***
Това приличаше на един от онези сънища, които напълно забравях на сутринта, но веднага щом се озовавах отново в света на мечтите, си спомнях всичките ни срещи. И сега, щом отворих очи, защото някой ме извика по име, веднага разбрах: Той! А този замък ми е познат. И балкона зад гърба ми, от който някога така безразсъдно скочих, за да избегна неприятен разговор. Но този път всичко беше различно. Всички тайни бяха разкрити, нямаше смисъл да се крия, да бягам и да се измъквам. Затова, погледнала в черните, изпълнени с топъл огън очи, аз само се усмихнах и сложих дланта си в протегнатата ръка. А после ние тръгнахме по безкрайните коридори, слабо осветени от призрачните пламъчета на свещите. И ето, странно, аз бродя по каменните лабиринти боса, само с риза, но не ми е студено. Сякаш ме обгръща топло облаче, което ме спасява от вредните течения.
– А къде отиваме? – Все пак попитах аз. Ясно е, че искат да ми покажат нещо невероятно, за нещо незначително той нямаше да дойде.
Мъжът пред мен замръзна и се обърна.
– Доверяваш ли ми се? – Погледна ме проницателно в очите.
Вечният въпрос, който стоеше между нас. Най-важният и най-трудния.
– Вярвам ти – кимнах с усмивка.
– Тогава просто ме следвай и не се тревожи за нищо – очите му блеснаха доволно и той ме поведе напред.
А аз се вкопчих в горещата му длан. Колко неочаквано лесно и просто – да му се доверя. И да не се тревожа повече, да не се блъскам в стената на неразбирането и отчуждението. Да повярвам, да почувствам радостта… На свободата?
Много дълго вървяхме към това. Аз дълго вървях към това, защото доверието за мен е нещо невъобразимо. А аз знаех отговора отдавна и този път дори не се замислих, преди да произнеса нужните думи. Може би трябваше да го направя по-рано? Въпреки че… Сега всичко е очевидно за съзнанието, обгърнато от топлината на невъзможни мечти, но щом се събудя, стотици съмнения отново ще изпълнят главата ми.
– Не искам да се събуждам – тихо казах аз, замръзнала в средата на коридора.
– Защо? – Той ме погледна загрижено.
– Защото през деня всичко ще е различно. По-сложно. Твърде много неща бяха казани и направени. Твърде много неща тежат на сърцето ми, за да мога сляпо да се доверя на някого.
– Тогава и аз не искам да се събуждаш – той направи крачка към мен и ме прегърна, позволявайки ми да положа глава на рамото му. – Уви, реалността е неизбежна. Но ще се постарая да направя всичко, за да бъде щастието възможно и в живота. И ти също се постарай. Защото за теб най-важното е да си поставиш цел, и тогава всичко ще се получи – той нежно ме погали по косата.
Аз въздъхнах тъжно, отстъпих, хванах го за ръката и го погледнах в очите.
– Хайде, искаше да ми покажеш нещо важно. Нощта е твърде къса, за да я губим в разговори.
И ние се втурнахме по дългите коридори. Все по-надолу и по-надолу, все по-далеч в скалната основа на замъка. И най-накрая спряхме пред тежка старинна дървена врата.
Стъпка навътре, оглушителен тътен на вълни и порив на остър солен вятър, от който не спасява дори топлото облаче. И веднага върху раменете ми падна наметка от нечии рамене.
– Благодаря – усмихнах се аз, увивайки се в плътната тъкан, и се огледах. Имаше какво да се види. Неравните стени на огромната пещера не оставяха съмнение, че замъка наистина е издълбан в скалата. Отгоре висяха сталактити, точки от камъни, които блестяха в отблясъците на пръските, и слабо осветяваха свода на пещерата. А в средата се издигаше каменен олтар, покрит с непознати за мен символи. Страшна и в същото време очарователна картина. Но най-много ме порази това, което се намираше зад олтара. Огромен прозорец, изсечен в скалата, водеше към морето. Жестоки вълни, избухващи в пяна, ни затваряха с водна завеса, скривайки ни от целия свят. Това място беше впечатляващо. Аз с изумление разглеждах странния рисунък, който образуваха камъните.
– Благодаря, това е просто невероятно.
– Ти още не си видяла главното. – Той отново ме хвана за ръка и ме отведе към олтара. И едва тогава забелязах, че не сме сами. В тъмния ъгъл стояха лорд и лейди Клейрон. Хвърлих изненадан поглед към Дамиан. Той, без да обяснява нищо, кимна към прозореца и бушуващата стихия. Вълните за миг отново обгърнаха стъклото и от пяната излезе един слабо познат ми блондин. Той ми махна приветливо, усмихвайки се закачливо, и аз с изненада разпознах в него Кеол, същия бог, на когото се опитвах да докажа на бала, че не съществува. Ставаше все по-интересно, но аз не изпитвах нито страх, нито подозрение. Удивително чувство на абсолютна сигурност. Затова само с безмълвен въпрос погледнах Бриар. Но магистъра все още не желаеше да обясни нищо. Леко докосна с целувка дланта ми, положи я на каменния гранит на олтара и я покри с пръсти. Кеол направи крачка напред, спирайки се пред нас от другата страна на олтара, но грохота на водата, която се разбиваше в скалите, заглуши тихия му глас. А аз изобщо не се страхувах. Просто ми стана страшно любопитно какво се случва тук, но отнякъде дойде разбирането, че това, което се случва, няма да ми навреди. Отново вдигнах мигли, надявайки се на подсказка, и се загубих. Ритмично мигащото пламъче в очите му даряваше безкрайна топлина, обгръщаща от всички страни и даваща усещането за… Дом? Никога не съм имала дом. Истински роден и топъл, където винаги ме чакат. Да не би все пак да съм го намерила? Този, който ще стане моя дом?
Отнякъде се донесоха гласовете на Клейрон, които произнесоха само една дума: „Приемаме“. И отново прозвуча въпроса: „Доверяваш ли ми се?“ Аз само се усмихнах в отговор и пламъка в черните очи доста се разпали.
– Кажи „да“.
– Да – без да се замислям, се съгласих на всичко. И горещите устни покриха моите. Толкова познато и в същото време вече забравено. И разбрах, че ми е липсвало. Нежността, която ме обгръщаше с всяко негово докосване. А още… Не можех да си спомня последната ни целувка. Мисълта за нея можеше да ме топли в тежките моменти, но аз старателно я изгоних с увереността, че така ще е по-добре. Че, ще ми е по-добре без него, а на него без мен. От целия кратък период, който прекарах до него, ми останаха в спомена само няколко скандала и предложението му, когато с ужас осъзнах, че човека, когото бях допуснала толкова близо до себе си, можеше да се окаже мой смъртен враг. Не, не искам повече такова нещо. Ще улавям тези скъпоценни моменти на топлина и ще ги пазя в паметта си. Ще се държа за най-призрачния миг на щастие толкова силно, колкото се държах сега с ръце за врата му.
Дамиан ме освободи от пленническата си целувка, давайки ми възможност да си поема въздух и да се притисна към него още по-силно.
„Няма да те пусна!“ – мигна ми мисълта. И нека това да е просто сън, който ще помня само до събуждането, докато съм тук, ще ценя всяка миг.
– Спи – нежно ми прошепна в ухото познат глас.
Аз въздъхнах щастливо, усещайки вместо студения морски вятър само безкрайно нежна топлина, и защо ли отново започнах да потъвам в сън, макар че сякаш и така спях…