***
Пълноценният сън наистина беше много навременен. От сутринта се събудих бодра – отпочинала и пълна с енергия. До пристигането на приятелката ми успях да се измия и да се приведа в ред. Отдавна не ми се беше случвало. Рина също беше безкрайно изненадана.
– Днес ще вали сняг – заяви тя, наблюдавайки как затварям вратата.
— Разбира се, че ще вали — весело и кимнах. — Навън е зима, ако не си забелязала.
— Значи не сняг, а дъжд — поправи се тя. — И не обикновен, а… Не знам, лилав, например! — Тя изпъчи очи с престорена ужасеност.
— Не ни е нужно такова щастие — засмях се аз. — Ако искаш, мога да се върна в леглото и да чакам, докато ти кукуригаш половин час пред вратата ми.
— Добре, добре, никакви забележки! — Веднага махна с ръце. — И все пак откъде е това лъчезарно настроение?
— Наспах се — отговорих честно.
— Да, да, да — измърмори приятелката ми, дърпайки ме към трапезарията. — Как се случи това чудо?
— Легнах си рано — лаконично свих рамене, напълвайки си чинията с повече храна за закуска. Удивително, дори ми се появи апетит.
— Не вярвам — категорично заяви Рина, настанявайки се на масата. — Не може да си изгубила по собствена воля няколко часа в някакъв безсмислен сън, вместо да четеш прекрасни учебници. Признай, надишала си се с някакви гадости и просто си изключила мозъка?
— Не вярвай — промърморих аз и зарових носа си в чинията с каша, спомняйки си, че вчера не съм заспала по своя воля. Важното е да не се изчервя. Рина е внимателна, веднага ще заподозре нещо.
— Не се обиждай — помоли ме приятелката ми, а аз въздъхнах с облекчение, разбрах, че тя не е забелязала нищо странно в поведението ми. — Днес съм в лошо настроение. Иска ми се да те дразня.
— Добре, можеш да продължаваш да ме дразниш — разреших аз благосклонно. — Само първо дай да ям, че се страхувам да не се задавя.
Но ентусиазма на приятелката ми все пак угасна, или тя реши да ме пожали, но повече не се подиграваше с мен и не задаваше провокативни въпроси. И изобщо деня мина изненадващо тихо. Никой от преподавателите не ми направи забележки. Спокойно изкарах лекциите, на обяд се трудих над работата по труповете. А след това също толкова мирно минаха лабораторните упражнения. След всички занятия реших да се заема сериозно с доклада, докато имам сили и време. Вътрешното ми усещане подсказваше, че още първата вечер няма да се натъкнем на нужните хора. Ще имаме голям късмет, ако днес успеем поне да привлечем вниманието им. Така че ни предстои дълга, безсмислена и много тежка нощ. А това означава, че утре ще трябва да се наспим преди следващия обход.
С тези мисли се връщах в стаята си. И тогава си спомних, че трябваше да попитам Рина за роклята, а аз, глупавата, бях забравила. Значи, ще трябва да я посетя.
Но, както се оказа, някой вече беше помислил за това. Диванът ми беше затрупан с някакви пакети, а в креслото седеше Бриар и се наслаждаваше на кафето си. Чувайки как се затръшна вратата, той се обърна с усмивка.
— Ти си точно навреме, скоро трябва да тръгвам — каза той, като ставаше. — А аз бих искал да ти обясня всичко лично, а не с бележка.
Аз кимах с глава, слушайки с едно ухо какво казва той, и с всяка изминала секунда все по-внимателно взирайки се в трудно незабележимите предмети на дивана.
— Какво е това? — Взех най-близкия пакет и започнах внимателно да разгъвам опаковъчната хартия.
Вътре открих плат, зелена тафта със златна бродерия. Недоумявайки, го извадих и обърнах объркания си поглед към магистъра. Той ми е купил рокля? И то не една, съдейки по броя на пакетите. Да не би да мисли, че ще взема всичко това?
— Няма да приема нищо — казах мрачно, като оставих зелената рокля.
— Именно затова исках да поговорим — въздъхна той. — Вече разбрах принципа ти да не приемаш нищо, ако не можеш да дадеш нещо в замяна. Но тук не е случай, когато имаш избор.
— Защо? — Попитах мрачно.
— Кас, ще трябва да играеш любовница на богат човек, при това пред хора, които с един поглед ще определят колко струва целия ти гардероб. Трябва да изглеждаш не просто добре, трябва да изглеждаш скъпо — обясни Бриар.
Съмнявайки се, аз го погледнах внимателно. Колкото и да не исках да го призная, той беше прав. Ако бях просто хубава, наблюдателите щяха да решат, че това е забавление за една нощ. А ние трябваше да покажем дълбока страст. Че барона е готов да похарчи невъобразими суми за новата си страст и че намеренията му са много по-сериозни от една обща нощ.
— Добре — смутено кимнах аз. — Но защо толкова много?
— Честно казано, сам не знам — той сви рамене, съзерцавайки богатството на дивана ми. — Аз не се разбирам с това. Покупките бяха дело на Лирания.
Спомних си милата блондинка, съпругата на Рик.
— Описах ѝ ситуацията. Тя знае как трябва да се облича в това общество и ако е избрала всичко това, значи е необходимо. Трябва да тръгвам — каза той с съжаление. — Мисля, че сама ще се оправиш с дрехите.
— Ще се оправя — кимнах с глава, но в себе си вече се съмнявах в това.
