***
Тук приятелката ми леко пребледня и хвърли тревожен поглед към мен.
— В какво си се забъркала? — Веднага се намръщи тя, а аз леко се обърках.
Защо такава реакция?
— Защо веднага започваш да ме подозираш? — Предпазливо попитах аз.
— Не просто така такава важна личност те придружава на срещата ни — каза тя, хвърляйки развълнуван поглед над главата ми. — И още, по някаква причина ти е забранено да напускаш академията. От всичко това могат да се направят определени изводи: Или те наказват за постъпка, или те защитават. И, честно казано, нито един от тези варианти не ми харесва. Моля, разяснете ми, господин Бриар, коя от предложените от мен версии е вярна, защото малката, както винаги, ще мълчи — попита тя тревожно.
— И двете — отговори той кратко, но честно.
— О, Кас — въздъхна тя тъжно. — Как можеш да си такава? На пръв поглед изглеждаш толкова тиха, дори срамежлива, а когато погледнеш по-дълбоко, тайните и проблемите няма край… Кога ще се събуди чувството ти за самосъхранение? — Попита ме тя.
И изведнъж ми стана много срамно. Точно пред нея! Срамно, че съм такава луда. Че упорито се вмъквам в най-горещите събития и затъвам до уши в проблеми, които сама създавам. Дори когато усещам, че съм на ръба, пак се вмъквам в най-големия ад. А тя се тревожи за мен, дори когато е далеч и не знае какво правя. А ако разбере, че нещо ми се е случило, ще ѝ бъде много зле.
– Прости ми — искрено се извиних, скривайки погледа си.
— Аз ще ти простя. Но сега се срамуваш от мен — както винаги, тя ме видя направо. — Но скоро ще си тръгна и няма да има от кого да се срамуваш и пак ще се впуснеш във всичките си грехове. Виждам, че сте разумен човек – отново се обърна тя към магистра. – Моля ви, следете тази глупачка, бъдете ѝ съвест вместо мен? – Въпреки шегаджийския тон, Дана беше съвсем сериозна.
— Не се тревожете, аз вече я наблюдавам. — Хватката на талията ми се засили и ме притиснаха още по-силно. — И ще се постарая да не я допусна до сериозни неприятности.
— Ето така — топло се усмихна Дана. — Сега, когато напусна града, ще съм спокойна за нея. Между другото, може ли да я пуснете за пет минути? Искам да ѝ дам нещо.
— Ще я пусна — отново ме стиснаха и ме пуснаха, дори леко ме подбутаха към приятелката ми.
— Благодаря — кимна Дана и, хващайки ме за ръката, ме завлече във вагончето.
— А къде са останалите? — Спомних си за трупата.
— Отидоха да видят какво ни трябва за представлението — отговори приятелката ми, заравяйки се до кръста в голям сандък до стената и опитвайки се да намери нещо там. Аз се настаних на съседния сандък и започнах да разглеждам съдържанието му.
— И какво беше това представление с прехвърляне на отговорност? Сякаш даваш малко непослушно дете в интернат и молиш възпитателите да го наглеждат!
— В известен смисъл е така — отвърна артистката, свивайки рамене. — Само че не дете, а по-малката ми сестра. И наистина ще съм по-спокойна, ако те наглеждат.
— И за тази мисия избра напълно непознат човек? — Възмутих се аз. — Виждаш го за първи път в живота си, а вече му поверяваш живота ми. Ето, кажи, възпитавай, пази и не забравяй да му четеш приказка за лека нощ — разпалих се аз.
— Каси, аз съм видяла много хора и смятам, че разбирам добре тяхната природа. Помниш ли колко слаби са предсказателските ми способности? Повярвай ми, на този човек можеш да повериш не само тайните си, но и живота си. Даже и без моята молба той би изпълнил всичко, което си изброила. Каквито и да са думите ти, аз разбирам, че си облякла роклята за него, нали? Не просто така се сте озовали в центъра на града, при това ти в такъв костюм — усмихна ми се хитро. — Откъде, между другото, е това съкровище? Наистина ли е подарък от него?
