Епилог
Вълните в подножието на замъка, сякаш изсечен в скалата, се разбиваха в острите камъни, разпръсквайки се на стотици искрящи капчици, някои от които достигаха края на балкона, на широката перила на който се бях настанила. Понякога откъсвах ръка и се опитвах да хвана с върховете на пръстите си няколко искри, блестящи като скъпоценни камъни. Удивително, но шумоленето на вълните не ме разсейваше, а ме успокояваше и ми позволяваше да се концентрирам върху четенето. Намерих това място преди няколко дни, когато ми махнаха ограничителя и ми позволиха да се разхождам свободно из замъка. Той ми се стори безкрайно голям, дори не се опитах да го обиколя, още повече, че и без това имах с какво да се занимавам. Потърсих библиотеката, където Хран уж сортирал книгите, но или такива библиотеки тук имаше безброй, или Хран не се занимаваше с каталозите тук. Дамиан на молбата ми да се срещнем с приятеля ми се ограничи с кратко и мрачно: „Рано“, но веднага се смекчи и добави, че скоро ще се видим, но сега котарака е по-нужен на друго място. Трябваше да се задоволя с този отговор.
Повече не нарушавах режима, редувах усилените занятия с разузнаване на новата територия. По време на една от разходките си намерих точно това място. Тихо, най-ниското от всички и, изглежда, едва ли някой ще ме потърси тук. А исках да се скрия от чужди погледи, защото дори вниманието на прислугата, макар и добре прикрито, ставаше все по-натрапчиво. Разбираемо е, че им е интересно коя е тази, която високопоставените лордове са довели в родовото си гнездо, а като се има предвид колко време Бриар ми отделяше, определени изводи се налагаха сами. Затова бързо се отказах от разходките и се скрих тук – в тишината, прохладата и самотата. Това ми позволяваше да се отпусна и да помисля добре. Твърде много неща се бяха натрупали напоследък. Особено причината за убийството на семейството ми… Проклета библиотека, вече я мразя! Дамиан искаше да върне пръстена-ключ, за да мога да ходя там, в случай че намеря полезна литература. Но аз отказах. Не сега. И напразно очаквах да ме помоли да го заведа там. Не знам защо, но това ме зарадва. Изглежда, че някой от предците ми, който е искал да скрие това място, е бил прав, никой не трябва да ходи там, то е прокълнато. А още и това хранилище… Дамиан каза, че никой от членовете на семейството му не е бил там, едва знаели за съществуването на трета част. Така че ние дори не си представяхме какво се съхранява там: Съдейки по методите и упоритостта на убиеца, нещо силно и недобро. Така че ще трябва да търся не само нашия висш, но и последната част от библиотеката. Бриар ме посъветва да си припомня миналото, може би родителите ми са споменавали за нея. Дори не само това – те трябваше да ни го споменават, като наследници на рода, аз и сестра ми бяхме отговорни за нея. Уви. За толкова години не си спомних дори Обителта на знанието, напълно забравих за съществуването ѝ и сега едва ли ще ми просветне. Може би бях твърде малка, за да ме посветят в семейните тайни. И строго погледнато, наследница се смяташе по-голямата Касандра. Затова реших да не си поставям ефимерни цели, а да се огранича до по-земни. Кратък списък с това, което мога да направя сега и което наистина ми е нужно. Първа точка – да завърша учебната година и да усвоя основите на некромантията.
Вярно, днес не ми се учеше, така че просто седях и ловях пръски от солените вълни, без да мисля за нищо.
– Няма ли да се намокриш, Кастодия? – Прозвуча мек глас зад гърба ми. – Внимавай да не се простудиш.
Бързо се обърнах и видях лейди Клейрон на вратата. Не можех да нарека тази величествена жена Лара. Осъзнавайки глупавото си положение, побързах да скоча от широкия перваз и се опитах да направя нещо като реверанс. Всъщност, винаги съм имала проблеми с етикета, така че се съмнявам, че ми се е получило.
– Извинете – промърморих предпазливо.
– Давай без тези формалности, мила – усмихна се тя, приближавайки се. – Не исках да те изгоня от топлото място. Просто морския вятър е коварен, а ти едва се възстанови, така че бъди по-внимателна. Ето, така ще е по-добре. – И тя ми наметна върху раменете тънък дантелен шал в тъмно син цвят.
– Благодаря – благодарих аз, леко смутена, но все пак се увих. Не бях забелязала, че съм измръзнала, а ръцете ми бяха станали ледени.
Мълчаливо се наслаждавахме на гледката, но с всяка изминала минута ставах все по-нервна, без да знам защо. Такова мила и приятна дама, а аз през цялото време искам да се извинявам. Явно съвестта ми не е чиста, само да знаех за какво точно се упреквам.
– Дейм ме помоли да те науча на правилата на светското поведение – заговори лейди Алария. – Все пак решиха да те включат в разследването, нали? – Хвърли ми проницателен поглед и неодобрително поклати глава.
– Аз сама помолих за това – побързах да възразя, за да не обвинява съпруга си и сина си в излишна жестокост.
– Разбирам – кимна тя, връщайки погледа си към морската шир. – Но да приема това решение… Вашето общо решение – уточни тя – не мога. Ти вече преживя толкова много, а да се намесвам… Не е правилно.
– Благодаря – горещо ѝ благодарих, и жената ме погледна учудено. – Вие се тревожите за мен – обясних. – Не са много хората, които се интересуват от моето съществуване. А вие изобщо не ме познавате, за вас съм източник на много проблеми, но вие не сте безразлични към това, което ще стане с мен – признах искрено.
– Кас – усмихна се тя меко. – Аз съм ти чужда. След всичко, което си преживяла, вероятно всички са ти чужди. Но ти си ми много близка. Помня как те държах малка в ръцете си. Как ви водех със сестра ти на разходка по нашия плаж. Да, ти израсна, и в трудни условия. Това русокосо момиченце вече го няма, но ти не си ми чужда.
Захапах устните си, за да не заплача. Твърде много сълзи бяха пролети напоследък.
– Прости ми – тихо промърморих аз.
– За какво? – Тя се намръщи учудено.
Въздишах тежко. Беше време да си призная защо се чувствам виновна.
– За Дамиан. Причиних му толкова много проблеми и толкова пъти го нараних. Сама не разбирам как все още ме търпи – усмихнах се криво. – И се страхувам, че в близко бъдеще ще му разваля нервите още не малко.
– Да, Дейм много се тревожеше за теб. Просто не можеш да си представиш какво преживя, когато те донесе тук окървавена – тя тъжно поклати глава.
А аз още по-силно се разкайвах за стореното. Само че не знам дали щях да постъпя по друг начин, ако знаех докъде ще стигнат нещата. Наистина ли всичко можеше да се развие по друг начин? И кой знае дали това щеше да е за добро?
– Мислех, че постъпвам правилно – защо ли започнах да се оправдавам. – Не исках да се намесва. И да му се случи същото, което се случи с моите близки… – Последните думи вече шепнех.
Топла, нежна длан се спусна върху главата ми и ми погали косата.
– Разбирам те – тъжно се усмихна стопанката. – Искала си да го защитиш. Дори рискувайки да те намрази. И се надявам, че някой ден ще можеш да разбереш и да приемеш решението на човек, който се води от същите чувства. Всички ние се опитваме да предпазим скъпите ни хора с всички средства.
И лейди Алария си тръгна, оставяйки ме в леко недоумение. За себе си ли говореше или за някой друг?