***
Стоях пред вратата и не се решавах да вляза в болницата. Все пак това беше първата ми работа по професията, без да се брои стажа, но разликата беше съществена: На мъртвите не можеш да навредиш. Трябваше да се овладея. Взех дълбоко дъх и направих решителна крачка. Въпреки късния час, в приемната беше препълнено. Медицинските сестри тичаха насам-натам, а няколко пациенти се бяха сгушили на изпочупени пейки до стената. В ъгъла стоеше маса, затрупана с документи, а зад нея седеше жена на средна възраст. Щом се приближих, тя вдигна уморените си, но доброжелателни очи:
– С какво мога да ви помогна?
– Здравейте – усмихнах се плахо. – Аз съм Тоди, новата.
Погледът ѝ веднага стана по-топъл.
– Най-накрая някаква помощ – въздъхна облекчено тя. – Метр Гардиас ме предупреди, че ще дойдеш днес. Аз съм Майлина, но ще се запознаем по-късно. Днес имаме кошмар. Всички лечители са заети с тежки травми и операции.
– Какво да правя? – Усмихнах се разбиращо, криейки нервността си.
– Ето, сега върви по коридора до последната врата. Твоят шкаф е петнадесетия. Намери униформата, престилката, скрий косата си. Преоблечи се и ще те въведа бързо в работата.
Кимах съгласно и се затичах в посоката, която ми беше посочена. Преоблякох се, стегнах косата си, скрих я под бяла кърпа и се върнах в приемната. Веднага ми връчиха купчина документи.
– Стандартни формуляри. Вписваш име, възраст, от какво се оплаква пациента, какво лечение е предписано. През нощта обикновено имаме най-много травми. Ами, разбираш – тя затвори очи – разбити лица, счупени ръце… – И малко потиснато продължи: – Метр каза, че имаш дарба? Моят съвет е, ако видиш явни последствия от пиянско сбиване, измий, превържи и изпрати си ги, не се разпилявай с магия. Ако главата на глупаците не е за мислене, тогава нека поне почувстват всички прелести на последствията. Още повече, че може да се появи по-достоен пациент, на когото ще са необходими всички сили.
Аз кимнах. Може би е жестоко, но пък ще помогне на хулиганите. Да, процеса на заздравяване ще отнеме малко повече време, но и в това има плюс. Няма да се забъркат отново в сбиване.
– Добре, ти там – жената кимна към най-близката врата. – Ще ти пращам пациентите един по един. Успех.
И аз се надявам, че няма да ми потрябва.
Зад вратата се откриваше стаичка с кушетка и шкафче с инструменти, отвари и стъклени съдове. Така започна първата ми нощна смяна.
Потокът от пациенти беше наистина еднообразен. И не е учудващо, че всичко започна с разбит нос. По брадата, миризмата от устата и изражението на лицето на първия ми пациент веднага стана ясно, че тази фрактура не е първата и далеч не последната за него. Измих и залепих кървящата рана и го пуснах. Вторият посетител се оказа точно копие на първия, само че главата му беше пострадала. Убедила се, че няма сътресение, повторих процедурата. И така продължи. Въпреки това, сред мрачните и нетрезви лица се промъкваха и нормални пациенти. Старица с нараняване на китката беше се подхлъзнала по пътя за вкъщи след късна работа. Зимата е опасно време, за възрастната дама не пожалих сили и излекувах счупването напълно. Хранително отравяне (няколко капки от необходимото лекарство и лицето на младия мъж вече не беше зелено), бебе с температура (обикновена настинка, но младата майка не знаеше какво да прави, а и на мен ми стана жал за малкия, затова го излекувах веднага). Но аз не бих била себе си, ако и тук не се бях отличила.
Влязоха трима души. Едър мрачен мъж, който поглеждаше мрачно към крехката скромна жена, вървяща пред него и прегръщаща за раменете момче на дванадесет години. Момчето с измъчен поглед притискаше ръка към гърдите си.
– От какво се оплаквате? – Опитах се да се усмихна приятелски. Предчувствията ми и личните впечатления не са причина да бъда груба с пациентите.
– Подхлъзна се на леда. Страхуваме се, че е счупил ръката си – решително заяви мъжа, гледайки ме уверено в очите.
