***
Не исках категорично да напусна сладките прегръдки на съня, но нещо изключително настойчиво бавно, но сигурно ме издърпваше към реалността. Леко гъделичкане? Не, по-скоро докосване до лицето. Недостатъчно осезаемо, за да ме събуди, но и не съвсем незабележимо, за да ми позволи да продължа да дремя. Така се люлеех на границата на съня, надявайки се, че това „нещо” все пак ще ме пусне. Леко, като духане на вятъра, докосване до бузата, после по скулите, и ето, то очертава линията на веждите, слиза по линията на носа, от което леко се мръщя, и много бавно преминава по устните. Исках да спя много повече, отколкото да се наслаждавам на чужда игра, затова се обърнах на една страна и дръпнах одеялото до главата си, надявайки се да се отърва от този, макар и приятен, но все пак дразнещ фактор. Чух тихо кикотене. После ухото ми беше обгърнато от горещ дъх:
— Време е да ставаш, сънливке.
— Не искам — измърморих тихо.
Горещият въздух отново гъделичкаше ухото ми с тих смях.
— Значи ще пропуснеш? — Поинтересува се злорадо гласа.
— Не може — издиша тъжно съвестта ми.
— Мога да ти напиша освобождение — великодушно предложи гласа.
Вроденият мързел радостно кимна, а вродената отговорност му даде шамар и му напомни за вече не толкова положителното отношение на преподавателите. След което останалите вродени качества проведоха гласуване и постановиха единодушно решение:
— Все пак не може.
— Тогава ставай — прозвуча малко по-силно от преди гласа.
— Но още пет минути може да поспя — подкани ме мързела и аз се зарових под мекото одеяло. — Само още малко. Когато Рина започне да чука, тогава ще ставам — промърморих, без да се интересувам дали събеседника ми може да ме чуе.
— Рина няма да дойде тук, така че ставай! — Заяви гласа, нагло дръпвайки топлото покривало от главата ми.
— Да бе къде ще изчезне тя — промърморих аз, криейки се от настойчивия будилник под възглавницата. Там също беше топло, меко, тъмно и не се чуваха гласове. Възглавницата обаче бързо ми беше отнета.
— Много ми е жалко да те събуждам, но ти сама реши, че не е добре да пропускаш — решително заяви гласа. — Кас, скъпа, отвори очи. Ако не станеш сега, после сама ще се ругаеш — убеждаваха ме нежно, затова, въздишайки недоволно, все пак седнах на леглото. Все пак, очите си не отворих. Няколко минути в тъмното, за да се настроя на мисълта, че ме чака учене, което макар и да не е по-приятно от меката, ароматно миришеща на подправки възглавница и топлото одеяло, но е много по-важно. Леко пригладих разрошената си коса. Добре, сега поне не се страхувам от собственото си отражение. Вдигнах клепачите, мързеливо мигнах с мигли, затворих очи отново, за да ги отвори широко в следващата секунда, осъзнавайки, че обстановката около мен е напълно непозната. Голяма, слабо осветена стая, декорирана в кафяви и бордови тонове, точно срещу мен – висок дървен гардероб. Над главата ми имаше тъмнобордо балдахин, а в моята стая той всъщност е зелен. Обърнах главата наляво: До леглото имаше нощно шкафче, на което светеше лампа, а на стената срещу него имаше голям прозорец с тежки завеси, в тон с балдахина. Извън прозореца беше мрачно и сиво, валеше сняг. Значи, наистина е сутрин, отбелязах в съзнанието си. Но къде съм, какво се е случило? Да продължим огледа. Погледът ми бавно се плъзна в обратната посока и тук се натъкна на познато облекло. Ага, рокля, зелена, моя. Макар и не съвсем, това е за конспирация. Малко смачкана, леко висяща (връзките са се разхлабили) и слязла от раменете ми. Постегнах я, защото още малко и щеше да стане съвсем неприлично, а тук някъде все още броди „глас“. Глас! И аз рязко се обърнах надясно и видях магистра. Той лежеше до мен на една страна, облегнат на одеялото, и ме разглеждаше с усмивка.
— Добро утро! — Усмихна се той още по-широко.
