***
А перспективите не се оказаха толкова прекрасни, колкото се надявах.
– А в какво се различава това от затварянето в новата академия? – Разстроено попитах аз.
– Ще имаш достъп до цялата информация. Ако участието ти стане необходимо, ще се включиш в работата – честно каза той.
– Съгласна съм – без да се замислям, изрекох аз.
– Почакай – прекъсна ме той – не ме изслуша. Няма да се върнеш в нашата академия, ясно ли е? – Предпазлив поглед, очакване на изблик на възмущение. Но аз отдавна бях преживяла това. Сама избягах оттам, защо да се тревожа сега. В крайна сметка, знанията ще ги получа така или иначе, а нещастния диплом едва ли ще ми потрябва.
– Знам – спокойно кимнах с глава. – Отдавна разбрах, че едва ли ще успея да завърша образованието си.
– А тук грешиш – възрази Бриар с палава усмивка. – Ще завършиш тази година като външен студент, а след това ще продължиш обучението си, но по друга специалност.
– Как така? – Не разбрах напълно аз.
– Всички изпити ще ги приемаме ние с баща ми – изненада ме магистъра. – А после ще започнеш да усвояваш основите на некромагията. И докато не ги издържиш, няма да те допусна до работа. Млада, необучена магьосница с гореща глава – това не е просто най-лошото, което може да се случи, това е катастрофа. Така че не се надявай, че утре ще се хвърлиш да изучаваш документите по делото на родителите си. Преди всичко ще се заровиш в учебниците.
Ах, някои дори ще бъдат преподаватели! Главата ми бучеше от безброй въпроси. Ами ако изучаването на тези основи отнеме години? И какво, през цялото това време ще се крия тук, надявайки се, че някой ден все пак ще се заемем с моето дело? Малко радост. Ритуалът по откриването на библиотеката вече не е необходим, мисля. Значи никога няма да разберем истината?
– Нямаме време – продължи той. – Затова съжалявам, но курса ще отнеме два месеца.
Той сериозно ли говори? Аз, разбира се, съм способна ученичка, но не чак толкова!
– И как си го представяш? – Изкашлях се аз.
– Ще се справиш – уверено заяви Дамиан. – Толкова години успяваше да си отличничка, работейки нощем и тичайки по архивите. Сега, когато нищо не те разсейва от ученето, ще се справиш с програмата на академията. А некромагията… Нашата цел не е да те направим боен некромант. Трябва само да ти дадем основите на новата магия, за да не навредиш на никого. За твоя информация, децата с току-що пробуден дар се обучават за три месеца. А ти вече не си дете, ще ти е по-лесно да разбереш всички тези принципи.
Аз бях изумена и кимнах с глава. Приятно е, че той вярва толкова в способностите ми, но, честно казано, аз съм объркана. Взех дълбоко въздух и се овладях. В края на краищата, Дамиан е прав, и не в такива условия се налагаше да зубря планина от материали, а по някои предмети дори изпреварих нашата група. И ако това е единствения ми шанс да бъда допусната до разследването, няма да го пропусна.
– Да приключим този разговор – предложи Бриар, забелязвайки умората ми.
– Благодаря – кимнах аз, разбирайки, че в момента съм способна едва да се свия на кълбо на леглото и да заспя, молейки се след този разговор кошмарите да не ме посетят отново.
Бриар се насочи към изхода, спря до самата врата и се обърна към мен. Секундно забавяне, придружено от внимателен поглед към мен.
– Почивай! – Той явно не каза това, което имаше предвид, и излезе. А аз страхливо си помислих, че трябваше да го помоля да остане, защото когато съм съвсем сама, кошмарите са много по-реални и ме пускат по-неохотно. Но казах твърде много излишни неща и днес нямам право да се обръщам към него с такава молба. Ако Хран беше до мен… Седях в креслото, прегърнала коленете си, и усещах как соления ветрец от прозореца леко гали тила ми. Гледах куклата в черна рокля, която все още стоеше на масата. Наистина ли някога аз сама я подарих? Малко момиченце – на възрастен мъж, и то с предложение за брак. Толкова време и събития минаха, а съдбата все пак ни събра, и то при такива обстоятелства…
Кой би могъл да си помисли, че след толкова години именно той ще пожелае да спази обещанието си, само че аз ще се откажа от задълженията си. Смешно, честно.
