***
— …Дия… Кастодия… Кас… — Сякаш през мъгла се чуваше познат глас.
Главата ми бучеше, в ушите ми звънеше. Веднъж вече бях дошла в съзнание по този начин… След миг осъзнах какво се беше случило. Спомних си тънкото синьо острие, насочено към гърлото ми. Веднага хванах гърлото си, търсейки раната.
— Остави гърлото си на мира, по-добре пипай задната част на главата си — прозвуча недоволен глас над главата ми, но след това говорещия въздъхна с облекчение.
Бавно отворих очи, за да видя над себе си мустаката, космата муцуна.
— Хран? — Без да знам защо, попитах аз. Леко повдигнах главата си и последвах съвета на котарака. Болеше силно, но беше поносимо, но когато доближих ръката си до лицето, видях кръв, която се открояваше ярко на светлата кожа.
— Разби ли я? — Съчувствено се поинтересува котарака. — Седни, аз сам ще погледна. Само внимавай, тук има счупено стъкло.
Но предупреждението беше малко закъсняло, защото аз, подпирайки се с ръце на пода, със съскане натиснах едно от тях и видях в дланта си заседнало парче стъкло.
— Защо ми се случва такова нещастие? — Оплака се котарака и, навеждайки се, внимателно извади стъклото. — Ще можеш ли да го излекуваш сама?
— По-добре ти — помолих аз, усещайки, че все още ми се вие малко главата.
Изтеглил от мен няколко ленти лечебна магия, пазителя бързо превърза дланта ми. Увери се, че всичко е наред, оставяйки само кървави следи, и ме обиколи, за да огледа тила ми.
— Хран, а какво се случи? — Най-накрая попитах аз, откривайки, че всички сме в същия коридор, само че сега сме съвсем сами.
В тила ми стана топло и след няколко мига котарака отново се появи в полезрението ми.
— Стана това, че ти, моя радост, се изложи, а магистъра ти те прикри, с което изложи и себе си — строго ме смъмри Хран, осъзнавайки, че здравето ми вече не е застрашено.
— Чакай, обясни ми като на човек — намръщих се аз.
— Бриар те отмести от удара, макар и не много успешно. Той обгърна с магия краката ти и те дръпна към себе си, в резултат на което ти се удари в перваза, но кинжала не те засегна. И ще ти кажа, острието мина много близо, дори ти изгори кичур коса, после сама ще видиш. Във всеки случай, по мое мнение, подутина на главата е много по-добро от дупка в гърлото. Само че докато Бриар те спасяваше, ранена, нашия заподозрян изчезна. Твоят магистър се втурна след него, а ние останахме тук — кратко ми разказа пазителя.
— Дълго ли бях в безсъзнание? — Внимателно се изправих, опитвайки се да не докосна парчетата на пода. — Между другото, откъде е стъклото?
— Не дълго, не минаха и пет минути. А стъклото — това е прозореца, който смело пое твоята незавидна съдба, по-просто казано, кинжала се заби в него — все още недоволно ме поглеждаше котарака.
— Слушай, а жертвата? — Огледах се и се втурнах към стража.
— Не съм го прегледал — отсече Хран, като веднага се приземи до мен и тялото с нож в гърдите.
Внимателно докоснах с пръсти врата му и проверих зениците.
— Жив е, но в лошо състояние — констатирах аз. — Давай така: Аз все още не мисля много ясно, затова ще махна ножа, а ти се заеми с лечението, като имаш на разположение всичките ми резерви. — И, без да чакам отговор, рязко издърпах ножа с едната ръка, а с другата стиснах раната, опитвайки се да спра кървенето. Пазителят също не губеше време, той веднага започна да прави сложни движения с ръцете си над моите, изплитайки необходимата матрица на заклинанието. Можеше да премина към пазителското зрение и да проследя процеса, но не се съмнявах в способностите на котарака, а и не бях взела отвари със себе си, така че после нямаше да мога да премина към нормалното зрение. Мълчаливо наблюдавах котарака, усещайки как намалява притока на кръв под пръстите ми, а заедно с него се топи и резерва ми. Котаракът изсмука от мен, вероятно повече от две трети от силата ми, преди да произнесе дългоочакваното: „Всичко!“
— Ще живее, опасните разкъсвания на вътрешните тъкани спрях, вече започна процеса на регенерация. Момчето спокойно ще изчака помощта — въздъхна той и се дръпна.
Аз въздъхнах с облекчение, махайки ръката си от вече спрялата да кърви и започнала да се затваря рана на гърдитему.
— Поне някого успяхме да спасим — промърморих под носа си и отново погледнах котарака. — Сигурно трябва да намерим някого от охраната, да повикаме помощ?