— Добро — промърморих плахо в отговор, започвайки да си спомням как беше завършила вчерашната вечер. Изглежда, че така съм заспала в ръцете му. Очевидно, великодушно бяха решили да не ме будят. Като се има предвид, че вече бях в спалнята му в академията, а сега определено не бях там, ме настаниха да спя в къщата. Въпросът е в коя къща, защото аз заспах в имението на барона. Но здравия разум ми подсказва, че там не биха ме оставили, което означава, че ние сме у Бриар. Обстоятелствата са изяснени, логическата верига е съставена и аз се отпуснах, осъзнавайки, че нищо страшно не се е случило. Въпреки това, в съзнанието ми се прокрадваше въпроса дали Дамиан е спал с мен, но аз го отхвърлих. Е, спал си е човека, между другото, в собственото си легло, което аз нагло бях заела. Имал е пълното право да си легне до мен.
Бриар, който през цялото време наблюдаваше размислите ми, забеляза:
— Ти си толкова забавна сутрин.
А аз, спомняйки си колко грозна изглеждам сутрин, реших, че „забавна“ не е точно подходящата дума. Явно магистъра отново прояви великодушие, като смекчи израза си.
— Колко е часа? — Зададох най-важния за мен въпрос.
— Час до началото на занятията.
Това е добре. След половин час ще дойде Рина, точно ще успея да се преоблека, да се измия и да отида с нея на закуска. Добре, наистина трябва да ставам. Още веднъж прекарах ръце през косата си, събирайки я, усуквайки и прехвърляйки русите кичури през рамото си, за да не ми пречат. Стоп, руси?! По дяволите, забравих боята! Трябва спешно да я измия и да върна обичайната си тъмна грива! С Хран нямахме време да смесим устойчива смес, затова използвахме обикновена боя, която се измива лесно с вода. Така че спешно трябва да вляза в душа! Започнах да се измъквам набързо от леглото. Заплетох се в одеялото и буквално паднах на пода.
— Кас, защо се разтревожи? — Прозвуча зад гърба ми загрижения глас на магистъра.
— Аз… В стаята си… — Промърморих, скачайки на крака и едновременно оправяйки роклята си, която не само се опитваше да се смъкне отново, но и се беше вдигнала неприлично отдолу.
— Защо се разтревожи толкова, че съм спал до теб ли? Толкова ли съм страшен? — Явно се подиграваше Бриар.
— Какво? — Погледнах го учудено. — Не, трябва да успея да се пребоядисам, преди да дойде Рина.
Трябва да побързам, да изплакна косата си над леген в стаята, добре че имам вода, а Хран ще ми донесе боята от лабораторията и ще ми помогне да я нанеса. А-а-а! Хран!
Аз, която досега трескаво се мятах из стаята, замръзнах на място.
— Какво стана? — Внимателно попита Дамиан, незабележимо озовал се до мен.
— Котаракът — простенах аз. — Той ще ме убие.
— Защото не си спала вкъщи? — Той повдигна лъскаво вежда.
— Точно за това — кимнах съвсем сериозно.
— Суров е към теб — каза магистъра с разбиране.
— И още как. Затова искам да се прибирам по-бързо, за да успея да се разбера с котарака и да си измия главата — помолих аз, по навик издърпвайки спускащата се рокля.
— И какво, наистина няма да закусиш с мен? — Той махна с ръка към нощното шкафче и аз видях поднос с димяща кана за кафе, няколко чаши и няколко чинии.
— Не — въздъхнах тъжно, осъзнавайки, че скучната овесена каша от столовата явно не може да се сравни с това, което е приготвено тук, но… — Обещах на Рина, че поне сутрин ще прекарвам малко време с нея, защото вечер съм постоянно заета. Тя се обижда.
— Аз също мога да се обидя — отбеляза Дамиан, преструвайки се на обиден.
Аз само се усмихнах в отговор и, хвърляйки последен поглед към великолепието, което така и не ме очакваше, се приготвих да напомня за завръщането си, но… В полезрението ми попадна червено петно, което внезапно ме заинтересува с догадка. В малка паница имаше мармалад. Оранжев мармалад. Изводът беше един. Беше от портокали. Струваше ми се, че дори от мястото, на което стоях, можех да усетя сладкия аромат на цитрусови плодове… И тогава се задуших от слюнка. Боже, не бях го виждала от тринадесет години, от последната закуска с моето семейство! Е, разбира се, за сираци и обикновени граждани това беше твърде скъпо удоволствие. Но в онези далечни години, които за мен са частично покрити с мъгла, нито една сутрин не минаваше без това лакомство. И всички в семейството знаеха, че обожавам портокаловия мармалад повече от всичко на света. Вече без да се контролирам, посочих скъпоценната чаша и с пресипнал глас попитах:
— Портокалов?
