***
— Какво направи? — Поинтересува се той, свалил илюзията. Потоците магия обичайно се разтвориха в едва забележим прозрачен мотив върху кожата му.
— Нищо — усмихнах се широко. — Просто съм добра актриса.
— Талантлива си, но за добра актриса не съм съвсем съгласен, съжалявам — хвърли ми извинителен поглед. — Все пак си направила нещо!
— Човешкият мозък има безгранични възможности — заявих с умен вид.
— И какво означава това? — Намръщи се Бриар.
— Самовъздействието подейства. Убедих се, че виждам теб, а не илюзия — уверих го аз.
— Как така? — Поинтересува се той.
— А това е тайна техника на медитацията на лечителите — отвърнах аз. — Аз не те разпитвам за некромантските тайни на възкресяването на призраци или мъртви, така че не ме питай.
— Ако искаш, мога да ти кажа, няма никакви тайни — усмихна ми се Дамиан. — Само че се страхувам, че след като ти разкажа, няма да можеш да заспиш! — Усмивката му стана хищна.
— Тогава не е нужно, ще преживея без тази информация — въздъхнах, спомняйки си предишното умъртвие. — И така, плана важи ли?
— Винаги ли постигаш това, което искаш? — Хм, това не прозвуча като въпрос.
— Синдром на отличницата, помниш ли? — Продължих да се усмихвам.
— Твоето професионално мнение като лечител — това лекува ли се? — Въздъхна магистъра.
— Не, това е хронично — разбих надеждите му, но в отговор получих топла и нежна усмивка.
— Значи, ще свикваме или ще понижим честотата на пристъпите. И аз ще се заема с твоето лечение — хвърли ми многообещаващ поглед.
— Със своето лечение ще се заема сама. Главният въпрос остана отворен: Утре отиваме ли? — Погледнах въпросително магистъра.
— Бъди готова в девет — въздъхна той, отстъпвайки.
Аз кимнах, точно ще успея да си направя задачата. Вярно, трябва да обмисля отново външния си вид. Да реша нещо с роклята. Да заема от Рина? С косата няма да има проблем. Вярно, трябва да опитам и да променя цвета на очите си. Трябва да се различавам максимално от себе си.
— Кас, още ли си тук? — Напомни ми за присъствието си магистъра.
— Да — аз се сепнах. — Има ли още нещо?
— Не. Просто виждам, че си замислена. Или вече спиш? — Топло попита Дамиан.
— Може би спя — съгласих се аз. — Днес се случиха много неща, организма ми не може да се справи с потока от информация и се нуждае от почивка.
— Тогава защо се мъчиш? Иди да спиш — заповяда той, като се изправи от пода.
— Още е рано, имам много работа — намръщих се аз.
— Каква работа? — Притесни се той.
— Да дочета книгата, много е интересна — кимнах аз към „Легенди“.
Бриар се обърна към подаръка си.
— Остави го засега — каза той решително. — Много се радвам, че ти е харесала, но утре ни очаква много по-труден ден. И кой знае кога ще успеем да се върнем. Трябва да се наспиш добре, за да имаш сили за цялата следваща нощ — посъветва ме той, издърпвайки ме от стола.
— Не се бях сетила за това. — Зяпнах, осъзнавайки, че утрешното събитие може да се проточи, а аз трябва да ставам рано за занятия. — Май си прав, ще трябва да почака — въздъхнах, обръщайки се към спалнята. — Тогава лека нощ… — Не успях да направя и крачка, когато ме дръпнаха назад и притиснаха гърба ми към себе си.
— Кас, не ми се сърдиш повече, нали? — Горещото дишане изгори ухото ми, а ръцете на талията ми се стиснаха още по-силно.
— Аз никога не се сърдя — отговорих тихо. — Във всеки случай, старая се. Но повече няма да търпя такова поведение. Това не е първия случай, когато без да разбереш, започваш да ме ругаеш. За постъпките си съм готова да отговарям, но за това, което не съм направила — не.
— Прости ми — издиша Дамиан в шията ми и ме целуна нежно. — Във всичко, което се отнася до теб, ми е трудно да се сдържам. Аз съм свикнал да контролирам всичко, а ти не само не се подчиняваш на грижите ми, но и на всеки опит да те защитя, стискаш зъби. Опитвам се да запазя границите, но кой да знае колко е трудно… — Промърмори той, заровил глава в косата ми.
