ЧАСТ ТРЕТА
„За това, че участието в императорския бал може да бъде изключително съмнително и дори опасно за живота“
Сутринта не донесе очакваните новини. Занятията до обяд минаха някак безсмислено, преподавателите, както и студентите, очакваха празника и не особено желаеха да ни набиват в главите остатъците от знания, необходими за изпитите. Но все пак с упорство продължиха тази нелека работа. Аз не можех да се концентрирам върху лекциите, цялото време очаквах заветната хартиена птичка. Но… Тишина. След обяд всички бяха освободени и адаптите започнаха да събират багажа си за кратката ваканция. Аз също реших да не изоставам. Подписах при секретаря хартийката, необходима за напускане на академията, събрах необходимото минимум за нас с пазителя за тези дни. После с Хран сварихме поредния запас от отвари за децата от приюта. Времето наближаваше края на деня. Всички вече бяха си тръгнали, но аз реших да пренощувам в академията, надявайки се, че Бриар все пак ще дойде да разкаже как е минало задържането. И няма да е добре, ако ме няма на място. Затова се занимавах с дребни, не особено необходими неща, надявайки се да отвлека ума си с други мисли, освен тази, че вчера всичко не е минало по план. Уви, никой не се появи. Няколко пъти се опитах сама да изпратя съобщение поне на Рик, но се въздържах: Мъжете може да са много заети с работа, няма смисъл да ги разсейвам.
В полунощ вече не чаках никого. Опитах се да заспя, но скоро се върнах в хола. Запалих камината по-силно и, завита с одеяло върху ризата си, се опитах да довърша нещастната играчка-таралеж, която някога бях започнала за Рина. Приятелката ми си тръгна веднага след обяд, като ми пожела весели празници и за пореден път се оплака, че няма да успее да отиде на императорския бал.
***
Той излезе от портала, както винаги, точно в средата на стаята, без да се потруди да предупреди за появата си. И след миг разбрах, че по-добре да не беше идвал изобщо. Защото беше зъл. Не, не така. Беше в ярост.
Като преследвано животно, той се мяташе от една страна на друга, а аз се сгуших на дивана, очаквайки някакви действия. Съдейки по това, че към мен не последваха никакви претенции, Бриар беше ядосан от някой друг и трябваше да му се даде време да се успокои малко. Пет минути той се мяташе из стаята и започна да се успокоява. Спря, пое дълбоко въздух и дойде при мен. Не успях да мигна, и той се простря на малкия ми диван, сложи главата си на коленете ми и хвърли краката си на подлакътника, затвори очи и въздъхна уморено. Исках да се възмутя от такава наглост, но забелязах, че е с вчерашния костюм, и реших да изчакам.
— Какво се случи? — Попитах тихо. — Не е той, нали?
— Той — промърмори Дамиан през зъби. — Предаде всички. Дистрибуторите, как пренасяха стоката през границата, списък на тези, на които е успял да продаде сместа.
— Тогава какво не е наред? — Попитах предпазливо.
— Той не ни предаде най-важното! Не ни предаде този, който е замислил всичко това. Който организира някакъв мръсен ритуал в мащаба на целия град. Който организира внасянето на наркотика през границата. Той не предаде този, който ми беше много по-нужен от тази скука! — Гневно каза магистъра.
— Все още има време — напомних аз. — Може би ще проговори.
— Уви — възрази мъжа — днес в два часа следобед граф Сойрен внезапно почина в собствената си килия.
— Как? — Изненадах се аз.
— Задуши се със собствената си кръв, след като си отхапа езика. Проклятие с условие — мрачно ме запозна с подробностите.
Аз бях в шок и зяпах мрачното лице на магистъра, като изпуснах почти готовата играчка точно на челото му. Тя отскочи и падна на пода, а магистъра отвори очи.
— Може би не трябваше да ти разказвам за това — каза той с разкаяние, след което протегна ръка и вдигна от пода трудно разпознаваемото животинче. — Какво е това?!
— Таралеж — отговорих механично, мислейки за незавидната съдба на бившия заместник-началник на администрацията и гадаейки какви последствия ни очакват.
— Наистина? — Недоверчиво ме погледна Бриар.
— Остава да му зашия очите и носа, тогава ще се разбере по-добре — обясних аз, недоволна, че той видя този позор, дело на моите ръце.
— Ти ли го уши? — Попита той с тон, който не разбрах.
— Сама — признах аз, решително отнемайки от него нещастния таралеж.
— Подари ми го, когато го завършиш!
Неочаквана молба. Хвърлих учуден поглед към магистра. Необичаен ъгъл, някак странно беше да го гледам отгоре надолу, обикновено е обратното.
— Защо?
— Искам да имам нещо, направено от твоите ръце — усмихна се той, мигновено губейки всички признаци на недоволство, погали ме по бузата и прибра изпадналия ми кичура коса зад ухото.
— Той е страшен — самокритично заявих аз, без да разбирам защо му е нужно малко чудовище.
— Скъп ли ти е? — Зададе той провокативен въпрос.
— Не ми е скъп — промърморих аз.
— Чудесно, с нетърпение ще чакам — задоволено заяви той, отново затваряйки очи.
Реших да не се замислям над странностите на и без това странния магистър и се върнах към основния ни проблем. И веднага си спомних с кого всъщност разговарям и каква е специализацията на магистъра, която моите състуденти мечтаеха да научат.
— А ти не можеш да го съживиш или да извикаш душата му, за да поговорите? — Честно казано, нямам представа как се проявяват способностите на некромантите.
— В този случай, за съжаление, не — той веднага изгуби благосклонното си настроение.