– Него – признах аз, протегнах ръка и леко я дръпнах за къдравата къдрица.
– Ей!
– Това е отделно благодаря за роклята! – Измърморих аз. – Имаш ли представа в какъв ужас бях, като видях тази грозота?
— Не обиждай чудесната вещица — обиди се Дана. — Аз, между другото, специално я купих като подарък за теб. Знаеш ли колко се зарадвах, когато твоето животно дотича с молба. Сигурно моя подарък те е подтикнал да купиш тази красота. Веднага ти е потрябвала!
— А не можеше ли твоя подарък да те накара да купиш нещо по-просто? В общия случай, те моля, не, изисквам да ми го смениш. Има вероятност, че отново ще ми потрябва нещо елегантно, за да изляза в града. А в този кошмар няма да ходя никъде! — Категорично заявих аз.
— Тогава иди гола — отвърна обидено тя. — А ако продължаваш да крещиш, веднага ще ти съблека роклята, ще ти дам моята и ще те изпратя да си ходиш. Честна дума!
— Не би посмяла! — Възкликнах аз.
— Какво каза? — Заплашително се изправи тя, ставайки от коленете и насочвайки се към мен. — Ела тук, малка неблагодарница! Гола ще те изпратя по света! Добре, че има кой да те стопли!
— Предавам се! — Веднага изпищях аз, притискайки топлия плащ към гърдите си. — Прости, Дана, ти си най-добрата, донесе ми такова чудо. Наистина, страхотна рокля!
— Ето, така е по-добре — Веднага се успокои приятелката ми, но аз не смятах да отстъпвам.
— Дан, разбери ме… — Запънах се аз. — Аз съм свикнала да се обличам скромно и в тази елегантна рокля се чувствам прекалено несигурна. А сега ми е абсолютно необходимо да се чувствам като кралица. Моля те, потърси нещо по-малко екстравагантно.
— Добре, наша скромнице — след няколко секунди мълчание тя се смили. — Твоето щастие или пак изцепките на слабия ми талант, но аз ти донесох не една рокля. Всъщност, аз те докарах тук, за да ти дам втората. Ето — тя ми подаде пакет. — Носи го, радвай се и не смей да се възмущаваш и да противоречиш на моя идеален вкус.
— Благодаря ти! — Извиках аз и се хвърлих на врата на приятелката си.
— Добре, добре — засмя се тя. — Разгъни го по-бързо, искам да видя реакцията ти. Жалко, че с първата не се получи, после задължително ще се появиш в нея. А сега събличай си кожуха! — И сама се протегна към закопчалките. Освободи ме от наметалото и ме накара да се завъртя пред нея. — Ка-а-ас — възхитено възкликна тя. — Красива си, дяволе! В моята сигурно беше още по-красива, но и това не е зле. Мъжете трябва да падат на куп. Честно, завиждам ти колко си красива в тази парцалки. Иска ми се да протегна ръце и да погаля тези златисти шарки… — И веднага протегна ръце към мен, но замръзна: — А-а, и към теб никой не е протегнал мръсните си лапи? Затова ли се отказваш от роклята ми? И правилно! Твърде откровена е, скрий я по-далеч. Ще я носиш пред съпруга си.
Беше невъзможно да се следи промяната в настроението ѝ, затова побързах да опровергая измислената от нея история.
— Никой не е простирал ръце към мен, не се тревожи. Имаше повишен интерес, да. И изобщо, за какъв мъж говориш? Аз съм още малка, за да мисля за такива неща.
— За бъдещето, за какво друго! Или аз нещо не знам и ти вече имаш законен съпруг? — След като ме бутна с лакът, тя ми показа език.
— Кълна се в Бога, ще те удуша с ръцете си — прошепнах аз.
