***
— Много ми е интересно кой се е намесил в плана ми и така умело го е провалил, свеждайки всички усилия на нула — недоволно заяви той, гледайки някъде покрай лицето ми.
Все повече ме нервираше ситуацията, в която се бях озовала: Някакви странни хора, още по-неразбираеми думи и действия.
— Не, това категорично не ми харесва, за нищо ли се старах? — Непознатият уверено протегна ръка и преди да успея да се отдръпна, той ме докосна, но не по бузата, а по… Обеците? Докосна камъните първо на едната, после на другата. Аз все още не разбирах какво става.
— Ето, така е по-добре — най-накрая той отстъпи.
— Какво направихте? — Почувствах, че има подтекст, и попитах.
— Върнах на творението си първоначалните свойства.
— На творението си? — Повторих аз, недоумявайки, и, осъзнавайки мащаба на проблема, загледах се в тъмните очи, които ми изглеждаха толкова познати, в прорезите на маската.
Божества на безредието, кажете ми, защо ме мразите толкова?! Само аз можех в тази тълпа да се натъкна, ако не на Дамиан Бриар, то на родителите му! Но това означава, че и в операта са били! И ме разпознаха още тогава, по проклетите обици. Ето защо ме оглеждаха така! А после ми дойде, че създателя на артефактите току-що им е върнал първоначалните свойства…
Ето ти засада! Погледът ми се загуби в ужас, очаквайки, че всеки момент ще бъде произнесена доживотната ми присъда. След това магистъра ще ми забрани завинаги да стъпвам в дома му. Бриар-старши наблюдаваше с едва сдържана усмивка моите мъчения. Хванах го за ръката и го умолявах:
— Върнете всичко както беше, моля ви!
— Дори и да исках, а между другото, не искам особено, не мога да го направя. Аз не знам кой и какво е направил с обиците. Мога просто да изключа защитните функции. Искате ли? — В очите му блестяха искрички.
— Той ще ми отреже главата, ако ме хване! — В паника аз се хванах за главата си, която съвсем не исках да загубя.
— Е, не преувеличавайте. Главата ви ще си остане на мястото си, но съдържанието ѝ, боя се, може да пострада малко — подкачи ме мъжа.
Именно тези шеги ме върнаха на себе си и включиха разума ми. Паниката сега е излишна. В края на краищата, ако Бриар ме търсеше тук, вече щеше да ме е намерил, благодарение на баща му. Следователно, той все още не знае къде съм. Най-вероятно е толкова зает, че едва ли ще проверява местонахождението ми, ако някой не му подскаже. А това вече е друг въпрос!
Вземайки се в ръце, аз погледнах Бриар-старши по-разумно и сериозно, отколкото, изглежда, заслужаваше одобрението му.
— Сигурно знаете, че сина ви има трудна вечер, защо да го безпокоите? Нека не му казвате, че сте ме видели, а аз ще се прибера тихо в стаята за артисти и ще седя там под охрана до края на вечерта. — Нямам какво да ви предложа в замяна на мълчанието, но нямам друг избор. — Между другото, как ме намерихте? — Изведнъж се притесних, че бях прибързала с изводите. Ами ако тези хора нямат нищо общо с магистъра?
— И да не усетя собствените си артефакти на разстояние от няколко метра? — Отвърнаха с притворно възмущение. — Не можех да пропусна шанса да се запозная с тази, за която са били изработени. Но ме вълнува друг въпрос. Ако толкова се тревожите за душевното благополучие на Дейм, защо се озовахте там, където, съдейки по поведението ви, не би трябвало да сте?
Срамувах се, защото нямаше какво да отговоря. Усетих нещо, помислих си нещо и въпреки обещанието си и факта, че този бал не ме интересуваше, реших да дойда. Не че бях особено послушно момиче, но това беше един от малкото случаи, когато молбата на магистъра беше обоснована.
— Това беше внезапно решение. Близък човек ме помоли за помощ и аз не можах да му откажа — дадох единственото разбираемо обяснение.
— И какво ви попречи да съобщите за тази молба на сина ми? — Поредният провокативен въпрос с усмивка на устните, но със северна студенина в очите.
— Побоях се, че няма да ми разреши, а за приятелката ми това е много важна вечер — признах аз. Честно казано, ако ми беше забранил, пак щях да избягам. Тогава това щеше да е измама и пряко нарушение на молбата, а засега все още мога да се оправдая, че не съм отишла на бала сама, за което не сме говорили.
Мъжът, стигнал до някакви изводи, кимна.