— Защо?
— Вече ти казах, върху него има проклятие с условие. Рядка гадост, но най-много ме учудва, че това е много старо, практически изгубено знание. Малко хора знаят, че преди са налагали такова проклятие вместо клетви. Нарушиш условието — умираш.
— А не може ли първо да се махне проклятието, а после да се съживи? — Продължих да разпитвам.
Бях толкова замислена над вариантите за изход от ситуацията, че механично пъхнах пръстите си в косата на магистъра и започнах да го чеша като котарака, който също обича да се настанява в скута ми.
— Много е сложно да се махне от жив човек, а от мъртъв е невъзможно, матрицата на проклятието е твърде плътно преплетена с човека. Трябва да се знае точно какъв е вида му и къде е прикрепен към аурата. Даже и да го направим, пак няма да помогне, — издиша той с досада.
Да приемем, че бих могла да видя тази матрица, въпреки че никога не съм работила с проклятия и дори не съм виждала как изглеждат на енергийно ниво. Но тогава щеше да се наложи да разкрия моите специални способности, а и магистъра каза, че това не е единствената пречка…
— Добре, но ако това е много рядко знание, значи кръга на заподозрените се стеснява? — Опитах се да намеря поне някакви положителни страни.
— Достъпът до това знание беше загубен преди повече от сто години. И до днес смятах, че останалите трохи информация са останали изключително в архивите на моето семейство, до които никой, освен мен и баща ми, няма достъп — каза особено мрачно Бриар.
— Необичайно семейство имаш, след като притежава такива изключителни архиви — отбелязах аз, добавяйки си, че с Хран не бихме отказали да ги посетим.
— Да, малко — съгласи се мъжа.
Имах желание да попитам откъде имат такова съкровище, но се въздържах, напомняйки си, че в момента има по-належащи проблеми.
— И сега какво? Балът ще бъде отменен? — Попитах аз.
— Балът не може да бъде отменен, тогава ще имаме много по-големи проблеми. Това не е просто забавление за висшето общество, а важно политическо и икономическо събитие — издиша уморено той.
— Но не може да се проведе! Колкото и да е страхотна охраната там, винаги има вероятност престъпник да се промъкне, особено когато в замъка има толкова много хора. А ние дори не знаем какъв ритуал провежда той. Ами ако ни очаква масово убийство? Представяш ли си, цялата управляваща върхушка на империята на едно място?! Това е от лесно по-лесно. Пуф! И ги няма, значи, считай, че империята я няма! — Възмутих се аз. — Няма значение колко проблеми ще донесе това. Важно е колко живота може да спаси!
— Ти си права във всичко, освен в едно. Ние разбрахме какъв е този ритуал — заяви Дамиан.
— Как разбрахте? — Веднага замръзнах и, леко дръпвайки с крака, го накарах да се изправи с недоволна въздишка от коленете ми и да седне нормално. — Разкажи!
И да не се надява да ми отговори, че не трябва да се намесвам. И без това съм затънала до уши, вече е късно да се откажа. И имам право да знам защо на ръцете ми умря човек, който не ми е чужд. Дамиан сякаш напълно правилно разгада твърдия ми поглед и затова започна да ми обяснява.
— Този… граф — промърмори той, явно събирайки се да назове изпълнителя с по-малко прилично име — дори не е подозирал, че се извършва някакъв ритуал. Той е получил заповед: На определените места в определените дни трябва да умре някой, при което в организма на жертвата трябва да има необходимата смес. Освен това, на мястото на убийството трябваше да остане някакъв символ, за предпочитане не на видно място. Графът дори не се замислил нито за миг защо това е било необходимо на някого. Мисля, че там е имало лека ментална намеса. Все пак той, като умен човек, е трябвало да се заинтересува от целта на подобни действия и да направи поне някакви предположения. Той ни изобрази този символ и именно тази информация стана катализатор за действието на проклятието. Очевидно това беше точно това, което не трябваше да се разкрива.
— Покажи! — Веднага протегнах ръка, без да се съмнявам, че рисунката е при него.
Магистърът се усмихна и извади исканото от вътрешния джоб на палтото си. Изтръгнах хартията и се вгледах в изобразения символ. След няколко секунди с разочарование разбрах, че не само не знам какво означава и към какъв ритуал се отнася, но дори не мога да определя към какъв език или тип символика принадлежи.
— Не знаеш? — Заключи мъжа, виждайки разочарованието на лицето ми. Аз, отрицателно поклащайки глава, сгънах хартията и я върнах.
— За първи път се радвам, че не знаеш нещо. В противен случай щеше да се наложи да водим неприятен разговор, за да разберем откъде ти е известно — каза той сериозно и аз се разтреперих, осъзнавайки колко неприятен можеше да бъде този разговор. — Не трепери така, Кас, просто това е забранено знание.
— Отдавна разбрах, че това отново е магия на кръвта — отбелязах аз.
— Магията на кръвта също е различна — той поклати глава. — И тази част е една от най-лошите.
— Тогава какъв е смисъла на ритуала? — Побързах да се върна към темата, която ме вълнуваше.
— Няма да се досетиш — усмихна се той не особено радостно. — Това не е опит за масово убийство, дори напротив. Ритуалът изисква изключително внимателно, постепенно и контролирано вливане на определено количество сила. Целта му няма нищо общо с убийства и мащабни разрушения.
— Кажи вече! — Не издържах аз.
— Това е ключ, Кас. Изключително силен ключ за огромен магически замък. Според нашия върховен, някъде в двореца е скрито нещо, защитено с много силна магия.