– Ще погледна. – Поканих момчето да седне на кушетката и, обръщайки гръб на родителите му, започнах преглед. Е, ръката на детето наистина беше счупена, но това не беше всичко. Внимателно проучвайки предмишницата, аз предпазливо пуснах в действие цялостна проверка на организма. Скоро ме тласна обратен импулс с резултат и най-лошите опасения се потвърдиха. Освен счупването, имаше и две счупени ребра. Това бяха по-пресни травми. Намерих и няколко вече зарастнали счупвания и зарастващи хематоми. Не можеше да се бърза с изводите, но в същото време не можех да оставя тази грозота незабелязана.
– Може ли да го държите малко за раменете, за да не се мръдне случайно – помолих жената, а когато тя се приближи, докоснах ръката ѝ, изпращайки вълна от магия.
Сега опасенията ми се потвърдиха определено. Трябва да действам. Изразих объркване и се обърнах към бащата на семейството.
– Има фрактура, но е сложна. Извинете, аз съм нова тук и още не съм работила с толкова тежки травми. Изчакайте малко, ще извикам опитен лечител.
– И откъде ли набират такива некадърници – промърмори мъжа, хвърляйки злобен поглед. – Иди, повикай, по-бързо.
Аз, дълбоко обидена от характеристиката и едва сдържаща сълзите си, се измъкнах през вратата. Веднага свалих маската на обидата и, разтревожена, побързах към новата си позната.
– Майлина, имам малък проблем – започнах от далеч, без да знам как да премина към същината.
– Какво има? – Разтревожи се тя. – Да не си попаднала на агресивен пациент? Обикновено при нас не се нахвърлят на медицинските сестри, те са им скъпи, кой после ще ги лекува.
– Пациентът е агресивен, но не към мен. Имам явен случай на домашно насилие. И то от дълго време. И детето, и жената са покрити с синини и стари травми. Мисля, че трябва да извикаме охраната – споделих аз.
– Боже – въздъхна тя. – Какъв ужас, веднага ще ги извикаме.
И тя се зарови в чекмеджето на масата.
– Казах, че отивам да викна опитен лекар, но този тип няма да чака дълго.
– Секунда… – Най-накрая намери кристала за връзка, стисна го и изчака сигналното мигане, което означаваше, че стражата е приела повикването. – Изчакай ги, ще трябва да потвърдиш травмите.
Замръзнах, осъзнавайки в какъв капан съм се забъркала. Ако името ми се появи в докладите, Бриар няма да го пропусне. А ако ме изпратят в управлението? Не, не трябва да попадам пред очите на стражите.
– Не мога – промърморих аз. – Някои от стражата ме познават, страхувам се от проблеми в академията.
– О, да, разбира се – спомни си жената. – Ти си нелегалка. Добре, попълни формуляра?
Протегнах ѝ изписания лист.
– Да направим така, току-що се освободи един лекар, аз ще го въведа в курса на работата, а ти отиди на втория етаж, в съседната врата, попитай медицинската сестра Ривен. Там също има нужда от помощ – инструктира ме Майлина.
Аз се затичах нагоре. Удивително нещо, след вече обичайната подмяна – неочакван късмет, защото ме изпратиха точно в отделението, където исках да отида. Отделението за неизлечимо болни.
Вторият етаж беше… Тих. Тоест, напълно. Може би единственото място в болницата, където беше толкова тихо. И нещо ми подсказваше, че не само през нощта.
Намерих нужния ми човек почти веднага зад вратата в полутъмния дълъг коридор. Малка лампа слабо осветяваше масата, зад която възрастна жена разглеждаше картони.
– Здравейте – поздравих я тихо. – Изпратиха ме от първия етаж, казват, че имате нужда от помощ. Аз съм нова.
– О, скъпа – също толкова тихо въздъхна старицата. – Какво те доведе при нас, безнадеждните, още на първия си ден… – Тя неодобрително поклати глава. – Аз съм Ривен, а ти как се казваш?
– Тоди – представих се аз.
– Ти поне знаеш ли кои са тези, които лежат тук? – Попита тя, ставайки от масата. – Ние вече не можем да им помогнем, само да облекчим мъките им и да отложим края. Странно е, че те изпратиха веднага при нас. Сигурно имаш дарба? – Тя ме погледна проницателно. – Тогава е ясно, че ни липсват лечители.
– Наистина ли е толкова зле? – Изтръпнах аз. – Тук само умиращи ли има?
Странно. Нелечимите болести са много, но далеч не всички от тях са смъртоносни. Много от тях могат да се овладеят. Не да се излекуват, за съжаление, но да се даде на пациента възможност да живее нормално.
– Да, не, разбира се – поклати с глава медицинската сестра. – Има и хронични, но знаеш ли… – тя ме погледна тъжно – понякога ми се струва, че по-добре да има някакъв край на мъките им.
