***
Излязохме в моята собствена всекидневна, което ме зарадва: Значи, със сигурност няма да заспя на непознато място, а в собственото си легло, макар че, преди да стигна до него, ще трябва да се карам с магистъра. И ето ме, вече по обичайния начин, с крака на дивана, с разсеян поглед, вперен в току-що запалената камина, а Дамиан се настани в креслото.
— Сметнах, че това е фактически печеливш вариант — въздъхнах аз.
— Досещам се, но все пак обясни как стигна до тези изводи — последва молба, която много приличаше на заповед.
— Сега за нашия „барон“ наистина ще възникне остър проблем с отърваването от една от жените. За човек, който търгува с тази помия, това е подарък от съдбата. Баронът може или да се отърве от съпругата си и да се ожени за любимата си, или да се отърве от любовницата си, която е забременяла, и с доста добре обмислен план да обвини в убийство съпругата си, като по този начин се освободи и от двете. — Такава беше логиката, която ме накара да направя съмнителното изявление в каретата.
— Идеята е добра, дори правилна — след минута мълчание проговори Бриар, само че гласа му не беше особено доволен. — Но това е рисковано. Първо трябваше да обсъдиш тази идея с мен, защото имаш твърде малко информация за барона, за да правиш такива изявления. Това е моя грешка, но ти трябва да разбереш, че това не е забавление, а много важна работа, и с твоята инициатива, само с една фраза, можеше да провалиш цялата ни работа. Във всеки друг момент твоите предположения биха били приети с възторг, но тук ние с теб играехме твърде сериозна игра, за да се надяваме на късмета. Сега съм ти благодарен, но занапред, моля те, консултирай се с мен, преди да импровизираш — каза той много убедително, към мен, взирайки се в пламъците и отказвайки да ме погледне в очите.
А аз седях объркана. Най-накрая разбрах значението на израза „инициативата се наказва“! В края на краищата той… е прав. Аз съм твърде импулсивна, работя с малко информация, правя бързи изводи и веднага се впускам да ги проверявам. Свикнала съм да работя сама и всяка моя грешка се отразява само на мен, в крайни случаи на Хран, който също се впуска в науката с главата напред, без да мисли за последствията. А тук имах твърде малко изходни данни и нямах право на грешка, защото грешката, за съжаление, щеше да се отрази съвсем не на мен.
— Прости ми — промърморих тихо, осъзнавайки, че съм постъпила глупаво. — Не бях права.
— Нищо — отговори той. — Имаме късмет, че идеята беше наистина добра.
Той рязко стана, леко ме потупа по главата и, обръщайки се с гръб, каза:
— Легни да спиш, днес свършихме по-рано, но утре най-вероятно пак ще сме заети до късно, затова те съветвам да си поспиш.
— Чакай! — В главата ми изведнъж се появи идея, която отдавна исках да реализирам. Хванах магистъра за ръката. — Днес се справих добре, нали? И изобщо през последните дни? — Уточних аз, получавайки в отговор кимване с глава. — Може ли тогава да получа награда?
— И какво искаш? — Малко се изненада той.
— Моля те за двадесет минути свободно време на Скитническия площад — погледнах го умолително.
— Сега? — Смути се магистъра.
— Да.
— Защо ти е това?
— Какво значение има? — Раздразнено изръмжах аз: Сега трябва ли да обяснявам всяко свое действие? — Няма да правя нищо незаконно, а и ти ще си до мен. Просто отговори, да или не?
Дамиан ме погледна, примижайки, а после отвори портала и ми предложи да вляза първа.
— Благодаря — издишах искрено, усещайки как усмивка се разлива по устните ми.
Излизайки на площада, забелязах в далечината цветна постройка. Веднага се затичах, подхлъзвайки се по мокрия сняг, който беше затрупал площада, към яркото вагонче, което ми беше толкова добре познато и не се беше променило ни най-малко през тези години.
— Кастодия! — Чу се недоволно отзад, но аз не обърнах внимание. Само се усмихнах още по-широко. Сякаш се върнах в детството, когато по време на разходка за първи път избягах от наставницата си към шумната тълпа, която ме заинтересуваше край тази цветна постройка.
