***
Наоколо беше море. Огромно, безкрайно, дълбоко, студено. Бурно. Точно това море, което мечтаех да видя, но в мечтите ми то беше синьо, прозрачно, блестящо на слънцето. А тук имаше буря, небето беше сиво, заоблачено, имаше мълнии и бурен вятър. Стоях на самия край на скалата, надвиснала над вълните, които с трясък се разбиваха в подножието на моето убежище. Но на мен не ми пукаше. Дишах дълбоко соления вятър, без да се опитвам да отместя косата си, която се развяваше от вятъра и ми закриваше лицето. Просто се наслаждавах на звука на стихиите, на вкуса на морския вятър на устните си. На свободата. Жестока, бурна, способна да разкъса на парчета, но пълна, безгранична. Искаше ми се да разтворя ръце и да направя крачка там, в необузданата стихия.
И аз не се сдържах. Изправих рамене, отметнах глава, затворих очи. От решителната крачка ме спряха горещи ръце, които внимателно обгърнаха талията ми и бавно ме дръпнаха от ръба на скалата. Затопляха тялото и душата ми.
– Надявам се, че не си имала намерение да скочиш? – Тихо попита той и въпреки шума на разбиващите се вълни, аз го чух.
– Не съм самоубиец – отговорих също без да повишавам глас. – Загубих твърде много, за да остана, затова няма да се разделя с живота си толкова прибързано.
Той ме прегърна по-силно.
– Липсваш ми. Колко ми липсваш… Да знам поне, че си наблизо, че мога да дойда по всяко време и няма да ме прогониш. Може би ще се ядосаш малко, а после ще се настаниш на дивана, завита с любимия си шал, и ще се вгледаш в камината. Иска ми се да уловя в очите ти блясък на радост или просто пламък, но в никакъв случай страх и желание да си колкото се може по-далеч.
– Съжалявам, че всичко се получи така – признах искрено, без да се реша да кажа най-важното, че и на мен също ми липсва.
– Обясни ми какво не е наред?
– Не мога – въздъхнах в отговор и, като се обърнах от примамливата стихия, го прегърнах, зарових носа си в гърдите му.
– Изплашила си се от нещо, свързано с мен – продължи да ме разпитва той. – Или те е натъжил баща ми? Какво ти е казал на проклетия бал?
Вдигнах ръка и покрих с дланта си устните му, прекъсвайки гневната тирада:
– Мълчи. Нека просто постоим. Да не си спомняме всичко, което е било, което ще бъде, защо всичко се е получило така, както се е получило. Ние нямаме минало и не може да има бъдеще. Има само тук и сега. А после ще изчезнеш и няма да измъчваш себе си и мен. И аз също никога няма да се появя в твоя свят. Но това е после, а сега ми е топло, уютно и спокойно в прегръдките ти. И искам да запазя в паметта си точно този миг, а не поредното изясняване на отношенията.
– Но аз искам това бъдеще, което ти отричаш, да бъде наше. И знам, че е възможно, защо мислиш, че не е така? – Той улови погледа ми. Само той търсеше истината, а аз търсех кътче спокойствие в бушуващия океан. В този момент не можехме да си помогнем един на друг.
Спуснах мигли и отстъпих, измъквайки се от горещите прегръдки, позволявайки на студа отново да обгърне цялото ми същество, а на вятъра – да изнесе от главата ми безсмислените надежди. Още една крачка. Студа прониква до сърцето ми.
– Готова ли си да умреш, само за да не ми кажеш истината? – Попита той с горчивина.
– Това не е смърт, това е свобода… – И, отхвърляйки глава назад, направих последната крачка към вятъра и водата.
…И рязко отворих очи, скачайки от леглото.
– Какво има? – Обърна към мен сънната си мутра Хран.
– Сънувах нещо – промърморих аз, отпускайки се върху възглавниците.
– Какво? – Лениво попита котарака, свивайки се на космато кълбо.
– Не помня – признах аз, също свивайки се под одеялото. – Струва ми се, че беше шумно и ветровито. И още падах.
– Спи, скоро ще ставаме – промърмори той.
И аз отново се потопих в сънлива блаженност.
На сутринта, докато трескаво тичах из стаята, опитвайки се да се приготвя, котарака ме разпитваше какво съм сънувала. Като се има предвид, че в паметта ми не беше останало нищо, разпита беше странен. Какъв шум? Падала в съня, и какво от това. Повече ме тревожеше, че възглавницата беше влажна. Да не би пак да съм имала кошмари и да съм плакала в съня си? Без да разбера, тръгнах на лекции.
Учебният процес влезе в обичайния си ритъм. Седях спокойно на лекциите, отговарях на семинарите и не се тревожех, очаквайки бележки с поредния сигнал или съобщение за убийство. Най-накрая се концентрирах напълно. А си струваше да се концентрирам, макар и не съвсем на занятията. Днес е първия ми работен ден. Малко е страшно. Знам как да работя с трупове, но не и с живи хора. Ясно е, че няма да ме пуснат на операции, но все пак ще се наложи да се сблъскам с живи пациенти. А и цялата идея ме плашеше. Изведнъж разбрах, че аргументите, с които наскоро убедих пазителя, дори за мен не звучат много правдоподобно. Вече беше късно да се откажа, но тревогата, че съм се поддала на неоснователни догадки, не ми даваше покой. После се добавиха страховете, че съм права и нашите убийци ще се заинтересуват от чудесата в болницата, но ще ме намерят по-бързо, отколкото аз ще разбера кои са престъпниците. Като цяло, сама се напрегнах. След занятията трябваше да прекарам час в медитация, за да се успокоя. Не трябва да се увличаш по успокоителни, а медитацията укрепва и нервите, макар и да отнема повече време, отколкото да изпиеш чаша отвара. После още няколко часа, за да започна поне домашната работа, и вече е време за болницата. И тук Хран се залепи за мен.
