Лесно ли е да измамиш околните?
Лесно, ако отдавна и успешно играеш ролята си, а към теб не се вглеждат прекалено внимателно.
А човек, който неочаквано ти е станал близък?
Задачата е по-сложна, но също изпълнима, когато ти помагат актьорски талант, воля и цел.
А този, който е най-скъп за теб?
Практически невъзможно. С актьорско майсторство тук не се справяш, ще трябва да приложиш магия.
Но ако не знаеш кого точно трябва да заблудиш? Да не се изгубиш в тази луда поредица от маски…
Пролог
Последният тъмен завой и ето нужната врата. Само отвори и веднага ще се озовеш в царството на парата и ароматите. Преминавайки покрай потъналите в готвене нови помощнички, попаднах в силни прегръдки.
– Тоди, моето момиче, най-накрая! – Възкликва Хилда. – Как си? Как бяха изпитите? Свали за малко качулката си, да те видя.
– Всичко е наред – усмихвам се на готвачката и махам заклинанието, което я държи. Качулката се плъзга, разкривайки лицето ми. – Издържах изпитите, както винаги, с отличен, сега имам две седмици ваканция, ще си почивам.
– О, браво, момиче. Но колко ли са те измъчили – въздиша Хилда. – Бледа като смъртта и кльощава като тръстика, на косъм от живота. Цяла сесия си гладувала? Нищо, сега са ваканциите, ще те нахраня. Бягай да хапнеш нещо преди работа, ще ти наля месна супа.
Настаниха ме на малка маса в ъгъла, а всички се нахвърлиха върху тенджерата.
Буквално за миг пред мен се появи огромна чиния с ароматна гъста супа и парче хляб.
– Няма да дойда повече… – Признах, преди да започна да ям.
– Е, това отдавна се очакваше – въздиша Хилда. – С твоята натовареност можеш да си докарваш нещо. И не е добре за младо момиче да се скита по нощите. За добро е, макар че е жалко, че няма да се виждаме повече.
Не споря. Какво значение има, че просто сменям сферата на дейност. Тук вече няма да работя. А Хилда ще е по-спокойна, няма да се тревожи за мен.
– Благодаря ви за разбирането – усмихвам се топло. – Но все пак ще се виждаме, ще започвам да идвам през уикендите.
– Ще се радвам – разцъфва Хилда. – А сега бързо на масата!
Не че съм особено гладна, но се опитвам с ентусиазъм да се справя с предложената ми порция. Сега е време да съобщя на Кринус за напускането си.
***
Старият върколак се усмихна широко на Хран, който скочи на бара.
– Тоди, отдавна не сме се виждали. Как е ученето? – Поздрави ме той, прегръщайки ме толкова силно, че се задуших.
– Всичко е наред – прокашлях се аз. – Издържах всичко. Кринус, аз… си тръгвам…
Все пак ми беше срамно да ги изоставя.
– Жалко, но кой би се усъмнил, че няма да пееш вечно по заведенията. Не за нищо се убиваш с ученето – отговори той с разбиране. – Мога само да ти пожелая успех. А когато решиш да се върнеш към старите си навици, винаги ще се радвам да ти предложа сцена – намигна ми той.
– Ще го запомня – кимнах в отговор и, както винаги, оставих Хран да гледа шоуто от бара и се насочих към сцената.
Бързо ме забелязаха, от всички страни ме засипаха с поздрави и въпроси за дългото ми отсъствие, но не бързах да отговарям. Само взех китарата, настаних се на висок стол и, постигнала невероятна за такова заведение тишина, обявих на висок глас:
– Радвам се да ви видя всички тази вечер. Страхувам се да ви разочаровам, но днешната среща е последна. Няма да пея повече. – Из залата се разнесе разочарован шепот. – Разбирам, и на мен ми е тъжно. Но живота не стои на едно място, трябва да вървим напред. Затова днес, в чест на края на песенната ми кариера, ще изнеса отново концерт по ваши заявки.
Вероятно това беше най-наситената и в същото време най-тихата вечер. Заявките летяха една след друга, слушателите задържаха дъха си. Никой не повишаваше глас, не се караше помежду си, цялото внимание беше насочено изключително към мен. Удивително и приятно – въпреки цялата ми неприязън към тълпата, ще ми липсва публиката. Музиката ми носеше радост, особено когато не само на мен ми харесваше.
Измина доста време, а мен все така не искаха да ме пуснат. Посетителите не си тръгваха, затова реших да остана. Все пак съм във ваканция, засега живея в приюта, така че мога да закъснея, без да ме грози изключване. Игуменката Филона също не одобрява подобно поведение, но със сигурност няма да ме изгони. Но ето че наближава зората, Кринус скоро ще затвори таверната, така че е време да си тръгвам.
– Последна песен. Слушам вашите пожелания!
– Изпей, каквото имаш на сърце – се чува някъде от ъгъла един смътно познат глас.
„Причува ми се“, – реших си, но междувременно предложението беше подкрепено.
– Убедихте ме – съгласявам се. – Това ще бъде моя прощален подарък.
Който и да предложи този вариант, едва ли ще бъде доволен, защото на сърцето ми е гадно. И сигурно би било по-добре да излъжа и да избера нещо по-весело, но реших да не лъжа поне себе си и наистина да излея душата си в песен. Може би ще ми стане по-леко? В края на краищата, на непознати хора не им пука за мен, значи искреността няма да ми се върне. Освен ако Хран не се досети, но няма да ме тормози с въпроси.
Ръката докосва струните, изтръгвайки първия тъжен звук. След него следва следващ, и още, докато всичко не се превърне в проста мелодия.