— Да — прозвуча учуден глас отнякъде отстрани, но това вече не ме интересуваше. Хвърлих се към нощното шкафче и, съвсем некултурно, без да се интересувам как изглежда отстрани, взех с пръст от лакомството и го сложих в устата си. Из стаята се разнесе силен стон на наслада. Да, точно това е, почти забравения вкус от детството. Неописуема сладост с лека киселинност, просто експлозия от щастие.
— Добре, Бриар, спечели ме — признах си честно, отново потапяйки пръст в купата и след миг примижвайки от удоволствие. — Литрово бурканче от тази прелест и веднага ще ти простя всичко, което е било и ще бъде. И амулет какъвто и да е ще направя, да и практически каквото и да е — предадох се с всичките си сили.
И дори горещите длани, които внезапно обгърнаха талията ми и ме притиснаха към твърдите, не по-малко горещи гърди на магистъра, не можаха да ме отвлекат от лакомството. Въпреки това реших, че да ям с пръсти не само не е красиво, но и неудобно, особено когато на същата табла имаше кифлички, затова откъснах прилично парче и започнах да го греба с него.
— Значи все пак ще закусиш с мен? — Прозвуча ласкаво точно над ухото ми.
Спомних си за Хран, за Рина, за това, че косата ми не е боядисана, а чантата ми не е събрана, и разбрах, че невероятния вкус е останал същия, но все пак нещо се е променило. И конфитюра вече не е основния приоритет, заради който мога да забравя за всичко. Възрастта постави дълга и отговорността много по-високо, затова отговора, за мое дълбоко съжаление, остана същият.
— Не мога — издишах тъжно и се опитах да взема колкото се може повече, за да се насладя на момента докрай. — Много ми се иска, но имам много работа. Сега ще изям още малко, буквално на крак, и трябва да тичам… — Мърморех, съжалявайки, че съм загубила много време, така че разправията с Хран определено се отлагат, а и няма да успея да изсуша косата си, но това са дреболии пред възможността да възкреся светъл спомен от детството.
— Наистина ли е толкова вкусно? — Поинтересуваха се от мен, гъделичкайки ухото и шията ми с дъха си.
— За мен да, като дете буквално бях готова да продам душата си за него — споделих с усмивка, обръщайки главата си към него.
— И аз… Готов да продам… За да опитам — прошепна той с пресипнал глас, взирайки се в тъмния водовъртеж, пламтящ от пламъци. А после, хващайки ме за брадичката, ме привлече близо-близо. Бавно облиза с горещия си език долната ми устна, леко я ухапа, аз рязко издишах, а той, възползвайки се от момента, се притисна към устата ми. Бавно, чувствено, потъвайки във водовъртеж от наслада, подобна на тази, която изпитах преди няколко минути при вида на лакомството. Същият взрив от усещания ме накара да се обърна в ръцете му, да го прегърна за врата, да заровя пръстите си в тъмната му коса, привличайки го по-близо. Исках да прошепна: „Не ме пускай“, но беше твърде трудно да се откъсна, за да си поема въздух, да не говорим за това да произнеса и дума. И отново познатото усещане за топлина, която постепенно ме изпълваше и ставаше все по-силна. Само че сега не бях на ръба на изтощението и сама не бих искала да удължа емоциите. С мен се споделя искрено, щедро, изпитвайки удоволствие от това, че тази кипяща енергия ще бъде в мен. Усещането беше опияняващо, събаряше всички граници на съзнанието. Вече нямаше значение, че ме чакат, че закъснявам… Важно беше само, че той е до мен и не иска да ме пусне.
Лудостта приключи внезапно. Прозвуча метален звън: Порцеланова чаша, която случайно блъснах от подноса, иззвъня тихо и се разби на парчета по пода. Рязко прекъснах целувката и погледнах към източника на звука.