— Приемам. Да сключим сделка: Аз няма да ви предавам на Дамиан, а вие все пак ще танцувате с мен и ние ще поговорим малко?
А аз се смутих, разбирайки, че ще трябва да разкрия още един факт, който не ме радва особено.
— Разбирате ли, когато казах, че не танцувам, това не беше толкова начин да откажа, колкото констатация на факта. Аз не умея.
— Важното е, че аз умея — уверено заяви мъжа и ме издърпа в центъра на залата.
Боже, защо трябваше да правиш това! Ако искаше да поговорим, беше много по-удобно да стоим настрана. Точно тогава прозвучаха първите акорди на нов танц. Хванах се за силната му ръка и веднага се втренчих в пода, внимавайки да не стъпя на крака на някого.
— И така, споделете ми, с какво толкова увлякохте сина ми? – Прозвуча над главата ми, докато внимателно следях да премествам краката си навреме. Намръщих се на израза „толкова увлече“ и се приготвих да промърморя: „С чувство за хумор“, намеквайки за своята естественост в ролята на клоун, особено сега. Но щом отворих уста, изрекох съвсем друго.
— И аз си задавам този въпрос. Аз съм съобразителна, дори може да се каже, че съм умна, но не съм гений. Това е резултат от дълго време, прекарано над учебниците. В резултат, между другото, може да ме сметнат по-скоро за скучна, отколкото за душата на компанията. Много съм упорита и подозрителна, не понасям, когато някой се опитва да се намеси в живота ми и да контролира свободата ми, затова със завидно постоянство се карам с вашия син. Но не мисля, че магистъра е от онези хора, които биха проявили внимание само от дух на противоречие. Аз съм параноик, във всеки опит да ми се окаже услуга или помощ виждам намерение да ме манипулират в бъдеще. Като цяло, характера ми е отвратителен, въпреки че не съм лишена от доброта и състрадание. Имам проблеми и с искреността. Не се осмелявам да съдя за красотата, макар че повечето от познатите ми на първо място отбелязват вечно уморения ми и болезнен вид. А единствения ми възрастен приятел заяви, че будя изключително родителски инстинкти, така че не се заблуждавам за външния си вид. Дори не мога да си представя с какво съм го заинтересувала! — Мисля, че за първи път изразявам всичките си мисли по този въпрос.
— Доколкото знам, вие сте талантлив алхимик, признайте: Това магия ли е? — Въпросът е зададен като шега, но зад него се усеща някакъв уловка.
— Като талантлив алхимик, аз в своето време махнах магията от него — изръмжах аз. — Във всеки случай, той не е ял и пил нищо от ръцете ми, нямах възможност да му подсипя нещо.
— Тогава в какво е уловката? Нямате ли дори предположения? — Продължаваше да разпитва Бриар-старши, докато аз напрегнато следях стъпките си в танца.
— Имам две предположения. И се надявам, че няма да се оправдаят.
— Споделете ги! — Не беше въпрос, а заповед.
— Първото, което ме плаши най-много, е личния интерес. Помните ли параноята? Е, от този род е. Той иска нещо от мен и е намерил най-ефективния начин да ме притисне: Да ме накара да се влюбя, а после да ме манипулира. — И отново за първи път изказан на глас страх.
— Глупости — веднага отхвърля предположението събеседника. — За Дамиан думата „чест“ не е празна дума, той е прекалено благороден, за да се сниши до такива методи. И без това ще намери необходимите лостове за натиск, ако се наложи. Така че изкажете второто предположение.
— Загадка. Имам тайни, които не желая да споделям с никого, дори с Дамиан. За човек от неговата професия това вероятно е предизвикателство. Твърде много изненади и дори, може би, лудост от такава сива мишка като мен. Аз съм точно такова животинче, което е интересно да се наблюдава. И най-важното е, че колкото повече научаваш, толкова повече въпроси възникват. Възможно е дори той самия да не осъзнава, че именно това го привлича, а не аз като личност. Това е неприятно, но е много по-лесно да се преживее, отколкото първия вариант. Затова чакам, когато изследователския интерес на Дамиан угасне. — А това е нещо, което криех дори от себе си, и факта, че се отворих пред непознат човек, ме отрезви внезапно.
Рязко се освободих от чуждите ръце, отстъпих с една крачка, без да се интересувам, че ние пречим на останалите танцуващи, и погледнах в толкова познати, но в същото време толкова чужди очи.
— Какво сте направили?! — Прошепнах аз, усещайки как сърцето ми се сви от ужас.
