***
Бързо я отворих и се промъкнах вътре. Но, без да успея да направя и крачка, отново попаднах в капана. За щастие, не за дълго. Нежен шепот:
„Побързай“ и с целувка зад ухото, Дамиан ме бутна леко към спалнята и ме пусна.
Бързо се втурнах към вратата, затръшнах я и паднах на колене пред скрина до леглото. Отвътре се чух тих смях и неразбираемото: „Нетърпелива!“, което ме накара с утроена енергия да се заема с търсенето на необходимата бутилка. Намирайки я на дъното, нервно се затичах из стаята в търсене на каната с вода. Най-накрая, след като отмерих нужната доза и се въоръжих с две чаши, оправих вече съвсем неприлично смъкналата се рокля и изплувах в хола. Където вече ме чакаха. На дивана. В наполовина разкопчана риза.
Боже, дай ми сили да издържа всичко това! Давайки си мислен ритник за кураж, се насочих към госта. Но, без да успея да стигна, бях хваната и поставена на коленете му. Към мен отново се протегнаха с напълно очевидни намерения, но аз, като някак си успях да поставя между нас ръката си с чашата, с много преувеличен ентусиазъм възкликнах:
– Да пием?
– Имам по-интересна работа – ми отговориха със загадъчна усмивка.
„Проклятие, как да му го налея в гърлото?“ – Трескаво помислих и, за собствено учудване, изрекох:
– А ако е за целувка?
– Това е добра идея – веднага се съгласи Дамиан и, грабвайки чашата ми, я изпи на един дъх. И преди да успея да осъзная какво се случва, горещите му устни се впиха в моите. Всичко, край на комедията, разума напуска тези владения. Това беше толкова необичайно и вълнуващо, нежно и в същото време настойчиво, така… Необяснимо чувствено. Устните му с всяка секунда все по-настойчиво смачкваха моите, а аз… Аз инстинктивно започнах да отговарям на техните възпламеняващи кръвта движения. И вече окончателно отплавайки на вълните на блаженството, почувствах как всичко изведнъж замръзна. Силни ръце замръзнаха на талията ми, задържайки ме, а устните престанаха своя запалителен танц, но все още не се отделяха от моите. Внимателно вдигнах миглите си и се натъкнах на замислен поглед.
„Е, изглежда, противоотровата подейства“ – профуча ми една отчуждена мисъл.
Веднага си спомних какво правя с моя преподавател, отдръпнах се, прекъснах целувката, но защо ли не бързах да се изправя от коленете му. Явно бях прегряла от прекалените емоции и не мислех трезво. И проклета доза успокоително! Макар че не, благодаря на успокоителното, иначе щях да се разплача, вместо да мисля за начини да се спася. Дамиан също ме гледаше замислено. А аз все повече се изчервявах от срам, опитвайки се да си спомня дали някоя от отварите има страничен ефект под формата на амнезия. При това въпроса беше на кого от нас щях да предложа това лекарство. В идеалния вариант и на двамата.
– М-да… Неудобно – най-накрая изрече с пресипнал глас Дамиан. О, не, сега отново магистър Бриар, прекалено бързо свикнах да го наричам по име.
– Угу – отговорих с усилие, все пак се измъкнах от коленете на ръководителя и се отдалечих.
– Любовно заклинание? – Все така потиснато попита той.
– Аха – повторно се съгласих аз, все още неспособна да се изразя ясно.
– Извинете? – Несигурно произнесе Бриар, продължавайки да ме разглежда.
– Да, нищо, разбирам – промълвих, като си възвърнах дарбата на речта. Невероятно, наистина не изпитвам злоба. На тази, която му е подхвърлила магията, с удоволствие бих и изтънила косата.
Отместихме погледите си един от друг и в стаята настъпи напрегнато мълчание.
– Да, колко години съм живял, а за първи път се озовавам в такава ситуация – усмихна се мрачно магистъра. – Сега ще мине шока и ще започне истерията. Може би да изпиете нещо успокоително, докато имате възможност?
Аз нервно се разсмях: Какво да кажа, успокоително в организма ми има достатъчно.
– Истерия? Вероятно, да – кимнах аз. – А може би и не – малко се замислих и се вслушах в себе си, продължих аз. – Във всеки случай, не в близко бъдеще.
Бриар ме погледна учудено, явно обмисляйки дали подобно изявление не е признак на истерия. Аз отново сканирах тялото си и уверено повторих:
– Не, определено не се предвижда. Казвам ви го като лечителка.