— Дана! — Извиках аз и почти веднага вратата се отвори. Навън изскочи момичето, към което веднага се нахвърлих, с радостен вик.
— Дана-а-а! — Виках аз, кикотейки се в ухото и.
— Ай-ай-ай, госпожице, вие коя сте? — Престори се на изненада приятелката ми, като се правеше, че се опитва да се измъкне от прегръдките ми, а всъщност ме гъделичкаше безмилостно.
Аз отскочих: Тя знае, че се страхувам от гъделичкане.
— Как, не ме ли познаваш? — Направих се на надута, мигайки с широко отворени очи. — Да-а-ана, това съм аз!
— Коя „аз“? Не познавам никаква „аз“! Вие сте моята изгубена сестра? — Изненада се колоритното момиче, което приличаше на циганка, особено сега, увита в шал, с цветна пола и ярка блуза.
— Да-а-ана — отново обидено провлачих аз.
— Не, не, не, аз изобщо не ви познавам — твърдо заяви тя. — А тази прекрасна и, без съмнение, скъпа рокля откъде сте я откраднали? Как не ви е срам, веднага я върнете!
— Веднага? — Подигравателно повдигнах вежда.
— А какво ви смущава? — Направи тя злобна гримаса.
—Ам-и-и — измърморих аз със съмнение. — Студ, сняг, тъмнина и наличието на зрители.
— Глупава си, Кас — усмихна се тя и се предаде. — Каквато си, такава си, винаги съм ти повтаряла, че зрителите са плюс, а не минус във всяко представление. Ела вече тук, малката — тя се усмихна топло и разтвори прегръдките си.
Аз се вкопчих силно в приятелката си, вдишвайки дълбоко познатия мирис на грим. Колко ми беше липсвала. Тя олицетворяваше най-хубавите и топли моменти от детството ми. Чувствайки, че сега ще се разплача, аз запуших носа си.
— Ей, Каси, какво, влага ли ще разпространяваш тук? — Рязко се отдръпна тя, поглеждайки ме в очите. — Не смей! Ще се размаже грима ти. Виждам, че си нагримирана! Представи си какво чудовище ще станеш с огромни размазани синини под очите и подуто лице, а? — Заплаши ме тя, блесвайки с огромните си очи.
А аз пак се разсмях и веднага ми премина желанието да плача.
— Ето така, усмивката украсява момичето много повече, отколкото големите солени капки, които драматично се стичат по бузите — тя набръчка нослето си.
— Благодаря, Данка — издишах аз, отново притискайки се към приятелката си и чувствайки се като онова малко момиченце, което тя беше срещнала някога.
— Благодаря ти, Каси, че дойде — усмихна се тя ласкаво. — Слушай, ти винаги си била съобразително момиче, но не очаквах такава оперативност. Като че ли само написа, че няма как да се измъкнеш, а ето те — дотичала си през нощта. Знаех си, че щипка престъпност в душата ти няма да промени нищо. Както беше малка бунтарка, избягала от приюта, така и остана. Сега, разбира се, бягаш от по-сериозно заведение и е по-малко забележимо, но все пак. О, ти си свиня — поклати глава тя.
— Не, не съм — Побързах да убедя приятелката си. — Днес съм добра, дотичах при теб с придружител, разрешиха ми.
— Наистина? — Учуди се тя. — И къде е придружителя ти? — Тя огледа площада зад гърба ми. — О, разбрах. Това е онзи мъж, който сега те гледа недоволно отзад.
Аз се разтреперих от тази забележка, но не бързах да се откъсна от приятелката си. А Данка точно се наведе към мен и ми прошепна на ухото:
— Кас, само не ми казвай, че заради него си измъкнала роклята? Сега разбирам какво те е накарало да облечеш това — леко погали бродерията на корсажа ми. — По дяволите, дори ти завиждам, че си хванала такъв мъж, просто ах! — Тя затвори очи. — Ако не беше моя Джейми, щях да ти го отнема, кълна се в Бога! Но сърцето ми принадлежи на друг, така че можеш да си спокойна за своето — завърши тя помпозно и хитро се усмихна.