Аз преглътнах. Ето такава проста истина, Кас. Ти дойде тук за малко, да си поиграеш на възрастна. А хората тук се борят. И дори не за възможността да оцелеят.
По-нататък разговора ни не се получи. От мен не се изискваше нищо сложно. Да обиколя всички стаи, да проверя състоянието на пациентите. Ако някой има нужда, да му дам обезболяващо, успокоително или сънотворно. Да се уверя, че никой не е по-зле и никой не е умрял. Този пункт в списъка с моите задължения, изречен с обикновен тон, ме накара да се ужася още веднъж. Не, с трупове е по-лесно да се работи. Там не очакват помощ от теб. Но когато човек е още жив и в съзнание, а ти осъзнаваш, че всъщност той вече е мъртъв… И ти, лечител с дарба, не можеш да направиш нищо. В нощната смяна открих едно съществено предимство – по това време повечето пациенти спят.
Стаите бяха малки, много подредени. Обикновено бяха триместни, но имаше и единични. Първите три ме посрещнаха с пълна тишина. Всички дремеха, състоянието на всички беше стабилно, не се забелязваше влошаване. В четвъртата стая една жена с пресипнал глас не можеше да заспи от болка. Потопих я в дълбок сън. Картата ми съобщи, че има тежко увреждане на белите дробове. Скоро дихателната система ще откаже напълно и тя ще се задуши. Възможно е, без да дойде в съзнание. За това не трябва да се мисли, иначе не можеш да работиш. Такава е страшната истина на живота, колкото по-малко съжаляваме пациентите, толкова по-добре им помагаме.
Следващата стая се оказа една от малкото единични и беше наистина необичайна. Щом отворих вратата, се натъкнах на плътна черна завеса, а вътрешното обзавеждане също се различаваше коренно. Прозореца беше затворен с тежки черни завеси. През малката пролука между двете завеси се виждаше, че стъклата са залепени. Малката стая беше едва осветена от нощната лампа на нощното шкафче до леглото, в което, свито на кълбо, спеше момиченце на около дванадесет години. Внимателно поставих ръка върху малката главичка и пуснах слаба вълна магия, за да се уверя, че всичко с нея е наред. И сега, освен необичайния интериор, ме изненада още нещо. Тя беше здрава! Да, нямаше никакви отклонения в работата на организма ѝ. Но тогава тя нямаше да се намира тук, нали?
Погледнах картата, за да разсея съмненията си. Уви, тя не лежеше тук напразно. Но поне можеше да се радваме, че малката не умира от ужасна болест и не страда от болки. Момиченцето имаше само абсолютна непоносимост към слънчева светлина. И това беше присъда. Няма да може да живее нормално. Очаква я съдбата на домашна отшелница, на абсолютно самотно същество, защото ще може да излиза сред хората само дълбоко през нощта. Защо боговете наказват такива невинни същества с подобни проклятия? Размишлявайки над това, излязох през вратата.
Времето вече наближаваше края на смяната ми. Честно казано, дори не забелязах колко бързо е минало. Умората не се усещаше по-силно от сутринта, а магията се възстановяваше изненадващо бързо, въпреки че резерва не беше успял да се попълни и, като се има предвид, че утре отново трябва да работя през нощта, едва ли ще успее. Трябва да измисля нещо, например да използвам метода на магистъра и да се закаля с къпане в езерото. Но сега е по-добре да изхвърля излишните грижи от главата си.
С тихо скърцане се отвори вратата на последната стая. Тъмната светлина от улицата позволяваше да се види, че само леглото до прозореца е заето. Щом направих няколко крачки, лежащия възрастен мъж се размърда:
– Кой е тук? Ти ли си, Ривен?
– Извинете, че ви събудих – вече без да се крия, аз се приближих до леглото. – Аз съм нова, дойдох на обход. Как се чувствате?
– Не много добре, но предполагам, че така трябва да бъде – прошепна той през зъбите си, без да отваря очи, но обръщайки главата си към моя глас. Получих отговор от магията, която беше приключила с проверката на пациента, и се разтреперих от осъзнаването колко болка изпитва той. – Едно ме радва, не ми остава много.
Най-вероятно това е истина. Използвах целия си останал резерв за обезболяващо заклинание и се опитах да облекча мъките му.
– Какво имате? – Тихо попитах аз.
– Кермирска треска – последва тих отговор. – Последна фаза. От сутринта зрението ми отказа, така че сега наистина не ми остава много. Скоро ще си почина…