— Само си осигурих това, с което, според вашите думи, имате проблеми. Искреност — спокойно каза мъжа.
Нещо като заклинание на истината, разбрах аз. Не си струваше да оставам по-дълго под тази гадост, кой знае какво още ще избъбря, а да бъда до този човек беше още по-опасно. Взех дълбоко въздух, затворих клепачите и си припомних всичките си уроци по медитация. Не напразно се занимавах с тях, а със сигналите на Бриар те бяха повече от ефективни. Отворих очи и улових изненадан и много заинтересован поглед, който потвърди, че съм успяла да се отърва от чуждото влияние върху съзнанието си. И, направила още една крачка от танцуващите, на раздяла промърморих през зъби:
— Вие сте прав, сина ви е по-благороден. Той не би прибегнал до такива методи.
Вече обърнала гръб, чух отговора:
— Боя се, че все още го познавате твърде малко.
Но вече не ми пукаше какво казва. Бях разярена. Сърцето ми все още туптеше в гърдите, а кръвта пулсираше в ушите ми. Бързах към така желаната врата, без да забелязвам нищо около себе си. Изведнъж нещо ме накара да погледна наляво, някакво вътрешно предчувствие, същото, което ме доведе тук. И аз замръзнах сред тълпата, сякаш ме бяха обляли с ледена вода. Сърцето ми, което досега беше биело лудо, рязко замря и бързо падна в петите ми. Не можеше да не се познае бързо приближаващата се тъмна фигура. И появата ѝ обещаваше големи проблеми.
Стоях на място, неспособна да мръдна, само върховете на пръстите ми леко трепереха. Той спря точно пред мен, поглъщайки ме с черните си очи, сякаш в леден кладенец, и аз задържах дъха си. Без да каже нито дума, той ме хвана под лакътя и ме поведе към изхода от балната зала. След няколко минути мълчаливо шествие, ние спряхме в празния коридор, осветен само от светлината на фенерите от прозореца. С махване на ръка маската от лицето му изчезна, а с нея и моята. Той ме гледаше внимателно, сякаш се опитваше да различи нещо, а аз исках като дете да си покрия главата с ръце и да извикам: „Аз съм в къщичката!“
— Защо? — Въпросът падна като камък в тишината между нас.
А аз не знаех кое от многото „защо“ имаше предвид той. Защо не казах? Защо се озовах тук? Защо отказах да отида с него? Защо артефакта показваше, че съм на съвсем друго място? Затова, вместо да избирам между тези въпроси, зададох свой. За да разбера единственото, което ме интересуваше.
— Как разбра, че съм тук? — Гласът ми прозвуча неочаквано хрипливо и жалко.
— За всеки случай проверявам местоположението ти няколко пъти на ден. Мислех, че това вече е лудост. Оказа се, че съм се заблуждавал — горчиво се усмихна Дамиан.
— Ти си ми сложил проследяващо устройство? Следил си ме? — Опитах се да прехвърля вината и да се възмутя от произвола, въпреки че бях наясно с него.
— Следил съм те — спокойно констатира той, явно без никакви угризения на съвестта и без намерение да се оправдава, затова цялата ми енергия да се карам изчезна.
— Защо? — Повтори той. — Защо просто не ми каза, че искаш да отидеш на проклетия бал, и се промъкна тук по някакъв начин? Сред поканените те няма.
— Защото не исках! — Издишах аз, отново скривайки очи. — Дана ме помоли за помощ. И аз почувствах, че е необходимо. Не знам защо и как, но трябваше да бъда тук днес.
— Тогава защо не каза?! — Гласът му стана с половин тон по-висок и с няколко градуса по-студен.
— Изплаших се — прошептах в отговор.
Той ме хвана за брадичката, принуждавайки ме да го погледна в очите:
— Удрял ли съм те някога?
Въздухът заседна някъде в гърлото ми, сърцето ми спря, а очите ми се отвориха от ужас и неприятно предчувствие.
— Не — изсъсках аз, а Бриар само се намръщи, забелязвайки изражението на лицето ми.
— Докоснал ли съм те дори с пръст?! — Изрече той през зъби, и с всяка дума гласа му ставаше все по-силен и по-зъл.
— Не — прошептах аз, разбирайки, че съм прекалила с реакцията си на предишния въпрос.
— Може би бях агресивен? — Строго попита той, пускайки ме, но задържайки ме с поглед.
