***
Четвърт час по-късно разбрах, че на сцената нищо не се е променило. Музиката е приятно допълнение към вечерта, но за съжаление не предразполага към задълбочено слушане. Затова може да се върнем към предишните размисли. Спомням си, че исках да задам един въпрос. Дърпайки Дамиан за ръкава, го накарах да се наведе по-близо.
— Кажи ми, моля те, счита ли се използването на кръв при изработката на амулети за магия на кръвта? — Прошепнах тихо, а в следващия момент почти се задуших от желязната хватка на талията ми.
— Какво си замислила?! — Прозвуча стоманен глас.
— Нищо не съм замислила, пусни ме — прошепнах, усещайки как усмивката на лицето ми от непринудена става замръзнала.
Хватката отслабна, аз успях да си поема дъх и се обърнах към спътника си, предпочитайки разговора пред спектакъла. На легендата няма да навреди, ако изглеждат като влюбени, които си шепнат нежно.
— Интересувам се чисто научно — веднага заявих, забелязвайки внимателния, нащрек поглед на Бриар, и се притиснах към него.
— Тогава обясни, моля те, по-подробно — с дълбока въздишка поиска той.
— Размишлявах върху същия амулет или артефакт, за да виждам през илюзията. И се замислих върху начините за предаване на магия или енергия на физически обект. Замислих се дали е възможно да се предадат на някакъв предмет определени способности, присъщи на конкретен човек? Например, с помощта на кръв? — Побързах да обясня, преди да ме обвинят (защото с Хран си играехме с магията на кръвта). — Затова и попитах, за да избегна, така да се каже, казуси. И така?
Магистърът се отпусна, в очите му дори се появи нещо като одобрение.
— Боя се, че няма да ти стигнат силите да създадеш подобно нещо, а и знанията ти са малко. Но те поздравявам, радост моя — мъжа ми се усмихна топло, а аз не можех да разбера защо. — Ти сега напълно самостоятелно измисли начин за изработване на родови артефакти.
Аз, вече без да се притеснявам, плясках с очи, пълни с учудване, гледайки доволния магистър. После се намръщих, опитвайки се да се концентрирам.
— Някак си се получава слабо — все пак възразих аз. Спомняйки си, че ни наблюдават, бавно върнах на лицето си лека усмивка, но гласа ми все още беше несигурен. — Аз свързвам с предмета магията на един конкретен човек, нали? Това малко количество енергия, което може да се предаде, явно няма да е достатъчно за силата на истинските родови артефакти.
— А тук има свои тънкости — обясни магистъра. — Създаването на такава вещ е много сложен и трудоемък процес. Малко хора някога успяват да се справят с това, още по-малко се решават, а съвсем единици са способни да създадат повече от един родов артефакт през целия си живот. Затова малцина знаят тайната на цялата тази сила.
Не знаех това, изглежда, че с моя потенциал не ме грози, но сега ме гризеше не практическата възможност, а чисто изследователски интерес.
— В какво? — С пламнали очи се приближих още по-близо.
— Свързвайки се с кръвта на един, свързваш се с цялото родословие — издиша той в устните ми и ме целуна леко, веднага след което се отдръпна.
А аз осъзнах мащаба, спомняйки си нелюбимите ми висши лордове. Главната линия на наследниците често не е толкова многобройна, но има толкова много разклонения! Над сто души, и всички са свързани с една кръв, следователно, в родовите артефакти е силата на всеки. Макар и малка част, но когато се събере от толкова много…
След това ми хрумна още една идея. Смъртта! Какво се случва с магията на човек след смъртта му? Обикновено магията постепенно се разтваря в околния свят, връщайки се в кръговрата на живота, в същите естествени източници, като този, който имаме с Хран в мазето. Но ако има кръвна връзка… Ами ако цялата енергия, останала в тялото, преминава през нея? Тогава силите на подобен артефакт се увеличават многократно.
Обзета от тази мисъл, аз отново проговорих.
— А след смъртта на някого… — Едва започнах, когато веднага бях прекъсната от още една лека целувка.
— Ти си прекалено умна — прошепна Дамиан, без да откъсва устните си от моите. — Знаеш ли колко години са отнели на най-умните умове, за да разберат това? — В погледа му ми се стори, че проблясва възхищение. Но аз все още не бях излязла от изследователския си порив. Всичко това е просто невероятно, ако не беше едно „но“: Кръвна връзка от такъв мащаб…
— Това определено е магия на кръвта… — Аз дори не помислих да се отдръпна. — И не просто магия, а от най-висш ред. И това е диво незаконно, защото е невъзможно да се получи разрешение за използване на силата от целия род. Следователно, това е и без съгласието на всички наследници на кръвта… — И с ужас промърморих: — А ако някой пожелае да се сдобие с такова нещо? Могат да избият целия род, за да заредят малката вещ с колосално количество магия.
