***
Напълно неочаквано, днес късмета беше на моя страна. Не успях да се преоблека, когато разрошената Майлина ме хвана.
– О, колко добре, че вече дойде, – възкликна тя, хващайки ме за ръката и влачейки ме в непознат коридор, а след това нагоре по стълбите. – Дежурната медицинска сестра в трета операционна се разболя, ще я заместваш, ще асистираш.
Изтръпнах. Разбира се, планирах да се скрия в операционната, но по-скоро като страничен наблюдател, а не като активен участник. В крайни случаи нещо съвсем просто, например да подавам инструменти. А тук явно се планираше съществена помощ.
– Аз… Не мога… – Започнах да заеквам. – Аз нямам опит!
– Значи ще го натрупаш! – Виждайки пребледнелия ми лик, жената се смили: – Не се тревожи, няма да ти се изисква нищо сложно. Ще подновяваш упойващото заклинание, за да не се събуди пациента по време на операцията, и ще следиш състоянието му, за да предупредиш, ако се влоши рязко.
Аз въздъхнах с облекчение. Е, това не е страшно, а алибито ми е абсолютно непробиваемо. Дори според моите оскъдни представи за работата в болницата, ще бъда заета цяла нощ, под неуморното внимание на опериращия лечител и още куп хора.
В началото беше малко страшно. От една страна, елементарно заклинание вече бях използвала неведнъж. Но заедно с отговорността дойдоха и съмненията. Ами ако? Макар че скоро се успокоих и вече с интерес наблюдавах действията на лекаря. Не, аз бях виждала аутопсии много пъти, но днес пациента беше жив, и това добавяше ужас към процеса. Времето минаваше незабележимо. След първия пациент дойде още един, и още един. За щастие, не се случиха никакви инциденти, така че работния ден не беше толкова изморителен. Когато излязох от операционната, смяната ми беше към края си. Не знам с какво завърши приключението на Хран, но в болницата не забелязах никаква суматоха. Ако е успял да проникне, значи или заклинанието не е подействало, или чудното изцеление все още не е забелязано. Бяха ме пуснали великодушно половин час по-рано, поздравявайки ме с бойно кръщение – първата ми истинска операция.
Ако само отивах да си лягам! Не, мен ме очакваше много по-неприятно занимание. Надявам се, че боговете заедно с лейди Късмет ще продължат да ми се усмихват и аз няма да падна от прозореца от недоспиване.
Улиците вече бяха празни. Най-упоритите нощни птици вече спяха, идеалното време да се промъкнеш през прозореца на някого. Хран, както се бяхме уговорили, ме чакаше в сянката на ъгъла. Съдейки по развълнувания му, но доволен вид, всичко беше наред. Но все пак уточних:
– Как?
– Успях – кимна котарака. – Но имаше много странни неща.
– После ще ми разкажеш – махнах с ръка. – Сега имаме работа.
Разстоянието между покривите наистина беше малко – метър и половина. Да прескочиш беше напълно по силите ми. Да се ориентирам къде точно е кабинета на главния лечител, се оказа по-трудно. Както и очаквахме, прозорците бяха защитени, макар и слабо. Но какво ценно имаше там? Само купчина хартии, важни само за самата болница. С особено внимание трябваше да се пазят лекарствата и скъпите реагенти. Така че след петнадесет минути мъчения, вече стоях на перваза, с едната ръка се държах за въжето, а с другата търсех ключалката. Удивително, но днес наистина ми вървеше, защото прозореца беше отворен. Удивителна разсеяност за човек с такава отговорна длъжност!
Първият, който безшумно скочи в кабинета, беше Хран и се втурна към вратата, замръзвайки там на прага. А аз междувременно търсех място за предавателя. Идеалното място беше бюрото. Очевидно, разговорите с посетителите ще се водят точно тук, затова се наложи да се промъкна под плота. Оставаше да измисля как да закрепя артефакта. Няма да се замислям, ще потърся бутилка с лепило. Но едва успях да намеря ценното нещо, когато се чу приглушено съскане „Идат!“, и в следващия миг Хран се оказа до мен. Замръзнахме, едва дишайки от напрежение и страх. Наистина ли идват точно тук? Очевидно някой горе е решил, че на нас ни е достатъчно, защото се чуха скърцане на ключ и нечие недоволно мърморене.