— Не си бил… — Започнах аз, но после се спрях. Ако трябва да бъде честно, нека да чуе: — Ти ми крещя! Два пъти. Не, дори три пъти… — Към края на изречението уверения глас отново премина в шепот.
— И какво, много ли се уплаши? — Нервно се усмихна той.
— Не… — Честно казано, беше само обидно. — Тогава не беше, а сега — да — признах съвсем тихо.
— Тогава ми обясни защо? — Питаше той, старателно контролирайки гласа си, за да не изкрещи. — Защо трепериш така? Защо се уплаши да ми кажеш, че искаш да излезеш на сцената? Давал ли съм ти някога повод да ме смяташ за чудовище? — В очите на Бриар блестеше не възмущение, а разочарование, и аз разбрах, че съм го наранила жестоко. — Ти дори реши, че ще те ударя. Погледът ти беше такъв, сякаш обмисляше как да се прикриеш. Аз си мислех, че имаш някаква детска травма, но очевидно всичко е в мен. Защо се страхуваш толкова от мен?
А мен защо ли ме заболя и сълзите ми се надигнаха. Никога не съм се замисляла как изглежда поведението ми отстрани. Колко ли му е неприятно! А на мен ми беше обидно. За себе си, такава неправилна и уплашена. За Бриар, който не ми беше направил нищо лошо, който ме пазеше, даряваше ми спокойствие, а в замяна получаваше само недоверие, предпазливост и страх.
Направих крачка, прегърнах го за кръста и се притиснах силно, скривайки лицето си в гърдите му.
— Прости ми — прошепнах. — Прости ми за недоверието. Просто съм такава. Няма какво да направя. Не съм свикнала да се отчитам за живота си, а в грижата виждам опит да ограничат свободата ми… — Почувствах как ръцете му ме обгърнаха, сякаш наистина се опитваха да ограничат тази свобода. — Сама не разбирам защо не си признах. Тогава имаше много аргументи, оправдаващи такова поведение, а сега стоя и си мисля колко глупаво съм постъпила. Страхувах се, че няма да ме пуснеш, а Дана толкова ме молеше… И аз чувствах, че трябва! Сега знам, че можеше да ми забраниш, само ако наистина беше опасно, но тогава и ти самия нямаше да ме поканиш. Оказва се, че съм те обидила, а освен това съм те откъснала от работа в такава трудна вечер. Много съжалявам, наистина! — Повдигнах глава, но успях само да уловя момента, когато той рязко обърна лицето си към противоположния коридор и подуши въздуха, сякаш беше хванал следа. Ръцете му на талията ми се напрегнаха.
— Какво стана?! — Промърморих едва чуто, опитвайки се да видя нещо.
— Кръв — издиша той с една-единствена дума и рязко се отдръпна, хвърляйки през рамо: — Върни се и не мърдай от стаята на артистите! В ръцете му изведнъж се появиха два извити меча, сякаш изтъкани от мрак. — Кас, махай се оттук, бързо! — Изрева той и изчезна в тъмнината.
С ужас разбрах, че интуицията, която вече ме беше подвела, ме караше да го последвам. Но да се втурна след него не беше просто глупост, а лудост! Ами ако се натъкна на нашия убиец преди Бриар? Макар че беше много по-вероятно просто да се препъвам под краката на магистъра. Но той усети кръв, което означава, че някой се нуждае от помощта на лечител. А ако жертвата не умре, ритуала няма да бъде завършен. И не случайно шестото ми чувство толкова настоятелно иска да се забъркам в ада… Щом вече се забърках, трябва да стигна до края.
Не успях да направя и крачка, когато се чу злобен съскащ глас:
— Къде отиваш?! — От ъгъла излезе възмутен Хран.
— А ти откъде се появи? — Учудих се аз.
— Търсих те. Реших, че те е хванал Бриар, и се оказах прав. А сега ми отговори, моля те, къде отиваш? — Злобно примижа котарака, размахвайки опашката си.
— Там — отговорих честно и направих крачка в посока, обратна на балната зала, но тогава пътя ми препречи космато чудовище.
— Какво ти казаха, Дия?! Върни се в гримьорната. Ела там — изсъска котарака, с блестящи очи.
— Трябва да отида там — упорито заявих аз, прескачайки пазача, но в следващия миг пухкавата опашка обгърна глезена ми, не ми позволявайки да продължа.
— Кастодия Сер-р-рас! — Започна да ръмжи Хран. — Разбираш ли къде се забъркваш? В тази битка на титани ще те смажат и няма да те забележат! Ще пречиш на своя магистър! Той трепери за теб като за кристална ваза, а ти се забъркваш в битка!
