла… Да събера две и две се оказа лесно, макар и резултата да е невероятен.
Аз треперещо хлипах и изтрих сълзите, които се лееха от очите ми, а после бавно седнах в креслото срещу него.
– Знам, че си Керидуен – повтори той, поглеждайки ме с поглед, изпълнен с жалост. Същият поглед видях съвсем наскоро.
– Не си прав – усмихнах се криво.
– Кас, спри. – В гласа му се появи раздразнение. – Сигурен съм в заключенията си, стига игри.
– Не казах, че не е вярно. Просто, че не си прав. – Взех куклата от масата и погалих меките къдрици. – Бяха с други рокли – прошепнах, разглеждайки познатото лице.
– След погребението майка ми уши черни.
– Имало ли е погребение? – Изненадах се аз, продължавайки да въртя куклата в ръцете си. Дори не се бях замисляла, че някъде има гробове на семейството ми. И на мен, между другото. – Би било интересно да видя собствения си гроб. – Усмихнах се нервно и поставих куклата пред себе си, обръщайки я с лице към Дамиан. – Знаеш ли, в какво е тяхната особеност? Тези кукли са правени по поръчка. Те са наши точни копия. Дори косата им е отрязана от нас. Ние бяхме много подобни – усмихнах му се през сълзи. – Но все пак се различавахме по оттенъка на очите и косата, и тези кукли не бяха просто мил сувенир. Бяха нещо като артефакти, ако аз или сестра ми изчезнехме, веднага щяха да ни намерят. Представяш ли си какъв подарък си пазил през цялото това време? – Усмихнах му се. – А сега, знаейки всичко това, погледни я…
Разпуснах косата си, седнах, сгънах ръцете си на коленете и дори се опитах да се усмихна.
Дамиан недоверчиво преместваше погледа си от мен към куклата.
– Не забелязваш ли? Толкова ли съм се променила? И вече не горя от желание да се омъжа за теб – прошепнах аз, неспособна да задържа усмивката си.
– Малката Алеса – промърмори той.
– Ти не беше прав – повторих аз. – Ти намери Керидуен, но не тази, която си мислил.
– Алеса – прошепна той. – Боже, ти си съвсем дете… На колко години си?
– Около деветнадесет – признах, все още хлипайки и събирайки косата си на плитка. – Не можах да си спомня кога е рождения ми ден, а после дори в архивите не намерих нищо.
– Да, на деветнадесет си – кимна той. – Навърши ги тази зима, на следващия ден след като ти предложих.
Аз се разсмях истерично. А той се опитваше да организира магическа годеж! Нищо не би се получило. Защото без разрешението на настойника може да се направи едва на деветнадесет години, а аз бях по-малка, макар и само с един ден.
– И няма информация дори в архивите, които си претърсила, защото ние я извадихме. Всички данни се съхраняват тук, в замъка. Помниш ли, говорих на лекцията за делата, които се превръщат в натрапчива идея? Е, това е натрапчивата идея на баща ми. Целият му живот е посветен на разследването – каза Бриар, гледайки ме в очите.
Толкова време прекарах в търсене, а трябваше само да попитам един човек, този, който ме молеше да му се доверя? Уморена съм от плач. Уморена съм от всичко. Но отлагах този разговор твърде дълго. Няма смисъл да мълча повече. И ако сгреша, той знае достатъчно, за да ме унищожи. Време е да поправя грешките си.
– На колко години беше, когато постъпи в академията? – Попита той, както ми се стори, напълно несъществен въпрос.
– На шестнадесет. Никой никога не забелязваше. Момичетата често изглеждат по-млади от възрастта си. Въпреки че винаги ме смятаха за слаба и болна.
– Шестнадесетгодишно дете със скалпел в ръцете – тихо промърмори той. – Това е страшно и някак нередно.
– Не ми беше страшно – възразих аз. – Трябваше да порасна бързо.
– Някой знаеше ли? – Все пак попита той.
– Мислиш, че съм казала на някого ли? – Усмихнах се криво. – Но игуменката се досещаше, че с мен не е всичко наред. И не ставаше въпрос, че ме намериха на прага в безсъзнание, с окървавена риза. А в това, че на следващия ден дойде съобщение: Всички приюти се претърсват в търсене на момиченце, блондинка на пет-шест години. Не знам точно какво си помисли игуменката, но само половин час по-късно бях късо подстригана брюнетка, изоставена пет дни по-рано. Така ме скриха.