***
В болницата имаше осезаемо оживление и причината ми беше съобщена още на прага.
– Представяш ли си, при нас просто се случи чудо! – Посрещна ме Майлина.
– Какво чудо? – Изразих интерес, докато се преобличах в работните си дрехи.
– При един от неизлечимите пациенти сутринта започна ремисия!
– Да, бе, не може да бъде! – Възкликнах аз. – А какво имаше?
– Кермирска треска.
– Но това е абсолютно безнадежден случай – възмутих се аз. – Никога не съм чувала да се подобри състоянието на някого, да не говорим за излекуване.
– Точно така. Вчера беше на прага на смъртта, а днес няма никакви признаци на треска! Целият ден имаме консултации. Честно казано, вече измъчихме нещастника, който съвсем наскоро дойде в съзнание, – жената поклати неодобрително глава.
– Наистина ли? И кой дойде? – Зададох главния въпрос.
– Засега никой. Шефът настоятелно помоли да не се разгласява, но утре със сигурност половината град ще се събере.
Естествено. Един ден такова събитие още може да се пази в тайна, но после ще трябва да се сподели с колегите, иначе няма да се разбере какво все пак се е случило с болния. Така че днес никой от висшите чинове няма да се интересува от нашия инцидент. Ще чакаме утрешния триумф.
– Събранието на местните велики умове разбра ли поне защо се е оправил? – Демонстрирах същия ентусиазъм, макар че всъщност вече бях загубила интерес.
– Да, какво ти – махна с ръка администраторката. – Освен че се скараха заради теориите си. Казват, че има усещане, че болестта просто е изчезнала, оставяйки след себе си само изтощение. Ето, невероятни неща се случват наоколо.
– Точно така – кимнах аз. – Е, къде ме изпращат днес?
– В приемната – въздъхна Майлина – днес пак ни липсват хора.
– В приемната, значи в приемната – усмихнах се аз и се потопих в поредица от различни болести и травми.
Още един учебен ден, след него още една работна нощ, така и не донесоха новини. Не, за чудесното изцеление широката публика вече знаеше и броя на посетителите при главния лечител на болницата магистър Варлоу рязко се увеличи. Но колкото и да подслушвахме, не уловихме подозрителни имена. Само лекари и учени. Обикновено идваха не по един, а с цели делегации, и се чуваха толкова много медицински термини, че ставаше очевидно, че интереса им е чисто професионален.
До последния ден от седмицата стигнах в не много весело настроение и се чувствах откровено разбита. Чаках почивните дни като празник, въпреки че имах много работа. Но преди да се насладя на така желаната почивка, трябваше да прекарам нощта в управлението. Въпреки богатия си опит в тази област, да отида там беше много по-страшно, отколкото в болницата. Изчаквах вечерта с лек ужас, страхувайки се, че Бриар ще дойде отново да разследва нещо.
Професорът ме изпрати там през портал, който беше пренастроен веднага към входа на управлението, за да не се лутаме по нощните улици.
– Успех – усмихна се тя. – Уверена съм в теб, а и работата ти е позната, така че напред, чакат те.
Напрегнах се, започвайки да разбирам, че опасенията ми се потвърждават. Направих крачка в неизвестното и излязох в добре познатата ми стая на моргата.
– А аз чаках кога ще дойдеш на дежурство. Дори специално си промених графика – прозвуча познат глас, но съвсем не този, който се страхувах да чуя. – Здравей, изгубено дете.
– Рик – обърнах се с усмивка.
Ето кого не очаквах да видя и колко се зарадвах!
– И какво, дори няма да прегърнеш стария си приятел? – Той разтвори ръце в покана.
А аз, без да се колебая, се втурнах към него. Сама не мислех, че наистина ще ми липсва толкова човек, с когото се познавах толкова кратко.
– Сега няма да те пусна, докато не си признаеш – заяви върколака, стискайки ме в прегръдките си, а аз замръзнах от предчувствието, че разпита е неизбежен. – Къде изчезна, признавай си! – Зададе той неочакван въпрос, пускайки ме, за да мога да погледна лицето му и да осъзная цялата обида. – Не отговаряше на писмата, изчезна от академията, не можех да те намеря, нито да те хвана. Какви са тези номера?
Уф, ако трябва да се оправдавам, то не е за това, от което се страхувах.
– Прости ми, изпити, ваканция… Имах един проблем, не ми се общуваше с никого… – Не ми се искаше да го въвеждам в своите дела.
– Изпитите – разбирам, важно е – кимна той. – А аз се досещам какъв е проблема и мога да те уверя, че в този момент той не е бил само твой.
Аз се разпалих и се отдръпнах, без никакво желание да обсъждам тази тема. По-добре да отида да си взема от шкафчето специалното облекло – престилка и ръкавици.
– Мълчиш, значи? – Правилно разбра моята позиция Аларик. – Тоест реши, че след като се скара с Бриар, аз вече не съм ти приятел, правилно ли разбирам?