— Може би не си струва? — Горчиво се усмихнах аз. — Защото това никога няма да се промени, прости ми, но аз сама разполагам с живота си. Аз сама отговарям за себе си. Винаги е било така и едва ли ще успееш да ме превъзпиташ. Защо да разваляме и твоите, и моите нерви? Не е ли по-добре да се откажеш сега, докато всичко не е толкова дълбоко? Това е толкова просто. Каквото и да стане с плана ти, след императорския бал всичко ще се реши. Колко дни остават – осем, седем? После моето участие няма да е необходимо. Ще ти дам изпита, ще напиша молба и тихо и мирно ще се върна в родните си прашни лаборатории. И ние просто повече няма да се видим. За предходните две години нито веднъж не се срещнахме, с такъв успех няма да се срещнем и след това. Една декада и ние можем да се разделим, без проблеми и съжаления. Така че, да не се ли откажем от тази безсмислена битка на характери, докато все още минава безболезнено?
Мен ме обърнаха рязко и отново ме привлякоха към себе си, злобно поглеждайки ме в лицето.
— А ти вече си измислила всичко. Всички пътища за отстъпление. Дори без да започваш да се бориш, вече си решила тихо да отстъпиш в подходящия момент… Кас, но аз няма да отстъпя — прошепна той горещо. — Защото знам, че си струва. Ще те науча да ми вярваш. Разбирам, че това доверие няма да се роди веднага и че това не беше последната, както каза, битка на характери. Но дори не се надявай, че щом приключим с това и ти издържиш изпита, пътищата ни ще се разделят. Намерих те… И няма да те пусна.
— А ако аз съм против? — Погледнах под вежди.
— А ти против ли си? — Същият сериозен поглед в отговор.
— Не знам. — Аз първа отместих поглед, страхувайки се да не се удавя в тъмния водовъртеж на зениците му. — Не те познавам, не знам какво ще стане по-нататък и не искам да си навличам нови проблеми. Свикнала съм да съм сама и да разчитам само на себе си. Страхувам се, че щом свикна с присъствието ти, ще си тръгнеш. Независимо от причината. Може би и двамата ще решим, че връзката ни е безсмислена. Но аз ще свикна, че си до мен, и ще трябва отново да се науча да бъда сама.
— При хората винаги е така, или трябва да се довериш, или да страдаш от самота. Не можеш да прекараш целия си живот сама, някой ден трябва да се научиш да се отваряш към другите. Надявам се, че ще започнеш с мен. И макар че най-вероятно няма да ми повярваш, все пак ще ти кажа: Аз няма да те пусна, затова няма да останеш сама — той ме погали внимателно по бузата.
Затворих очи и изкривих устните си в горчива усмивка. Колко ми се искаше да повярвам, но в този живот твърде много неща не зависят от нас. Никой не знае какво ще се случи утре.
— Не ми давай невъзможни обещания — казах студено. — Защо започнахме този разговор… — Опитах се да се измъкна от прегръдките му. — Да го добавим и това в списъка с нещата, които не са се случили днес.
— Момиче, откъде толкова цинизъм на твоята възраст? — Промърмори той, притискайки ме с едната ръка към гърдите си, а с другата хващайки ме за брадичката и обръщайки лицето ми към себе си. — Никога не обещавам нещо, което не мога да направя. Затова повтарям още веднъж и запомни го с глупавата си, запълнена с ненужни неща глава: Няма да те пусна. По-добре свикни с тази мисъл и спри да чакаш, кога ще те оставя на мира.
— Не можеш да знаеш това със сигурност — упорито възразих аз.
— Спри да спориш с по-възрастните! — Възмути се той.
— Но… — Исках да го опровергая, но не ми позволи, запушвайки устата ми с целувка.
„Не е най-оригиналното решение да ме накараш да млъкна, макар че няма смисъл да възразявам, ефикасно е“ — профуча последната мисъл, преди ума ми да се откаже от неблагодарната задача да търси възражения. Не е ли по-добре просто да се насладим на момента? Лекото нежно докосване с всяка изминала секунда набираше сила, прераствайки в парещо жадна целувка. Още съвсем неотдавна извличах емоции от Дамиан и се стоплях с откраднатата топлина, а сега той капка по капка пиеше дъха ми, опитвайки се да заглуши жаждата си. И едва когато сама не можах да дишам, той освободи устните ми от плен. Дишах тежко, а Дамиан с едната ръка ме галеше по гърба, а с другата прекарваше пръсти през косата ми, окончателно разрошвайки плитките ми.