В отговор се чу злобен съскащ глас:
— Седи на място, вече си си намерила беда. С твоя късмет ще се забъркаш в нещо друго, така че сега, като послушно момиченце, остани тук и чакай своя магистър. А той със сигурност ще се върне, можеш да си сигурна.
Този път предпочетох да послушам котарака, още повече че и прословутата ми интуиция, която вече ми беше доста развалила живота и която бях се заклела да не слушам повече, мълчеше. Дори не се опитах да стана от коленете си.
Добре ще е да обмисля как да се оправдая пред Бриар. Честно казано, нямах идеи. Все пак ме помолиха като човек да си тръгна и да не преча, а аз направих точно обратното. Като цяло, натворих достатъчно, осъзнавам вината си, вероятно ще се договарям за изработване на наказанието. Дори съм съгласна на постоянен надзор, заслужих го.
Тогава погледа ми се спря на все още блестящата червена руна и аз се изправих, за да я разгледам.
— Как мислиш, с какво е нарисувана? — Попитах Хран, изучавайки линиите. — Много прилича на потоци магия.
— Това са те — веднага отговори пазителя, също заинтересуван от надписа.
— Как така? — Намръщих се аз. — Аз ги виждам, при това с нормално зрение.
— Голяма концентрация на сила, затова ги виждаш. Ако вложиш в някаква плетеница много повече сила, отколкото е необходимо, тя не само ще стане по-мощна, но и ще се окаже във видимата част на спектъра — обясни пазителя.
— Невероятно… — Протегнах ръка, за да докосна символа на стената. — Значи това са потоците на магията на кръвта? Защо не се разтварят?
— Зарядът е твърде силен. Ще се задържи още няколко дни, защото заклинанието не е било завършено, което означава, че силата не е била насочена никъде.
Прокарах пръст по линиите, опитвайки се да усетя червените потоци, и се опитах да ги отделя от стената.
— Кас, а на теб не ти ли е интересно какво са искали да отворят тук? — Изведнъж се развълнува котарака.
— Не знам — намръщих се аз. — От една страна, интересно е какво точно са искали да отворят, щом са убили девет души, и то по такъв начин. А от друга страна… Именно методите, които са използвани за разкриването, навеждат на мисълта, че тук не е скрито нищо добро. За всички ще е по-добре, ако това нещо остане под ключ.
— Осем — поправи котарака.
— Какво? — Хвърлих му учуден поглед.
— Един е оцелял, затова са убити осем души — напомни той.
— Това не променя картината — горчиво се усмихнах и погледнах през рамо към ранения. — Каквото и да е там, то е заключено, слава на боговете. — Ударих с длан по прокълнатия символ, обърнах се, за да се върна при стража и да проверя състоянието му.
Но щом направих крачка от стената, зад гърба ми се чу тревожен глас:
— Дия!!!
Обърнах се и замръзнах на място. Незавършеният символ се изпълни със светлина, ярко блесна и се разтвори в каменната зидария, а на негово място бавно се появи тежка, явно стара дървена врата.
Бавно отстъпих, разбрах, че ритуала все пак е приключил. Търсеното „нещо“ се отвори и това не означаваше нищо добро. Само че не успях да си тръгна. Вратата се отвори рязко навътре, разкривайки ни с пазителя завихряща се тъмнина, и ни вкара в тази чернота с рязък порив на вятъра. Раздаде се трясък на панти и единствения ни изход и източник на светлина изчезна.
Замръзнах на място, страхувайки се не само да мръдна, но и да си поема въздух. Но нищо не се случваше и аз се реших да прошепна:
— Хран, тук ли си?
— Тук съм — едва доловимо отговори той.
— Виждаш ли нещо?
— Аз макар и котарак, но не истински, в пълна тъмнина не мога да виждам — тихо отвърна котарака. — Трябва ни светлина…
Щом изрече това, ни заслепи светлина. След като мигнахме, успяхме да се огледаме.
Къде сме попаднали? Резултатът не ни зарадва, макар че можеше да бъде и по-лошо. Малка стаичка, по-скоро килер, облицована с дървени панели. Всичко би било добре, но нямаше врати, което означаваше, че сме затворени тук. И най-вероятно за дълго.
— Слушай, може би това няма нищо общо с ритуала и ние с теб сме попаднали в някоя охранителна примка? — Предположих аз.
— Едва ли, ако в коридорите наистина имаше такива примки, щяхме да бъдем заловени още по-рано — отхвърли моята версия пазителя.
— И какво специално има в това място, че да го отварят по такъв сложен начин? — Промърморих аз, убеждавайки се, че в стаята, освен нас с Хран, няма нищо. Абсолютно празно помещение.
— Подозирам, че това е нещо като антре, а в основното помещение още не са ни пуснали — промърмори котарака, напрегнато оглеждайки нещо зад гърба ми.