— Ти не знаеш какво се случва там — упорито възразих аз, въпреки че пазителя изрази моите страхове. — Но Бриар усети кръв, следователно там има ранен, а моя дълг като лечител е да му помогна. — Тръснах с крак, намеквайки, че би било добре да ме пусне.
— Дия, чуваш ли се какво говориш? Това са празни извинения! Факт е, че те помолиха да отидеш на безопасно място. Ако твоя магистър смяташе, че там няма никой, освен нещастния ранен, щеше да те вземе със себе си, така щеше да е по-сигурно. А ако те е изпратил сама, без да се опита да намери придружител, значи там има нещо сериозно! — Упорстваше Хран, вкопчил се с всички лапи в килима, а с всички опашки — в крака ми.
Но ние с него и двамата разбирахме: Макар и да е необикновен котарак, физически няма да има сили и тегло да ме задържи, а да използва магията си не би посмял.
— В крайна сметка, Хран! Нося защитни артефакти, нищо няма да ми се случи! Но ако заради тази проклета ключалка на няколко крачки от мен отново умре човек, никога няма да си простя! — Този път дръпнах крака си по-силно и котарака трябваше да ме пусне.
Хвърлих се в тъмния коридор, където преди няколко мига изчезна Бриар. Пазителят се влачеше след мен, мърморейки нещо неласкателно под носа си, но това не ме притесняваше. След десетина крачки се появи завой, откъдето се чуваха дрънчащи звуци. С Хран се спогледахме.
— Знаех си… — Изстена той, а аз се втурнах напред.
Веднага щом излязохме от ъгъла, се натъкнахме на сражаващите се. Пряко пред нас се оказа магистъра с вече познатите ми черни мечове, които в този момент се кръстосаха с подобна двойка, светещи с леко синкав пламък. Противникът на магистъра направи всичко възможно, за да остане неразпознат. Черна наметка и качулка, а маската не беше като на останалите гости, а като призрачна мъгла, която напълно скриваше лицето му. Можех да разгледам само мечовете и ръцете, които ги държаха. И имаше какво да се види! Бриар не даваше на врага нито миг за почивка, черните мечове прелитаха като размазана сянка, а противника едва успяваше да отблъсква ударите, постепенно отстъпвайки все по-далеч, но все още запазвайки защитата си. Едва сега забелязах зад гърба му разпростряно тяло в униформа на имперската гвардия. Под ранения постепенно се увеличаваше локва кръв. Ето и нашата жертва… Видях, че нещастника все още диша, но нямаше шанс да се промъкна до него. Пътят беше препречен от убиеца, сега вече можеше да се каже със сигурност, че това беше той. Вече познатата руна блестеше с червена светлина на стената, точно над тялото на все още живия страж. За щастие, символа също не беше завършен, липсваше последната черта. Удивително навреме Бриар ме издърпа на мястото на разправията, и то в нужния коридор! Може би това ме доведе на бала? Възможността да създам необходимото стечение на обстоятелствата, за да може магистъра да предотврати убийството и ритуала?
Е, с ритуала вече се справихме, да речем, но с убийството още не. Докато те се биеха, не можех да се промъкна до умиращия. Оставаше да чакам развръзката, затова се отдръпнах към прозореца, по-далеч от сражаващите се. Не знам дали магистъра ме забеляза, но не можеше да се отвлича от битката. Затова замръзнах, молейки се на всички богове, в които не вярвах особено, победата да остане за Бриар. Но защо използваха оръжия, а не заклинания? Магистърът е силен магьосник, както и противника му, но никой от тях не прибегна до магия. Може би има някаква особеност на висшите, за която не знаех? И затова магистъра не рискуваше да атакува с магия? Тогава защо не показа способностите си на втория?
И в следващия момент признах, че боговете все пак съществуват, но ме мразят силно. Над рамото на непознатия в маска блесна малък кинжал от синьо пламъче. От ужас дъха ми спря, но Дамиан се отклони, без да прекъсва атаката, и излезе от линията на полета на острието. Издишах с облекчение, за да разбера веднага: Острието не беше предназначено за магистъра. За разлика от Бриар, убиеца не пропусна появата ми и не можах да избегна удара. Видях тънко острие от пламък, летящо към гърлото ми. А още очите на Дамиан, който откри моето присъствие, и неговите мигновено разширени зеници, които заляха с черно целите му ириси. А после — рязък тласък, болка и тъмнина.