— Добре, не се обиждай — усмихна ми се топло приятелката ми и ме прегърна силно. — Може би това наистина ти подхожда повече. В края на краищата, твоя брутален мъж трябва да бъде очарован, а не съблазнен.
— А има ли разлика? — Заинтересувах се аз.
— Повярвай ми, има.
— Дан — сериозно казах аз. — Каквото и да си си представяла за нас, не е така. Той е мой преподавател и ръководител на стажа. А роклята ти поисках, защото имах нещо като работа под прикритие. Той проверяваше дали мога да играя ролята на фатална красавица.
— В това съм сигурна — усмихна се тя в отговор. — Сама те научих. Но що се отнася до вас двамата, Кастодия, ти се заблуждаваш дълбоко. Повярвай ми, той не се вижда в живота ти в ролята на преподавател. А теб, моето слънце, познавам много добре, затова не се лъжи, и ти към него изпитваш нещо повече. Той е за теб повече от ръководител.
Погледнах замислено приятелката си.
— Защо си намръщена? — Попита тя след няколко минути мълчание от моя страна.
— Виждаш ли, имам толкова много проблеми, че изобщо не искам да се потапям в този лабиринт от емоции и мисли. Ще се разбера, когато имам време — признах честно.
— Разбирам — кимна тя. — Но не отлагай за дълго, иначе ще се превърне в много по-голям проблем, отколкото би искала.
— Ех, Данка — протегнах се към нея. — Какво щастие, че те имам.
— Да, такава съм — засмя се тя и ме прегърна в отговор. — Добре, поговорихме за момичешки неща, време е да те придружа обратно — отдръпна се тя. — И без това те задържах повече от пет минути.
Приятелката ми помогна да си облека коженото палто и енергично ме избута от вагончето, без да забрави да ми пъхне в ръцете пакета с подарената рокля.
Дамиан чакаше наблизо. Щом ме видя, че най-накрая излязох, на лицето му се появи усмивка. И имаше нещо в тази усмивка и в очите му, което ме накара да се замисля сериозно дали не е подслушвал разговора ни. Зачервих се и се препънах.
— Каси, какво има? — Изненадано ме погледна приятелката ми, подкрепяйки ме за лакътя.
Поклатих глава, показвайки, че всичко е наред. Но, поглеждайки към магистра, отново се разтревожих, защото усмивката му стана още по-широка, сякаш беше прочел мислите ми.
„Всичко е наред, Кас, успокой се, това е просто въображението ти. Все пак той стоеше далеч, а и ние сме свикнали да споделяме тайни не на глас. А тази усмивка… Може би е просто реакция на това, че вместо обещаните пет минути изчезнахме около половин час. В общия случай, типично поведение за представителките на женския пол. Ето защо се усмихва, че поне в това отношение се държа като обикновено момиче. Така че всичко е наред, Каси, не се тревожи“, успокоих се.
— Извинете за закъснението, можете да си вземете подопечната обратно — каза приятелката ми, бутайки ме към магистра. Аз, едва не се блъснах в него, обърнах се и ѝ хвърлих убийствен поглед, на което тя само се усмихна още по-широко.
— Трябва да тръгваме — въздъхнах обречено, поглеждайки магистра в очите.
— Съжалявам, но да — кимна той.
Хвърлих се към Данка и за последен път се притиснах към нея.
— Ще ми липсваш — прошепнах.
— И ти на мен — отговори тя също толкова тихо. — Може би ще успееш да дойдеш пак? Все пак ще сме тук още две седмици.
— Не знам, но ще се опитам — обещах на приятелката си.
Бриар отвори портала и за втори път тази вечер влязох в стаята си. Там веднага свалих омразните си обувки и се сгуших с краката в креслото. Свалих топлия си плащ и загледах огъня, чувствайки се напълно опустошена.
— Как се запознахте? — Изведнъж прозвуча въпроса на Дамиан, който не бързаше да си тръгне.