Хран ме погледна с очи, изпъкнали от ужас. Аз се скрих по-дълбоко под бюрото и се барикадирах със стол, молейки се на всички богове да не седне да работи собственика на кабинета. Радваше ме, че предната част на бюрото беше почти до пода, закрита от широк панел. Беше късно да бягаме, но оставаше надеждата, че няма да ни забележат.
Най-накрая се чу звук от отваряща се врата и някакви бодри стъпки.
– Колко пъти му казах – мърмореше женски глас – не, пак не е затворил. И без това има течение, а той оставя прозорците отворени.
Неясна в сумрака фигура мина към прозореца, който бяхме оставили отворен, и започна да го затваря.
– А той е главния лечител – недоволно въздишаше тя. – Ще запуша този прозорец, за да го забрави напълно.
И също толкова бодро, колкото влезе, изтича обратно. Тъп тропот, тихо пляскане на вратата, скърцане на ключалката и затихващо мърморене в коридора.
Още няколко мига ние не дишахме, за да не изплашим късмета.
– Тръгна си – прошепна Хран. – Така ще умра с теб скоро.
– И аз сама ще умра – кимнах съгласно, опитвайки се да успокоя сърцето си, което туптеше от адреналина.
Хвърлих поглед към камъка, който успях да залепя под бюрото. Подръпнах го леко. Изглеждаше, че държи.
– Да се махаме оттук – уморено поклати глава котарака, излизайки изпод бюрото.
Вече не започнах да споря. Бързо върнах лепилото на мястото му и проверих дали всичко е точно както преди нашето нахлуване, и се затичах към прозореца.
– Не забравяй да затвориш – напомни котарака. – Иначе ще изглежда подозрително.
– Не учи учения – отвърнах аз. Между другото, да затвориш прозореца отвън, балансирайки на перваза, е много по-трудно, отколкото да го отвориш. В крайна сметка Хран се отказа и изрече заклинание за затваряне. Половин час мъки, ожулени длани и най-накрая можехме да се върнем в академията.
– Разкажи ми, какво толкова необичайно имаше в лечението? – Едва промърморих, докато вървяхме по тъмните пусти улици.
Хран ме погледна внимателно:
– Нищо, което не може да почака до утре, докато дойдеш на себе си.
Аз само свих рамене. Разбира се, интересно е какво толкова странно е видял там, но наистина е по-добре първо да се наспя. Затова ускорихме крачка. А в академията, без да губя време, се отправих да си легна.
Естествено, на сутринта нямаше време за обяснения. Ученето също отлетя покрай мен – бързо и незабележимо. Мозъкът ми периодично се изключваше, добре че навика, изработен с години, да записвам всичко след лектора, не ме подведе, така че ще наваксам по-късно. По време на междучасията търсех Рина, но без успех. И в крайна сметка, без да се усетя, вече беше вечер. На вратата на собствената си стая замръзнах за миг: Моля те, само без неканени гости! Късмет. Никой, освен Хран, изтощен от нетърпение.
– Давай – кимнах аз, настанявайки се на любимото си място и завивайки се с одеялото – разкажи.
– В крайна сметка, промъкнах се нормално. Старецът наистина беше на последния си дъх, а докато аз създавах сложната плетеница, той напълно издъхна. Най-интересното започна, след като сложих лентите върху него. Съхранителите, между другото, изпразних, следващата седмица ще трябва да направя нови. В крайна сметка, веднага щом изплитането се докосна до него, то не изчезна, не се абсорбира, а просто започна да потъмнява. Много бавно, започвайки от центъра, сякаш изсмукваше тази гадост от тялото. А когато почти почерня, към нашия съхранител се протегна тънка нишка и ето че вече започна да потъмнява кристала. Ето какво се получи в крайна сметка. – Котаракът ми подаде абсолютно черен, непрозрачен камък. – Само внимавай! – Предупреди той, щом протегнах ръка, и аз рязко я отдръпнах. Никога не се знае, може да е заразно. – Стана много крехък, почти се разпада в ръцете ми.
Взех внимателно бившия съхранител. И наистина, кристала беше придобил някаква пореста и изключително крехка структура. Внимателно завъртях в ръцете си черното нещо.