„Ставам истинска беда за съдовете в тази къща. Четвъртият предмет почина по моя вина“, – безразлично отбелязах, бавно идвайки на себе си. Дамиан ме гледаше жадно, в очите му все още проблясваха искри, които аз приписвах на въображението си. И ето, този пламенен поглед, откъснал се от моите очи, бавно се спусна към устните ми. Мъжът облиза устните си:
— Ти си права, много е вкусно.
А аз почувствах как бавно се изчервявам. От корените на косата до гърдите. После свеждайки мигли, бавно махнах ръцете си от врата му и направих малка крачка назад, увеличавайки разстоянието между нас. И разбрах, че съм се забъркала до ушите: Каквото и да си внушавам, без загуби няма да се измъкна.
В академията все пак ме върнаха, без да правят повече опити да ме прегърнат или целунат, но изпращайки ме със същия вълнуващ поглед. И тук би трябвало да се замисля, кой всъщност е магистъра, твърде много неща не се вписват в образа на силен, но типичен некромант. Но главата ми изобщо не искаше да се занимава с тези странности, още повече, че щом направих крачка в хола си от портала, веднага си спомних котарака, приятелката си и косата си. Поглед към часовника показа, че ми остават по-малко от десет минути. И за ругатни с Хран нямам време. Затова веднага след като портала се затвори, аз жалостиво извиках, буквално на крак събличайки роклята си:
— Хран, прости ми, скъпи, да, аз съм негодница, пак изчезнах цяла нощ. Обещавам да изслушам всички ругатни и да приема всяко наказание, но сега съм в беда, така че по-бързо ми донеси боята и чудодейното си лекарство, всичко останало после… — Завърших вече бавно и без да се напрягам, като открих, че котарака лежеше спокойно на леглото и ме гледаше недоволно, но не беше ядосан и не се тревожеше. Аз застинах с роклята в ръце.
— Защо си замръзнала, ти сама крещеше, че закъсняваш — мързеливо напомни пазителя, прозявайки се.
Аз кимнах и се затичах към легена с вода, който всъщност беше предназначен за измиване. Хран ми донесе боята и отварата.
— Мислех, че ще ме разкъсаш на ленти, а ти си толкова спокоен — прошепнах, навеждайки глава. — Излей от каната, моля те.
Котаракът невъзмутимо вдигна тежката кана с двете си опашки и започна тихо да излива вода върху главата ми, помагайки ми да измия русото.
— А защо да се тревожа? — Попита той, прозявайки се широко.
— Аз като че ли не съм нощувала у дома — предпазливо отбелязах аз, простирайки ръка към познатата тъмна боя.
— Аз като че ли забелязах — усмихна се котарака в отговор.
— Миналия път ми съсипа кожата за това — напомних аз.
— Кас, слънце мое — въздъхна той. — Има съществена разлика. Миналия път избяга сама през нощта, без да предупредиш никого, към мястото на предполагаемото убийство. А вчера беше с много силен магьосник. Прости ми, но не се тревожех, защото до твоя Бриар нищо не може да те застраши. Реших, че сте се скитали дълго някъде, преструвайки се на влюбена двойка, а после просто си заспала. Познавам те прекалено добре. Понякога изпадаш в безсъзнание.
Не, добре, че не ме очаква скандал, но все пак е обидно. Пусна ме да пренощувам при непознат мъж и дори не се извини.
— Тоест, моята чест изобщо не те интересува? — Избухнах аз, гледайки котарака. — А ако бях с него… — Запънах се.
— Какво с него? — Попита котарака, блестящ със зъбите си, а аз се изчервих и се обърнах обратно към легенчето.
— Нищо — промърморих под носа си.
— И аз си мисля, че нищо. Ти, радост моя, си прекалено добре възпитана за това. И Бриар също. Той не би постъпил така, ти значиш прекалено много за него, за да се възползва просто от удобния момент и не много адекватното състояние на момичето — спокойно обясни логиката си Хран.
Най-накрая се изправих и бързо започнах да подсушавам косата си с дадената ми кърпа.
— Ти всичко знаеш — поклатих глава, взех бутилката с отварата и бързо я изпразних.
— Не всичко, но много — отбеляза котарака, връщайки се на леглото и свивайки се на кълбо. — Например, че сега ще дойде твоята истеричка.
— Тя не е истеричка! — Възмутих се аз под чукането по вратата и се затичах да отворя на приятелката си.