— Тогава до вечерта — сбогува се той и изчезна в портала.
А аз се заех с разпаковането. Освен още три рокли, открих доста откровено зашеметяващо бельо и три чифта обувки. Изглежда, Лира е подходила отговорно към задачата. И е напълно очевидно: Никой не разчита, че ще се справим за една вечер.
Хран, като видя количеството нови дрехи, остана безмълвно изненадан. А като чу за какъв повод са донесени, хитро се усмихна.
— Разбира се, всичко е за конспирацията — усмихна се той и ме изпрати да се преоблека.
Този път реших да пробвам друг образ. Не се занимавах с цвета на кожата, защото е много трудоемко да се мажеш всяка вечер, а после да се изтриваш, така че оставих обичайната си бледност, с добър грим ще мине за аристократична. Не исках да си къдря косата по същата причина – отнема много време и е досадно. За сметка на това си направих медно-червена коса. И зелени очи, почти в тон с роклята, която разпаковах първа. Последните щрихи: Да подчертая очите, а устните да омекотя с по-нежен нюанс, да скрия всички следи от умора… Оставаше да облека роклята и бях готова!
И ето ме, вече разглеждах отражението си в огледалото. Роклята стоеше идеално. Според мен, прекалено плътно обтягаше фигурата, особено бедрата, но за сметка на това имаше само едно деколте, и то отпред. Като цяло роклята изглеждаше шик, но не толкова провокативно, колкото предишната. Все пак нещо не беше наред. Хран също ме разглеждаше и ние синхронно се мръщехме. Нещо категорично не ми харесваше. Очевидно и на котарака това „нещо” също не даваше покой.
— Кажи вече — подканих котарака.
— Изглеждаш прекалено млада.
Погледнах отново отражението си.
— Изглеждам — кимнах, без да разбирам напълно. — Аз и без това не изглеждам особено стара.
— Да, изглеждаш на шестнадесет години. Това е прекалено — поклати глава той.
— Мислиш ли? — Огледах се скептично. — Добре, да изчакаме магистъра, заедно ще решим, дали ще отидем така или ще помислим как да ме направим по-стара.
— И как точно смяташ да се състариш? — Намръщи се котарака.
— Защо се заяждаш? Не знам как — отвърнах аз. — Ако кажат, че не става, тогава ще мисля.
— Тогава по-добре да се заема с този проблем — отвърна котарака и отиде към прозореца, явно за да не му преча да се концентрира.
Аз останах пред огледалото. И в този момент разбрах, че започвам да се изнервям. Силно. Защото точно в този момент ме обзе осъзнаването: Всичко, което беше досега, беше детско бръмчене. Да, преминах през смешна проверка, която сама си бях измислила. Преминах лесно. Но тук случая е друг. Ако вчера бях сгрешила, никой, освен магистъра, нямаше да разбере. Това беше театър с един зрител, да и актьор също. Но сега… Ако играя неправилно или неправдоподобно, не само ще проваля целия план, но и ще ни изложи на риск. О, глупава, самонадеяна Кас, едва сега разбра в какво си се забъркала? Ето, по-добре да не се беше стигнало дотук! Цял ден бях толкова спокойна, без нито грам съмнение, а сега краката ми треперят, ръцете ми изтръпват. Как да се успокоя? Да помоля Хран да ми направи магия? Тогава изобщо няма да реагирам на нищо, а трябва да се преструвам на страстно влюбена. Ще трябва да се справя сама. Но не успях: От хола се чу познат глас.
— Кас, тук ли си?
Хвърлих последен поглед към Хран, грабнах палтото, което лежеше на леглото (същото, което ми даде Бриар), и се затичах към гласа.
Е, този път реакцията на външния ми вид не беше толкова бурна, може би просто се отрази липсата на чупливи предмети. Не че това ме разстрои, но… Нека да бъде просто „но“, без уточнения. За сметка на това получих същия пронизващ поглед, който оглеждаше фигурата ми от върховете на обувките до върха на главата. Бавен, плъзгащ се, попиващ всяка подробност. Когато стигна до лицето ми, магистъра затвори очи и вдъхна дълбоко.
— Боя се, че днес ще ме арестуват — прозвуча в тишината на хола.
— Прекалено, нали? — Разстроих се аз, трескаво обмисляйки дали ще мога да поправя впечатлението с друг грим. Все пак не съм особено веща в това изкуство. Изглежда, ще трябва да се обърна към Рина.
— Не, всичко е наред — изведнъж прекъсна мъките ми Дамиан, отваряйки очи и буквално след миг се озова на крачка от мен. — Удивително, но ти някак си успя да уловиш точно типажа, който предпочита нашия обект.
— А със стражите няма ли да има проблеми? — Притеснявах се аз.
— Не, никой няма да се осмели да се доближи до него — отговори госта и повдигна брадичката ми.
— Все повече ме изненадваш — усмихна се Бриар. — Решила си да пробваш всички нюанси не само на косата, но и на очите?
— Маскировката е всичко за нас — уверено заявих аз.
— Погледни ме — прозвуча сериозен глас.
Вдигнах мигли.
— Закъсняло съжаление? Защо се тревожиш толкова? Ако си променила решението си, просто кажи — поиска той.
— Не, не съм променила решението си — побързах да го уверя. — Малко съм нервна.
— Не се тревожи, аз ще бъда до теб — ободрително каза Дамиан и протегна ръка. Щом сложих ръката си в неговата, ние влязохме в портала.