А аз се изчервих още повече, осъзнавайки, че поведението ми изглежда точно така.
– Значи, правилно – поклати той глава. – Ето, изглеждаш така умна и разумна, а всъщност си пълна глупачка.
Аз се обърнах и го погледнах мрачно. Не, в нещо е прав, но все пак го каза грубо. Вероятно трябва да се обидя, само че не мога.
– Добре, да предположим – отвърнах аз.
– А тук няма какво да предполагаш – парира той. – Твоите разправии с Дейм не ме засягат. Не, няма да лъжа, че не ме интересува каква котка е минала между вас, след като се криеше от всички два месеца, а той ходеше зъл като не знам кой. Но и насила няма да изтръгвам от теб тази информация.
Погледнах го с недоверие.
– И дори няма да има никакви: „Може би е просто недоразумение? Опитай се да поговориш с него. Не е толкова зле.“?
– Да, точно – отвърна той. – Няма какво повече да правя. В крайна сметка, ако сте се скарали, значи някой е сгафил, и то сериозно. Или ще поправите грешките си и всичко ще се оправи, или те са непоправими, тогава това е завинаги и няма смисъл да разравяте раните. Вие сте възрастни хора, ще се разберете без ничия намеса – заяви Аларик, гледайки ме уверено в очите. – Бих казал дори, че не понасяте никаква намеса. И тъй като не искам да развалям отношенията си с никого от вас, по-добре ще стоя настрана.
– Благодаря – искрено благодарих, разбирайки, че се е появил още един човек, на когото мога да разчитам, без да очаквам поучения.
– Добре, а и аз трябва да тръгвам. Не се сбогувам, съвсем възможно е да се видим днес. Успешна смяна – махна ми стража и изчезна зад вратата.
А аз, въздъхнах и се зарових в чантата си за учебници. Ние сме нужни тук изключително в случай на спешна експертиза, а тъй като това явление е рядко, ще си седя тук без работа цяла нощ. По-добре да я прекарам с полза и да си открадна малко допълнително време за сън. Като цяло, да живее нощното учене!
Думите на Рик се оказаха пророчески. След час той се върна с подарък.
– Внасяйте – чу се от отворената врата, в моргата вкараха труп на носилка и го сложиха на най-близката маса.
– Всичко е за теб, скъпа. Забавлявай се – мрачно се пошегува върколака, наблюдавайки как затварям вече разгърнатите учебници.
– Ама аз не съм скучала – промърморих, насочвайки се към новодошлия. – Какво трябва първо?
– Причина на смъртта – помоли Рик. – Не е последния човек в града, а е намерен мъртъв на улицата, без видими причини за смъртта, а нас определено ще ни попитат за тях. Така че се постарай, Кас, добре?
Аз кимнах, замислено разглеждайки тъмнокосия мъж, лежащ на масата. Нямаше никакви наранявания. По възрастта му изглеждаше, че е твърде рано да умре. Определено нещо не беше наред.
– Помогнете ми да го съблечем – обърнах се към двамата стражи, които го бяха донесли, и докато те привеждаха „клиента“ ми в работен вид, аз се заех с описването на вещите, които имаше при себе си.
– Общо взето, ще бъда наблизо – обеща върколака, насочвайки се към изхода. – Момчетата, ако има нещо, ще са зад вратата. Като свършиш или намериш нещо интересно, кажи да ме намерят.
– Добре – съгласих се, като се замислих коя ли е тази важна личност, че Аларик толкова бърза с прегледа.
Накрая всички излишни лица излязоха и можех спокойно да се заема с работата. Не обичам, когато стоят над мен. Първичният външен оглед не даде нищо, никакви подозрителни синини, рани или драскотини, така че беше време да взема скалпела. Първото предпазливо движение по очертаващата се линия на разреза на гръдната кост предизвика смут и скалпела трябваше да бъде отстранен.
А всичко това, защото има кръв, а това не може да бъде. Той вече е мъртъв, сърцето му е спряло, кръвообращението е спряло. Или е съвсем пресен? Тук, изглежда, е минало по-малко от половин час от момента на смъртта. Заинтересувана от подобен феномен, върнах скалпела към работа. От какво е починал нещастника? Може би е отнякоя отрова, което означава, че трябва веднага да се направи кръвен анализ?
Но не успя скалпела да премине и сантиметър, кагато тялото под ръцете ми се разтресе и аз с ужас открих, че очите на мъртвеца са отворени.
Разнесе се див вик. Не мой, на трупа.
Като попаднала в кошмар, отскочих от масата и се блъснах в масичката с инструментите. Под ужасен метален трясък ние – аз, инструментите и масичката – паднахме на пода.
Отново се чу вик. Сега вече мой.
„Умрял е!“ – Помислих си с отвращение и, без да обръщам внимание на болката в ръцете си, се отдръпнах към стената. Тялото на масата се разтресе, както и аз, без да престава да крещи.