***
— И какво мислиш за всичко това? — най-накрая попитах котарака, който цял ден мълчаливо наблюдаваше нашите приготовления.
— Аз изобщо не разбирам защо си се съгласила. Това е лудост! Можеше да ѝ откажеш така, че да не се обиди. Но вместо да си починеш тихо и мирно през заслужените си почивни дни, както обеща, се забърка в поредната авантюра, при това изключително опасна — веднага започна да ме разпитва Хран. — Надявам се, че имаш основателни причини?
— Няма адекватни — признах с въздишка.
— Давай поне някакви.
— Разбираш ли, когато Бриар предложи да отидем на бала, всичко в мен, от мозъка до интуицията, крещеше в един глас: „НЕ!“ А днес се възмути само разума, а интуицията ме накара да се съглася. Да и самия факт, че Дана ми предложи това… Тя знае много добре, че не обичам да се изявявам пред голяма публика. И че не понасям аристокрацията. Но тя ме покани, и не просто ме покани, тя твърди, че имам нужда от това. Имам предчувствие, че това е проява на нейния дар на пророчество. В края на краищата, това не е първото ѝ излизане във високите кръгове, но мен ме покани за първи път. Може би е самоубеждение, но чувствам, че трябва да бъда там. И не като гост — излях му мислите си.
Няколко минути мълчаливо продължихме по полутъмната празна улица, докато котарака се опитваше да разбере извивките на съзнанието ми.
— Все пак тази идея не ми допада — заключи той. — Но няма да те оставя сама.
— Благодаря ти — зарадвах се аз. — Между другото, успя ли да погледнеш свитъка? — Попитах аз, знаейки, че той не би пропуснал нещо толкова интересно като текст, който не може да се преведе от магьосници.
— Да, откраднах го от масата за няколко минути — потвърди той.
— И твоето заключение?
— Свитъкът не е просто стар, а м-м-много древен. Но текста не съдържа никакви магически елементи. Просто песен, като всички празнични стихове. Не бих казал, че там е описан ритуал, по-скоро една от забравените традиции. Моето заключение: Можеш да пееш спокойно. Въпреки че аз не съм експерт и те съветвам изобщо да не се забъркваш в тази работа — промърмори котарака, а аз само махнах с ръка, нежелаеща да влизам в дискусия, още повече че и самата аз не бях сигурна в правилността на решението си.
Още няколко минути и ние стояхме пред познатата тежка дървена врата.
Срамежливо почуках: Малко ми беше неудобно, че съм дошла толкова късно, не исках да събудя никого. Но вратата се отвори почти веднага и ме посрещнаха с топла усмивка. Чакаха ме и бяха искрено радостни да ме видят.
— Касенка, моето момиче, защо се моташ на прага? Влизай по-бързо, сигурно си измръзнала — хвана ме за ръката и ме вкара в топлата къща игуменката Филона.
— Извинете, че закъснях — извиних се, като се отърсвах от снега.
— Не говори глупости, дете мое, тук ще ти отворят по всяко време — засмя се тя и ни отведе в кухнята, за да ни нахрани, да ни напои с горещ чай и да ни разпита за новини.
Единственият въпрос, който се повтаря всеки път, когато се връщам тук:
— Търсили ли са ме? — Всичко вътре в мен замръзна в очакване на отговор.
— Не — поклати глава възрастната жена, аз въздъхнах с облекчение и диалога продължи.
Когато с Хран се нахранихме, стоплихме се и бяхме напълно доволни от живота, реших, че не би било зле да се заема с нещо.
— Много ли? — Не е нужно да уточнявам, игуменката сама знае много добре кого имам предвид.
— Пет — въздъхна тежко тя в отговор — включително и твоята подопечна.
— Вира? — Спомних си малкото кльощаво момиченце.
— Много зле спи. Има кошмари. Понякога крещи така, че се събужда цялата стая — разказваше игуменката, в очите на която се четеше безкрайно състрадание към малките същества, изоставени на милостта на жестокия свят.
— Нищо, скоро ще спи спокойно — успокоих добросърдечната жена, макар че сама разбирах: Това не са последните деца с осакатена съдба и не мога да помогна на всички.
Тихо-тихо, по дългия коридор, покрай стари дървени врати с олющена боя и едва видими надписи. За всяка от вратите — с десетина детски легла.
— Далечната вдясно до прозореца, — обясни ми игуменката и, улавяйки учудения ми поглед, се усмихна: — Твоето, да.
На пръсти се промъкнах до мястото, където бях прекарала десет години от живота си. Погледнах към перваза на прозореца. Ето го, изтрит, но все още различим надпис: „Дия К. и Санди К.“. Надрасках го на следващата нощ, след като си спомних коя съм. Специално, за да не си позволя да забравя.
Обиколих буквите с пръст, но веднага се спрях: „Не затова си тук“.
И се обърнах към креватчето, където трепереше в съня си познатото ми момиченце.
— Вира — прошепнах ѝ, галейки я по главата, и момиченцето почти мигновено отвори големите си, изпълнени с ужас очи. — Тихо, тихо — успокоих малката, разбирайки, че в съня си ме е сбъркала със същество от кошмарите си. — Аз съм, помниш ли? Кастодия.
— Каси! — На лицето ѝ разцъфна усмивка. — Дойде да ме посетиш?
— Не само това — усмихнах се в отговор. — Дойдох и да те освободя от страшните сънища. Вярваш ли ми?
— Да! — Толкова надежда и вяра имаше в детския глас!
— Тогава затвори очи.
Момиченцето послушно спусна мигли, а аз сложих дланта си върху клепачите ѝ, а другата сложих на тила ѝ.
— Вира, слушай ме, слушай гласа ми…