— Като аргумент — неубедително — малко хрипливо, но изключително саркастично заявих аз. — Но като средство за пресичане на конфликта е много ефективно — трябваше да призная поражението.
В отговор — тих смях, трепет, който премина през нервите ми. След това още една силна целувка и ме притисна към себе си, зарови носа си във върха на главата ми.
— Все пак си чудо — промърмори той. — Малко, бодливо, много вредно и скрито чудо.
— Малко се заблуждаваш — отвърнах му аз. — Не чудо — чудовище!
Бриар отново се разсмя:
— Добре, чудовище, ти си мое. Върви, защото още малко и определено няма да те пусна.
След такова изявление аз побързах да се отдръпна, а за сигурност и Хран смъкнах от дивана. Магистърът само се усмихна на леката ми паника.
— До утре вечер — промърморих аз, надявайки се, че не съм се изчервила.
— Лека нощ — пожела ми той и изчезна в портала, а аз издишах и пуснах котарака. По-точно казано, изпуснах го, защото ръцете ми се разтвориха сами, но Хран, за щастие, успя да се ориентира.
— М-да-а — долетя от пода, докато аз продължавах да хипнотизирам мястото, откъдето наскоро беше изчезнал магистъра. — Мърмореше нещо за това, че ще се разделим безболезнено? Страхувам се, че ще те разочаровам, Каси, но безболезнено вече няма да стане. Поне не при теб.
— Не говори глупости — махнах аз, умирайки, и се запътих към спалнята. — Не съм толкова привързана към него.
— Да, разбира се — изсмя се котарака, следвайки ме по петите. — А според мен е точно обратното. Като се има предвид, че неотдавна се кълнеше, че суровия Дамиан Бриар е последния човек, с когото може да те свързват каквито и да било чувства, освен страх — вече откровено се подиграваше пазителя. — Какво, не е било така?
— Било е — въздъхнах аз.
— А сега, значи, не се страхуваш? — Продължаваше да ме разпитва той.
— Страхувам се още повече — отговорих сериозно.
А котарака замръзна на място.
— Сега дори аз не разбирам логиката ти — поклати глава той.
— И не разбирай — махнах аз, скривайки се в гардероба, за да се преоблека. — Важното е, че аз я разбирам.
— Кас, не си мисли, че те осъждам — вече сериозно започна котарака. — Напротив, много се радвам за теб! — Аз, изключително заинтригувана от фразата му, погледнах от гардероба. — Но това е странно. Преди месец трепереше от страх пред него, дори го мразеше, а сега се целувате на всяка крачка.
— Ей! — Възмутих се аз, зачервявайки се.
— Добре, не на всяка крачка — той затвори очи. — Но разбра мисълта. Сигурна ли си, че това не е… Ъъъ… Резултат от някакво влияние? — Попита той предпазливо.
— Какво имаш предвид? — Разтревожих се аз, излизайки от гардероба, вече преоблечена за сън.
— Разбираш ли, беше очевидно, че интереса към теб от страна на магистъра нарастваше неумолимо и отдавна, а ти някак си много бързо премина от стадия „бих го убила сама“ към „бих останала с него завинаги“.
— Ей! — Възмутих се отново и дръпнах котарака за ухото, настанявайки се до него на леглото.
— Добре, добре, но… Може би е магия? — Напрегнато се вгледа в лицето ми.
— Не — поклатих глава. — Ако настояваш, мога да изпия противоотрова и да си направя амулет, който да ме предпазва от всякакво външно въздействие, но не мисля, че има подводни камъни. Твърде често се връщам в състоянието, както ти каза, „бих го убила сама“. — Аз се усмихнах. — Днес, например. Знаеш ли как ме ядоса? Честно, щях да го ритна, ако не беше възпитанието ми.
— Тогава защо такава рязка промяна?
— Кой го знае — въздъхнах аз. — Така се получи. Не търси скрит смисъл. И без това имаме достатъчно проблеми — промърморих аз, заравяйки се под топлото одеяло.
И вече на прага на съня почувствах нежно галене по косата и тих глас:
— Както и да е, нека всичко да се нареди за теб. Може би с него ще оставиш в миналото всичките си страхове. Защото, макар и да се съмняваше, той беше сигурен във всичко, което казваше.