Аз, изчервена до корен, дръпнах високата си приятелка за врата.
— Първо, аз не съм хващала никого — отвърнах злобно. — Второ, за роклята ти ще ти благодаря отделно, а трето, този мъж, както имам основателни причини да предполагам, в момента с удоволствие ни подслушва, и за последната фраза също ще ти изкажа индивидуална благодарност.
— А защо всички хули са за мен? — Възмутено промърмори приятелката ми.
— Не се тревожи, на него също ще му кажа какво мисля.
— Тогава добре — успокои се тя. — Не, сериозно — чуваш ли? А изглежда толкова приличен. Мъж! — Изкрещя тя неочаквано над главата ми и ми се прииска да си запуша ушите: И от високия и глас, и от усещането за надигаща се подлост. — Забравете всичко, което чухте. Не за вас говорех. За друг поклонник. Каси има много такива, така че не се отпускайте — тя ми намигна хитро, а аз едва се сдържах да не я хвана за врата. — И изобщо, не е прилично да подслушвате женски разговори. Срам и позор на вас.
— Ако ме бяха предупредили защо идваме тук, не бих прибегнал до такива грозни методи. — Отговорът на магистъра прозвуча съвсем близо.
О, значи, сигурно е слушал!
— Ка-а-ас? — Над главата ми прозвуча въпросния глас на приятелката ми, затова се наложи да я погледна в очите. — Ти наистина ли не си казала нищо?
— Какво значение има? — Измърморих аз. — Помолих този господин да ме докара, и това е всичко.
Дана ме погледна осъдително, а аз, пръхтейки, зарових носа си в нейния цветен шал, наслаждавайки се на усещането за постепенно обгръщащия ме покой.
— Простете на нашето момиче, тя попадна в ръцете ми твърде възрастна, затова не успях да я науча на обноски — каза тя разочаровано, галейки ме по главата.
— Не, тя е все пак учтива. Повярвайте ми, срещал съм и по-нахални.
— Вярвам. Каси, слънце мое, може би вече ще ме пуснеш, защото ние изглеждаме малко странно — помоли Дана.
— Не, така ми е добре — отвърнах злобно, прегръщайки още по-силно приятелката си.
— Няма ли да ми помогнете? — Прозвуча над главата ми и преди да успея да се опомня, ме хванаха за талията и ме отделиха от приятелката ми. Тя въздъхна с облекчение и си разтри ребрата.
– Не те стисках толкова силно — направих обидена гримаса към брюнетката, опитвайки се да изразя емоциите си.
— Кастодия, моля те, напомни ми на колко години си? — Тя сложи ръце на кръста, преструвайки се на строга наставница.
— Не е учтиво да задаваш такива въпроси на момиче — отвърнах ѝ с фразата, която някога ми беше казала.
— Изхождайки от тези думи, мога да заключа, че достатъчно, за да се счита подобно поведение за недостойно — продължи тя да ми чете поучения.
— А на колко години си ти, Даниела? — Усмихнах се и попитах, за което получих възмутен поглед. — Точно, а аз вземам пример от по-старото поколение.
— Ти все пак си нахална — заплаши ме с пръст Дана. — Трябваше да те бият като дете за пакостите, можеше сега да си ангел, а не момиче.
— Да, да, ти не би посмяла — изкикотих се в отговор. — Това е насилие над деца. И пак не би ти се получило, аз тогава хапех и се биех, щях да те разкъсам.
— Да, поне от този навик те отучиха, и това е радост — въздъхна тя с обреченост. — Как ви харесва нашата малка импровизация? — Хвърли тя през главата ми.
— Впечатляващо — усмихнаха се над ухото ми и аз осъзнах, че все още стоя в прегръдките на Бриар. — Бих искал да видя цялата пиеса.
— Извинете, това представление вече е свалено от афиша. Каси, ако си разбрала моите фини намеци, моля те, покажи, че съм успяла да вкарам в главата ти поне някакви правила на приличие, и ни представи — помоли Данка, усмихвайки се широко на магистра.
— Уважаема госпожо Даниела Орнелли, позволете да ви представя господин главния следовател на градската стража Дамиан Бриар — казах аз, кланяйки се.