– Ако е като лечителка, вярвам ви – замислено кимна магистъра. – И с какво ме напоихте?
– Настройка от морзоник. Действа срещу проказа и безумие – отговорих честно.
– От какво? – Магистърът ме погледна така, сякаш аз самата трябваше да се лекувам с тази настойка. От безумие. Е, може би това не е далеч от истината.
– Любовта винаги е лудост и само малко разум – въздъхнах аз.
– Не съм сигурен за любовта, но за магията със сигурност – съгласи се той и прокара ръка през и без това разрошената (и, изглежда, от мен) коса. Яката на ризата му се разтвори още повече и аз забелязах един изключително интересен детайл. Лечителят в мен застана в ловна стойка и всички смущаващи мисли бяха изметени от главата ми до по-добри времена.
– Имате рана – намръщих се аз, разглеждайки разреза.
– Това ли? – Той посочи с пръст тънка червена ивица в основата на врата, на лявото рамо. – Да, просто драскотина от тежък роботен ден – усмихна се Бриар.
Но интуицията ми подсказваше, че с него явно не всичко е наред. Наскоро бях виждала нещо подобно и, за съжаление, нищо добро не беше излязло оттам.
– Мога ли да погледна? – Попитах, бавно приближавайки се.
– Не се ли страхуваш от мен? – Престорено се изненада Бриар. – Е, погледни, ако ти липсва полева практика.
Наведох се над магистра, който седеше на дивана, и внимателно отдръпнах края на ризата му, за да разгледам по-добре „драскотината“. Възпалението около раната говореше само за себе си. Раната явно беше отдавна, беше изсъхнала и не кървеше, но не забелязах признаци на заздравяване. Краищата дори не бяха започнали да се свиват. Къде бях виждала такова нещо? Засега нищо не ми идваше на ум.
– И към лечители, разбира се, не сте се обръщали? – Намръщих се аз и се опитах да проуча подкожните уплътнения.
– Разбира се – той вдигна с усмивка глава, но веднага се намръщи.
– Боли ли? – Замръзнах аз.
– Не, просто е неприятно. Не обичам лечители – призна ми ръководителя на новосъздадената катедра по криминалистика.
Ето ти великия следовател, ловец на престъпници. Поклатих глава… И веднага си спомних къде бях виждала същата рана. Видях я на себе си! Преди три дни! Поредната нощна акция с Хран, преследване, моя опит да използвам лентата на чуждия магически поток като камшик, в резултат на което успяхме да избягаме, но аз получих дълбока рана от този поток на дланта си. Значи Дамиан ни преследваше тогава?!
Замръзнах, осъзнавайки, че собствения ми учител е бил на косъм да ме хване, и то не само за нарушение на устава, но и за незаконно проникване в архивите. Ах, и за изработване на амулети. На всичкото отгоре успях да го нараня. И той вече три дни ходи с травма.
С ужас си спомних нощната треска, разпространилите се по ръката ми черни ленти от зараза с мъртва магия и как крещях, когато Хран ги извади от мен. Демони, кой е той, че е на крака от толкова време? Може би не е заразен? Натиснах леко с пръсти слепоочията си и включих пазителското си зрение.
Секунда, за да избърша сълзите, и пред мен се разкриха ярки петна от магически фон. Един поглед към магистъра и аз се вкамених. На рамото му вече бяха разцъфнали черни плетеници, започващи от дълбочината на раната. Ръцете ми затрепериха, беше страшно дори да докосна този ужас, но мисълта, която профуча в съзнанието ми, ме уплаши още повече. Лентичките трябваше да бъдат извадени спешно, преди да стигнат до сърцето. И това трябваше да го направя аз, веднага, защото никой освен нас с Хран не можеше да улови магическите потоци.
– Кастодия – извика ме магистъра, взирайки се в лицето ми. – Пребледняхте. Всичко наред ли е?
– Не, не е наред – прошепнах аз, трескаво се опитвах да си спомня какво ще ми е нужно, за да почистя заразените тъкани. – Имате ли нещо по-силно?
– Имам – изненаданно кимна той. – Разбирам, че вечерта ви е напрегната, но на територията на академията на адепти е забранено да се пие. – Мъжът се намръщи.
– Не е за пиене. За да дезинфекцирам – промърморих аз. – Въпреки че може би и вие ще искате да пиете.