„Между нас цари златна тишина.
Слушахме, без да чуваме, и сега никой не е виновен.
Всички мечти се разпръснаха като огньове в тъмнината,
запламтяха като надежда и угаснаха завинаги.
Времето мина покрай нас и ние вече не сме същите.
Светът около нас е изпълнен с покой и празнота.
Без да се обърна, ще си тръгна,
Сменила мечтата си с отмъщение.
Ще ми простиш ли за слабостта ми пред съдбата?
За страхливостта, за желанието да не бъда себе си?
За глупавата надежда и за сълзите през нощта?
Прости, както аз прощавам нашата раздяла.
Вечността пише нов ден, злорадства не тая.
Гледам сценария, а тя гледа в мен.
Стъпка зад облаците – и нова среща със земята.
Светлината в очите угасва, но болката не е там, останал е страха.
Собствената ми памет се превърна в мъчение, в капан.
Към смъртта се стремя, като пеперуда към огъня на клада.
Без да се обърна, ще си тръгна,
Сменила мечтата си с отмъщение.
Ще ми простиш ли за слабостта ми пред съдбата.
За страхливостта, за желанието да не бъда себе си.
За глупавата надежда и за сълзите през нощта?
Прости ми, както аз прощавам, нашата раздяла.“
Аз приключих песента в оглушителна тишина. Колко е добре, че качулката скрива лицето ми! Една сълза, само една, повече не мога да си позволя. Не мога да се срина и да потъна в самосъжаление. Аз съм силна, винаги съм била такава и такава ще остана, независимо дали имам на кого да се опра или не. Свикнала съм да бъда господарка на себе си. Това е много по-лесно, отколкото да отговарям за чуждите животи.
В същото мълчание скочих от стола и облегнах китарата на него. Прокарах върховете на пръстите си по грифа: „Благодаря ти, скъпа, беше ни добре заедно“. А след първата стъпка от малката сцена се чуха аплодисменти. Първо несигурни, плахи, те прераснаха в истинска буря от аплодисменти. За последен път се обърнах, поклоних се на днешните повече от благодарни слушатели и побързах да се скрия в кухнята. Там ме посрещна Хилда – с очи, пълни със съжаление. Ясно, напразно се разкрих в прощалната песен. И на мен не ми стана по-леко, а и на другите развалих настроението. Но нищо, това е за последен път. Готвачката ми подаде малък пакет. Опитах се да откажа, убеждавайки я, че в приюта готвят повече от добре и със същата упоритост, както тук, се опитват да ни нахранят. Но всичките ми аргументи бяха отрязани с едно-единствено: „Такъв ябълков пай, какъвто правя аз, никой в този град не може да приготви!“ Аз се предадох. Сбогувах се с добрата жена, проверих дали Хран не се е изгубил някъде и най-накрая излязох в задния двор. Уф, наистина ли тази нощ свърши? Само няколко крачки и ме спря болезнено познат глас.
– Ти отново ли бродиш по тъмните улици? Нищо не те учи живота. – О, не съм сгрешила, точно този глас ми предложи да пея за себе си, а аз бях толкова глупава, че се съгласих.
– Сега е ваканция, адептите могат да разполагат със свободното си време както пожелаят – отсякох аз, без да рискувам да се обърна. – Аз не нарушавам никакви закони и имам пълното право да бъда тук.
– Не това имах предвид – също толкова сухо прозвуча в отговор.
– Извинете, лорд Клейрон, но вече е късно, нямам възможност да водя светски разговори с вас, чакат ме на друго място… – Правя крачка, стремя се да си тръгна оттук колкото се може по-бързо.
– Защо ме нарече точно така? – Той ме хваща за ръката, не ми позволява да мръдна от мястото си и ме обръща към себе си. За щастие, качулката все още ме скрива от нескромния му поглед. – Всичко е заради произхода ми, нали?
– Не е така – уморено поклащам глава, проклинайки се за невъздържания си език. – Ако искате, мога да се върна към обичайното за вас обръщение.
– И все пак – защо? Искаше да ми напомниш кой съм? – Пита той, вече малко по-злобно, привличайки ме още по-близо. И очите му също са зли и уморени.
„Не, – отговарям на себе си. – За да напомня на себе си кой си.“
А на глас казвам друго:
– Няма никакъв скрит мотив. Просто реших, че извън стените на академията е по-добре да се обръщам към вас според статуса ви. Извинявам се, ако съм ви обидила, но съм много уморена.
– Ако се уморявате толкова, може би е по-добре да се откажете от нощните разходки?
– Ако сте били там, трябва да сте чули, че повече няма да пея, не се тревожете – напомних му.
– Поне това ме радва – промърмори той, без да откъсва поглед от мен. – Но обясни ми, Кас, защо толкова трагизъм в последната песен? Ако всичко е толкова розово, както се опитваш да ме убедиш?
И в този момент аз се ядосах. Изтръгнах ръката си от хватката му и се отдръпнах.
– Извинете, но вие никога не сте били центъра на живота ми. И вие много добре знаете, че имам за кого да скърбя. Тогава откъде сте решили, че песента има нещо общо с вас? – Възмутих се аз. – Да, загубата е отдавна, но това не означава, че раната е престанала да кърви. Изливах болката си за загубеното семейство. Извинете, ако съм наранила самочувствието ви – казах аз и се отбих в тиха уличка.
– Не ти вярвам, Кас – чувам зад гърба си. – Ще стигна до истината.
– Това е ваше право и ваш проблем – обръщам се. – И моля ви, не го прехвърляйте на мен. Боя се, че там вече няма място. – И си тръгвам.
Никой вече не се опитва да ме спре.