— А сега разбра една от причините, поради които тази магия е забранена — оцени магистъра. — Не мислех, че ще стигнеш толкова далеч. И по-добре не продължавай, кой знае докъде ще стигнеш. И моля те, обещай ми, че няма да правиш експерименти със собствената си кръв — леко се отдалечи и строго ме погледна в очите.
Бързо кимнах, обещавайки да бъда добра. Но все пак ми остана един въпрос.
— А откъде знаеш такива подробности? — Попитах предпазливо.
— Баща ми е артефактор, така че в тази област съм доста осведомен — усмихна се Бриар. — Но по-скоро в теорията, в практиката никога не съм се интересувал особено.
Интересни неща се разкриват тази вечер. И изглежда, че сега знам кой е изработил плетенията на моите украшения. Любопитен факт: Съдейки по цвета на потоците, баща му също е некромант! Некромант-артефактор? О, бих искала да поговоря с този човек, сигурно е интересна личност. Обичам всестранно развити хора.
— Надявам се, че не е нужно да те моля да пазиш тази информация в тайна? — Погледна ме внимателно Бриар.
— Разбира се, че не — кимнах с глава, кривейки се в душата си, защото на Хран със сигурност ще разкажа всичко.
— Сигурна ли си, че не искаш да преминеш към артефактори? Изглежда, че наистина ти е интересно!
Отново този провокативен въпрос. Дори и да искам, няма да отида. Не се записах във ВПМА на шега, а с определени цели, които, за съжаление, все още не съм постигнала. Тази мисъл ме върна от небесата на земята.
— Не, не мога да премина в друг университет — твърдо заявих, обръщайки се отново към сцената.
— „Не можеш“? — Естествено, той не пропусна тази малка забележка. — Или „не искаш“?
— Какво значение има, резултата е един и същ — въздъхнах аз, продължавайки да се усмихвам безгрижно към сцената. — Сега определено съм на мястото си и не смятам да го сменям.
— Помисли си сериозно — настоя той, привличайки ме към себе си и карайки ме да се облегна с гръб на гърдите му. — Мисля, че ще ти е по-интересно и по-лесно да работиш.
— В какъв смисъл? — Настръхнах: Нещо не е наред в тази фраза! — Не се ли справям добре с работата? Според теб, напротив, дори прекалено добре.
— Справяш се, да. Но се страхувам, че психически няма да издържиш дълго. Колко пъти те реанимирахме след онова момиче? — Напомни той, а аз се разтреперих. — По-нататък ще става само по-лошо. Разбирам много добре, че ще завършиш, сигурно ще получиш най-добрите оценки, но няма да можеш да работиш дълго по специалността си. Въпреки че не, не е така. Ще работиш до последния си дъх, докато не изчерпиш психиката си, докато не се изгориш. Не бих искал да видя това.
— Не ми харесва в каква посока се развива разговора ни — казах решително. — Сега не е нито времето, нито мястото да обсъждаме такива неща.
— Винаги така правиш, нали? — Усмихна се той. — Щом нещо не ти харесва, прекъсваш и си тръгваш. Не можеш вечно да бягаш от проблемите, трябва постепенно да се научиш да ги решаваш.
— О-о-о, ти дори не си представяш колко съм затънала в решаването на собствените си проблеми, така че с времето ще се справя и с тези — отвърнах малко раздразнено. — А ти сигурно имаш достатъчно свои грижи, не си струва да се занимаваш и с моите.
— Ах, извинете, изглежда, че отново стъпих на забранената територия на личните ви преживявания, където ми е категорично забранено да влизам — промърмори той през зъби.
— Ако продължим сега, ще се скараме. — Взех дълбоко въздух, за да се успокоя малко. — А на нас ни остава да изиграем последния акт, така че да мълчим и да се опитаме да се насладим на тази ерес — предложих аз със сладка усмивка на устните и побързах да следвам собствения си съвет. Дамиан не възрази. В такава леко напрегната тишина изслушахме финалната ария.