– Толкова ли е зле? – Погледна сериозно Дамиан.
– Имате ужасна инфекция. Учудвам се, че все още можете да ходите. Трябва да я премахнете спешно – казах възможно най-сериозно и убедително, защото ако той предпочете да се обърне към професионален лекар, той няма да му помогне. – Затова донесете най-силното, което имате.
– Няма проблем – кимна магистъра и, просто отваряйки портала под ръка, извади огромна тъмнозелена бутилка. – Националната напитка на тролите! – Той се усмихна, разклащайки бутилката, отвори я и напълни чашата, която бях оставила на дивана. – Нарича се „Преизподня“. Наистина, адска напитка – намръщи се той, като я помириса. – Сигурна ли си, че искаш да го направиш? – прониза ме със сериозен поглед.
– Сигурна съм – издишах аз, успокоявайки треперенето в ръцете си. – Сваляй ризата си.
Бриар послушно съблече черната копринена риза и небрежно я хвърли на другия край на дивана. Аз извадих от ръката му чашата с адската течност и я поставих на масичката, така че да е по-удобно да я взема.
– Ще те държа, за да не мърдаш, докато обработвам раната. Боя се, че ще отнеме доста време – уверено обясних. После издишах: – И ще боли много.
– А вие знаете как да настроите на правилната вълна, адептка Серас – усмихна се той. – Започвайте.
Мълчаливо кимнах. Обгърнах главата му и внимателно я отместих настрани, откривайки мястото за лечебната дейност. Едва се протегнах към чашата, когато ръцете на магистъра се положиха на талията ми и ме притеглиха по-близо.
– Твърде далече си. Неудобно ще е да се протягаш – неразбираемо промърмори той в рамото ми.
Не отговорих, а побързах да се заема с работата. Взех чашата и, дълбоко въздъхнах, с тънка струя полях раната, опитвайки се да омекотя тъканите. Бриар дори не помръдна, само рязко издиша, когато първите капки паднаха върху кожата. Но ето че черната плетеница леко се отдели от засегнатите участъци, време беше да пристъпя към трудната част. Извади от свободната си ръка жълта лента от собствената си лечебна магия, бавно и внимателно закачи основните възли на некромагията и ги преряза. Няколко напрегнати минути и пред мен вече не беше плътна плетеница, а парчета. Оставаше най-трудното. Тези парчета трябва да бъдат извадени от тялото на магистъра, а болката от това е ужасна. Така, спокойно. Бързо обвивам дланта си с поток магия, за да не се порежа, и стискам по-силно главата на Бриар. Всичко, сега най-важното е да хвана колкото се може повече парчета, за да се отърва от тях по-бързо. Издишам – рязко дърпам. Дамиан се разтрепери, стоманени клещи се стиснаха около талията ми, но не изпуснах нито звук. Добре, ще преживея няколко синини, на магистъра сега му е много по-зле. Колко време продължи общата ни мъка, не мога да кажа, но ръцете ми вече трепереха от напрежението.
– Всичко – въздъхнах с облекчение, – остава само да обработя раната с лечебна маз, някъде в стаята ми имаше, и да превържа. – Отпуснах се, пъхнах ръка в меката коса и нежно я погалих.
– Моля, пуснете ме – тихо помолих аз. – Ще донеса маз и превръзки.
Ръцете на талията ми бавно се отпуснаха. Отстъпих и погледнах пациента си. В отговор видях уморен поглед.
– Ти си садистка – намръщи се Дамиан.
– Знам – кимнах и отидох в спалнята да взема всичко необходимо.
След още десет минути раната беше добре намазана с лечебен препарат и превързана. Подадох на магистъра ризата и внимателно попитах:
– Жив ли сте?
– На места, благодаря – отбеляза уморено той и изля в чашата адска течност. Изпи я на един дъх, намръщи се и, грабвайки бутилката, се насочи към изхода.
– Легни да спиш, Кастодия. Днес имахме тежък ден – каза ми той, отваряйки вратата. – Но за вашата изцепка с върколака още ще си поговорим! – той се отдръпна, пускайки Хран. – Лека нощ… – И вратата се затвори.
– Лека нощ – повторих аз и се свлякох на дивана. До мен се приземи котарака и ме погледна с интерес.
– Няма ли да ми кажеш какво си правила с преподавателя, когото толкова не харесваш? И откъде мирише на алкохол? – Промърмори той.
– Няма да повярваш – издишах уморено.