Аз се разтреперих, но не се обърнах към него, предпочитайки да разговарям с огъня.
— Бях на разходка, избягах от наставницата си и се опитах да се скрия в декорациите. А Данка ме намери и ме издърпа за ухото, искаше веднага да ме върне, но аз ѝ казах, че имам… проблеми. И тя ми разреши да остана при тях.
Въпреки това, след няколко дни ме убеди да се върна. Оттогава, всеки път, когато идваха в града, бягах при тях за няколко дни – усмихнах се на спомените си.
– Зле ли се отнасяха с теб в приюта? – Потъмня той.
– Не – побързах да отвърна. — Там беше много добре, като се има предвид каква съдба можеше да сполети сираче. А за мен се грижеха, хранеха ме, обличаха ме, учеха ме. Просто имах невероятен късмет. Просто… По това време бях прекарала там само една година и много от децата ме мразеха. Защото бях, меко казано, странна. Наставничката на моята група също не се отнасяше много топло към мен и имаше свои причини за това, сега го разбирам. Но за деветгодишно момиче, което едва започва да осъзнава себе си, е трудно да разбере, че не е като останалите. Затова се държах лошо и бях груба, за да дразня всички. И избягах, също за да дразня. Но след като се върнах, майката игуменка разговаря с мен, преместиха ме в друга група и всичко се нареди. Но аз все пак бягах при Данка всеки път, когато тя идваше. Вярно, вече бях предупредила да не се тревожат. – За това, че съм изпратила съобщението след бягството, реших да не споменавам.
Няколко минути наоколо цареше тишина.
— Знаеш ли, за цялото време, откакто се познаваме, не съм те виждал толкова щастлива… На мен ли ми се стори, или в гласа му прозвуча горчивина? Определено ми се струва.
— Всичко е възможно — безразлично свих рамене. — Напоследък нямах много поводи за радост.
— Тя ти е близка! — Прозвуча като твърдение.
— Трудно е да се каже. Кой човек може да се нарече близък? Данка не знае нищо за мен, освен това, което е видяла сама. Но с нея ми е лесно, както, надявам се, и на нея с мен. Тя не очаква нищо от мен и не изисква нищо. Нито тайни, нито подробности от личния ми живот, нито обяснения. Просто споделя своята светлина. Вероятно, да — най-накрая реших и кимнах на себе си. — Тя е близък човек.
— Тогава защо… — Той ме хвана за раменете — защо не остана с нея, не си заминала, тя сигурно ти е предложила? — Той сериозно се вгледа в лицето ми. — Защо, ако тя е единствения човек, с когото ти е лесно, съзнателно се отдалечи от нея и влезе в затворена академия?
— Защото това не е моя път. Отдавна знаех какво ме очаква. Можех да си позволя да се отпусна за няколко дни, но не и да пропилея целия си живот — отговорих честно.
— А какъв е твоя път тогава? — Попита ме сериозно, без да ми позволява да отместя поглед.
— В момента вървя по него и той напълно отговаря на очакванията ми — мрачно заявих аз.
— Изглежда, че не го смяташ за най-добрия за себе си? — Отбеляза Дамиан.
— Какво значение има — изсумтях аз. — За сметка на това съм на мястото си.
— И кой го определи за теб, това място? — Започна да се дразни той.
— Не знам, съдбата, вероятно, или прословутите забравени богове — усмихнах се аз. — В какви философски дебри се заблуждаваме, за какво е всичко това?
— Опитвам се да те разбера — най-накрая ме пусна Дамиан.
— И как върви? — Поинтересувах се аз.
— Не много добре.
— Никой не е обещавал, че ще е лесно — отвърнах аз.
— Иди да спиш — въздъхна той след няколко минути мълчание.
Приближи се към мен, леко докосна устните си до слепоочието ми, погали ме по бузата и, с една крачка, изчезна в портала.