Размислите ми бяха прекъснати от звука на стъпки, идващи от спалнята зад стената. Погледнах с очакване към съседната врата. След няколко секунди в кабинета влезе Клара с голяма табла, на която бяха подредени димяща чаша и чиния с бисквити.
– Милорд каза да ви донеса успокояваща отвара – обясни тя, като подреди таблата на масата пред мен. – И помоли да ви предам, че ще ви помогне да заспите без сънища.
– Благодаря – благодарих ѝ, опитвайки се да се усмихна колкото се може по-приветливо.
– Няма защо, лейди – каза тя и направи реверанс. А аз, грабнах подноса и излязох на балкона, за да се наслаждавам на блестящото топазово море и да не мисля за нищо. Куклата оставих да лежи на масата.
Съобщението на Бриар колко кратък е срока ми за обучение, приех буквално. След като спах цяла нощ учудващо спокойно, от сутринта се зарових в учебниците. Защото колкото по-бързо се справя с тези материали, толкова по-скоро ще премина към усвояването на нова магия. Освен това това ми помагаше да се разсея от тревогите. Имах цел, която беше много по-постижима от предишните. И именно на нея смятах да посветя цялото си време. Потопих се в ученето, без да забележа, че отново никой не ме посещава.
Едва на залез на четвъртия ден се появи уморения Дамиан. Очевидно, на него се е оплакал нелюбимия лекар, който току-що ме беше смъмрил за пренебрежение към нещастния организъм, който едва-едва започваше да се възстановява от сътресенията, а го подлагат отново на екстремни условия. Дори заплаши, че повече няма да си губи силите за мен, ако пак изпадна в безсъзнание от изтощение, тъй като вече не съм лечител и имам проблеми с регенерацията. Всъщност, за последното не беше нужно да ми напомня, червените белези по китките ми го правеха достатъчно ясно. Превръзките вече бяха махнати и нищо не ги скриваше от нахалните погледи. Трябваше да скривам разрезите под дългите ръкави, благодарение на гардероба, който ми беше предоставен. Като цяло, не се вслушах в предупрежденията и ругатните, в резултат на което се прибегна до главния аргумент.
Да, магистъра беше убедителен както никога. Мълчаливо влезе в кабинета, грабна книгата ми, затръшна тетрадката с конспекта и буквално ме издърпа за яката от масата. Изпрати ме да летя към леглото, затръшна вратата и ми съобщи, че до обяд на следващия ден тя няма да се отвори. А ако отново постъпят оплаквания, участието ми в разследването ще бъде отложено.
Мрачно кимнах. Не че не разбирах защо са наложени такива условия, но беше странно, че някой проявява загриженост в заповеден тон. Бях свикнала да разполагам с живота, времето и здравето си по свое усмотрение. А тук имаше пълен контрол. Но, да речем, това не бяха най-ужасните ограничения, с които можех да се сблъскам, така че можеше да се преживее.
Дамиан въздъхна дълбоко, решил, че съм се обидила, и мълчаливо си тръгна. А аз изпълних заповедта му и си легнах, мислейки си, че трябва да организирам самообучението си по-рационално, за да не губя време и в същото време да не се изтощавам. Всъщност на следващия ден се случи нещо, което ме разсея силно.
На сутринта вечно недоволен лекаря внимателно прегледа разрезите, които вече се бяха превърнали в тънки червеникави линии, и обяви, че присъствието му тук вече не е необходимо! На сбогом ме посъветва да бъда по-внимателна и да не попадам повече при него. Аз искрено му благодарих за грижите и лечението: Въпреки лошия си характер, той беше страхотен специалист. Почти без магия, за рекордно кратко време излекува толкова дълбоки рани! Да, и чувствителността на пръстите ми се върна, а аз се тревожех, че съм засегнала сухожилията. Вероятно така е било. Ако не беше той, за работата с артефакти и отвари тогава можеше да забравя.