***
Накрая в залата се разнесоха бурни овации. Не мога да повярвам, най-накрая свърши! Боя се, че сега няма да ме тегли към операта. И макар че края на музикалната мъка ме радваше безкрайно, настроението ми като цяло беше безнадеждно развалено. Докато ние се провирахме към каретата в тълпата, напускаща сградата на театъра, аз – вече без ентусиазъм, но все пак с дължимото старание – се възхищавах на постановката, актьорите и изразявах възторг от видяното. Като се има предвид, че почти нищо не бях видяла и не бях слушала особено внимателно, трябваше да импровизирам, измисляйки общи похвали. Но когато вече видях каретата ни и се отпуснах леко, решила, че вечерта е към края си, ме изненада поредната изненада. На вратата открих няколко познати ми плетения, идентични с тези, с които ни подслушваха в театъра. Гледам, чия любознателност надхвърля всички възможни граници? От друга страна, може ли такова упорито внимание да означава, че необходимите хора се интересуват от нас? Значи трябва окончателно да ги убедим, че елиминирането на баронесата е неизбежно. Но как?
Все така весело цвърчайки, аз се качих вътре, трескаво размишлявайки какво да правя. Щом каретата потегли, Бриар само с устни произнесе: „Продължаваме!“ — подканяйки ме с жестове. И тогава ми дойде идеята. Малко съмнителна, защото реакцията на казаното можеше да бъде както изключително положителна, така и крайно отрицателна. Да рискувам ли?
— Ах, скъпи, толкова съм ти благодарна за тази вечер — за пореден път изпях аз.
– Надявам се, че всичките ми грешки са простени? – Пошегува се той, продължавайки малката ни игра.
— Да, абсолютно всички! — Съгласих се аз. А после, леко въздишайки, се преместих до него и се притиснах, като сложих ръце на врата му. — Прости ми, че напоследък съм толкова лоша и избухлива. Разбирам, че и на теб ти е трудно да останеш с нея — вложих капка презрение в последната дума. — Колко жалко, че съдбата е разпоредила така, че си ме срещнал по-късно! — Надявам се, че не преигравам? — Просто не мога да си намеря място, когато си тръгнеш. Искам да сме заедно, винаги, всяка минута от живота ни — изливах се прочувствено, поглеждайки магистъра в очите.
— Ще бъдем — дрезгаво ми обеща той, привличайки ме към себе си. — Обичам те — издиша той в устните ми и ме целуна.
Сърцето ми за миг замръзна и отново заби. В главата ми всичко се обърка, докато отговарях на нежната целувка. Ръцете ми затрепериха и се появи усещането, че нещо вътре в мен нараства и всеки момент ще ме разкъса. Само че не можех да разбера дали това чувство е хубаво или лошо. Радост или ужас? А после си спомних, че ние си играем, и цялата гама от емоции изчезна, оставяйки празнота и студен разум.
— И аз те обичам — прекъснах целувката и се усмихнах усърдно, както се усмихвах цяла вечер. — Няма да ме изоставиш, нали? — Отново жален глас.
— Никога — прозвуча твърдо в отговор.
Още една тежка въздишка и малко замисъл:
— Знаеш ли, трябва да ти кажа нещо — запънах се аз. — Не знаех как да ти го кажа, и цялата тази бъркотия с жена ти… Но щом си обещал, аз ти вярвам…
— Какво? — Напрегна се той.
— В общи линии… Аз съм бременна — най-накрая изрекох гениалната си идея.
— Каквооо? — Дамиан буквално се задави с въздух. Никога не бях виждала такъв шок на лицето му.
— Ще имаш син! — Радостно обявих аз, като в същото време наблюдавах с внимание странната реакция на магистъра. Неочаквано, разбира се, но сега тактиката ми изглеждаше двойно печеливша. — Не се ли радваш? — Гласът ми се промени.
— Разбира се, че се радвам — веднага се овладя мъжа. — Просто съм щастлив, любима… — А в очите му се четеше въпрос. Да, не бяхме обмисляли такъв вариант на историята, после ще обясня мотивите си, а сега е време да играя ролята на възторжена бъдеща майка.
— Ах, колко съм щастлива! — Веднага се включих аз. — Представяш ли си, нашето собствено малко семейство — аз, ти и бебето. То задължително ще прилича на теб…
И през останалата част от пътуването аз с ентусиазъм описвах бъдещия ни живот: Какво име ще изберем, как после задължително ще „родим нашата малка сестричка“ и други подобни глупости. Когато пристигнахме, буквално издишах от облекчение, защото не можех да говоря дълго на тази тема. Излизайки от каретата, с ъгълчето на окото си забелязах, че подслушващите плетания са на мястото си, което означаваше, че представлението ми беше слушано до края. Отлично!
Но щом зад нас се затвориха вратите на имението, ме погледнаха сериозно и замислено.
— Знам, знам — въздъхнах уморено. — „Обясни се!“ Само че не тук, нали? — Погледнах въпросително. Мълчаливо ми кимнаха и веднага се отвори портал, в който аз, намръщена, пристъпих.