– След като нишката изпомпа цялата чернота от изплитането в камъка, изплитането заедно с нишката просто се разпадна. Проверих състоянието на пациента. И знаеш ли, той е здрав! – Възкликна пазителя. – По-точно, той вече не е болен от треска, но като цяло състоянието му не е много добро. Организмът му е изтощен, но веднага започна бавно да се възстановява.
– Невероятно – промърморих аз, усещайки как усмивка се разлива по лицето ми. И не са толкова важни всички тези страшни неща, които се случват по време на лечението. Важното е, че ние спасихме човек.
Но Хран не се отличаваше с лекомислие, не можеше да забрави странностите.
– И знаеш ли, като видях всичко това, а после още веднъж погледнах в библиотеката, ми се струва, че разбрах защо такава важна информация е била скрита.
– Защо? – Веднага се напрегнах аз.
– Ние с теб напразно не прегледахме напълно наръчника, ограничихме се с лечението и дори не погледнахме частта за възстановителния период.
– Не се мотай, кажи направо, какво не е наред! – Нервно поисках аз.
– Въпросът е, Кас, че възстановителния период там е предписан не за болния, а за лекаря. И от всичко, което видях, мога да направя следния извод: Заклинанието не лекува напълно треската. То само я прехвърля върху лечителя.
– Защо? – Промърморих аз, отказвайки да повярвам на чутото. – Защо да прехвърляш смъртоносна болест от един човек на друг?
– Тук има няколко факта. Първо, лечителите по силата на дарбата си се съпротивляват добре на болестите. Между другото, все още не е регистриран нито един случай, в който лечител да се разболее от кермирска треска, има нещо имунно в организма ви. И второ, заклинанието някак отслабва тази зараза. Така че лекуващия я пренася в лека форма и без фатален изход. Но целия спектър от потресаващи усещания от болестта, без съмнение, той ще изпита, в това е проблема.
– Не е толкова голям – възразих аз. – Ако можеш да спасиш човек, защо да не изтърпиш малко неразположение? Все пак ще останеш жив.
– Точно така – поклати глава котарака. – Сигурно има много такива, които жадуват да се жертват. И то редовно. Организмът още не е успял да се възстанови от една зараза, а спасителя вече хваща нова. Организмът просто не може да се справи. Добър лечител, може би би спасил много хора, но сам би изгорял за няколко години. Такова лечение е опасно, затова са го скрили.
– Но с теб всичко е наред, нали? – Аз се разтреперих, откривайки явни несъответствия в стройната теория.
– Първо, Кас, аз не съм човек. И дори не съм животно, аз изобщо не мога да боледувам. И второ, аз не съм лечител. Магията беше твоя, а единствения ѝ източник, който намери заклинанието, е кристала, в който се е вляла болестта. Трябва да унищожим камъка. В никакъв случай не може да се използва повторно – завърши котарака.
– Чакай, значи тази зараза можеше да се предаде на мен? – Разбрах с ужас.
– Теоретично – да – предпазливо отбеляза приятеля ми.
Мълчаливо преценявах възможните перспективи. Да спасиш човек е прекрасно, но сега не беше подходящ момент да поема върху себе си смъртоносна болест с всички съпътстващи последствия. Защото щеше да е трудно да не ме свържат с чудодейното изцеление.
– В нещо Бриар е прав – промърморих под носа си – някой ден ще си го заслужа.
– Съгласен съм с него, определено ще си го заслужиш, и то скоро. Утешително е, че винаги си успявала да се измъкнеш от сложни ситуации, може би и сега ще се отървеш.
– Да се надяваме – усмихнах се аз. – О, а подслушването работи ли, провери ли?
– Проверих – кимна той. – В болницата вече е суматоха. Но сензацията все още не е излязла извън пределите ѝ. Магистър Варлоу смята, че са сгрешили с диагнозата, вече започнаха да разпитват персонала. Но странични лица все още не са се появили.
– Ти си моето съкровище – усмихнах се уморено и прегърнах котарака за врата. – Как бих се справила без теб с всичко това?
– Няма начин. – И, забелязвайки шумното ми прозяване, добави: – Да си почиваме, и двамата сме изтощени.
– Ще проспя – тъжно поклатих глава. – В такова състояние със сигурност ще проспя всичко.
– Ще те събудя – обеща ми той, а аз не бях в състояние да се съпротивлявам.