– А защо изобщо те взеха? – Изведнъж се запита той. – Без документи, без свидетелство за образование?
– Хран, това е безплатна клиника! – Казах очевидното, но той явно не ме разбра. – Обикновена лечебница, разположена в не най-престижния квартал, с отделение за неизлечимо болни. Те приемат с радост всеки, който иска да работи на нощна смяна. А ако този човек притежава лечителски дар и познания в медицината, то просто го грабват с две ръце. Дори и без диплома и нежелание да разкрие самоличността си.
– А как обясни това нежелание? – Продължи да разпитва той.
– С истината! – (Котаракът ме погледна недоверчиво.) – В моето учебно заведение е забранено да се върши допълнителна работа, а стипендията е катастрофално недостатъчна, затова се налага да работя неофициално.
– И не можеш да спориш – изсумтя той.
По-нататъшните приготовления преминаха във взаимно мълчание.
– Разбирам, че днес ще ми кажеш какво заклинание да науча? – Най-накрая прекъсна паузата котарака.
– Не – решително опровергах предположението му.
– Защо? – Намръщи се Хран. – Мислех, че искаш да разбереш по-бързо кои са враговете ни. Следователно, трябва веднага да започнем провокацията.
– Точно така – въздъхнах аз и, вече готова да изляза, се настаних на леглото. – Но се намесва сериозен морален фактор.
– Да – нервно попита той – какъв точно?
– Ние все още не знаем, какво е това за библиотеката и защо е скрита. Следователно, нямаме представа дали заклинанията работят. Ти сам каза, че може би са я скрили, защото това знание е опасно – споделих с котарака поредните си тревоги. – И те не просто не действат, а дори усложняват състоянието на болния. Нямам представа как се провеждат изпитанията на новите лечебни заклинания. Значи ще трябва да проверим на практика… – Аз се разтреперих, осъзнавайки какво ужасно значение крие тази фраза. – Да, хората са неизлечимо болни, дните им са преброени. Но изведнъж ние ще направим отпуснатото им време още по-кратко и мъчително? Това е страшно, те все пак не са лабораторни животни. Но и не може да не се опитаме, ако някой може да бъде спасен. Като цяло, не знам как да се реша – в отчаяние аз зарових пръсти в косата си. – Днес просто ще мина през отделението, ще видя кой лежи там. Може би ще измисля как да получа съгласието им. Или ще започнем с най-безнадеждните, на които им остават няколко дни. Боже, колко ужасно звучи – изкривих се от собствените си думи.
– Откажи се от тази луда идея – предложи внезапно Хран. – От опасните експерименти, от опитите да провокираш убийците, от безразсъдната си инициативност. Можеш веднага да отидеш при Бриар, да признаеш, че си Керидуен, и тежката задача да хване всички престъпници и врагове ще падне върху раменете на професионалист. Той е един от малкото, които могат да те защитят.
– Да, само ако самия той не е замесен – намръщих се аз.
– Ти не вярваш в това – нежно ме успокои той.
– Не особено – съгласих се аз. – Което не изключва възможността някой от семейството му да е замесен. Баща му, например – изкривих се, спомняйки си единствената ни среща. – Как мислиш, на чия страна ще застане – на собствения си родител или на малко познато, макар и симпатично, момиче? Защо ли, но силно се съмнявам, че ще избере второто. Аз бих избрала семейството.
– Аз не съм сигурен – поклати глава котарака. – Както и в това, че роднините му са замесени. Не са от този сорт.
– Не можеш да знаеш със сигурност. Но дори и да е така, остава още една тежка причина да не споделям историята си с никого.
– Каква? – Почти прошепна пазителя.
– Хран, престъпниците, каквато и да е била целта им, избиха цял род за една нощ, а убийството все още не е разкрито. Какво ще ги спре да убият още един човек, ако се доближи прекалено много? – Тихо издишах аз. – Ето причината, поради която никога не съм имала наистина близки хора.
– Страхуваш се за него?
– Да, страхувам се – съгласих се аз. – За себе си, разбира се, повече. Но все пак. Дамиан е твърде упорит. Ако се заеме с нещо, ще стигне до дъното, независимо дали е опасно или не. Аз съм си аз! Това е моето семейство, това е моя живот, това са моите проблеми. Но няма да допусна да пострада той.
– Значи си твърдо решила да го изхвърлиш от живота си? – Попита Хран.
– Да – кимнах уверено, ставайки от леглото. – И стига лирика за днес. Трябва да тръгвам за работа, а теб те чака отговорна задача. Разрови новата ни библиотека за нещо за болницата. Стара сграда е, може да намериш чертежи.
– Търсим начини да проникнем, разбрах – кимна той. – Аз ще се заема с подслушването днес, не се притеснявай. А на теб успех в първия работен ден!
– Благодаря – издишах аз и, нахлузила качулка, изчезнах в тайния ни проход, за да се измъкна от територията на академията по наскоро откритите пътеки.