— И защо не ни пуснаха? — Обърнах се в търсене на това, което беше привлякло вниманието на Хран, но не намерих нищо особено.
— А това ще разберем сега — промърмори той в отговор. — Не мърдай, не виждаш, но там, на стената, се разгръща някаква странна плетеница. Не изглежда опасна, така че да изчакаме да видим какво ще стане.
Щом той довърши фразата, заклинанието влезе в сила. На дървения панел точно пред нас започнаха да се появяват бели букви, сякаш написани с тебешир.
„Добре дошли в Залата на знанието. Това е затворена институция. За да влезете, трябва да кажете пълното име на рода си!“
— О, така! — Възкликна котарака. — Значи водят регистър на посетителите. Любопитно, а може ли някъде да се намери тази информация?
— В момента ме интересува много повече какво е това „Зала на знанието“ — отвърнах аз.
— Нямам представа, но звучи безобидно, така че предлагам да рискуваме и да се представим. А тъй като аз нямам род, тази чест се предоставя на теб — изкриви се той.
— Е, да опитаме — съгласих се аз и, обръщайки се към надписа, се представих: — Серас.
Веднага се появи нов надпис:
„Отговорът е грешен!“
Аз и котарака се спогледахме объркани.
– Опитай заедно с името – предложи пазителя.
– Кастодия Серас!
Надписът на стената не бързаше да изчезне или да се промени, което показваше, че и втория отговор е признат за неправилен.
— И сега какво? — Попитах мрачно Хран, но отговора дойде внезапно от другата страна.
Веднага под първия надпис се появи втори.
„Трябва да се назове ИСТИНСКОТО име на рода!“
— Кас — проговори котарака. — Разбирам, че те намекват, че това име не е твоето родно? При раждането ти са ти дали друго, и точно него искат. По-точно, не твоето име, а рода.
— Но аз не го знам! — Възмутих се аз, усещайки как всичко в мен се охлажда.
„Вашият отговор е класифициран като несъответстващ на действителността. Изисква се изключително достоверна информация!“
Веднага побърза да ме предаде бездушна дървена кукла.
— Ка-а-асс — провлачи Хран, бавно обръщайки се към мен. — Аз нещо не знам? Спомни ли си истинското си име? — Той ме погледна строго, без да се съмнява в истинността на надписа на стената.
— Отдавна си го спомних — признах след няколко секунди. — Много преди да се срещнем.
— Защо не ми каза нищо? Можехме да търсим нужната информация по твоето име, а не по някаква глупава картинка! — Възмути се пазителя.
— Не можехме. Помниш ли колко дела обърнахме с теб? Е, никакви данни за моето семейство не намерихме. Всичко е секретно и иззето.
— Е, поне след две години от запознанството ни най-накрая научавам тази ужасно секретна информация — изръмжа явно обиден пазителя. — Знаеш ли, сега разбирам твоя Бриар като никой друг.
— Той не е мой — тихо промърморих аз и се обърнах към дървената обвинителка.
А там отново се появи надпис:
„Назовете пълното име на рода си!“
— Естарта тер Керидуен. — За първи път от тринадесет години го изрекох на глас.
Системата за сигурност прие името без възражения. В панела на нивото на лицето се отвори малка вратичка, като на сейф, а под нея се появиха думи.
„Добре дошли. Моля, вземете пропуска и продължете напред!“
Направих крачка към стената и надникнах в отвореното скривалище. Там лежеше тънък сребърен пръстен с малък прозрачно-син камък. Очевидно това беше пропуска, макар и малко странен. Взех пръстена и щом се отдръпнах, замислено разглеждайки украшението, малката вратичка се затръшна. Панелът отново стана цял, а след миг на него се появи дървена врата, също с надпис:
„Сложи пръстена с камъка към дланта си и отвори вратата!“
Хран междувременно, без да забелязва нищо около себе си, мърмореше под носа си:
— Керидуен… Керидуен… Къде съм чувал това? — Честно казано, се надявах, че няма да си спомни, но и тук нямах късмет. — Ти си Керидуен?!
— Да — мрачно потвърдих аз.
— Но как?.. Там всички загинаха… Как оцеля? — Той не сваляше от мен поразен поглед.
— Аз самата не знам отговора на този въпрос. — И аз побързах да сменя темата: — Ще продължим ли с обсъждането на родословието ми или все пак ще разберем какво е това Царство на знанието? Дадоха ни пропуск, ако не си забелязал.
— Да, да вървим да видим — кимна с глава котарака, сякаш опитвайки се да изгони ненужните мисли от главата си.
Надянах пръстена, обърнах го с камъка към дланта си, хванах дръжката на вратата и задържах дъха си. Какво ни очаква там? Остава да се надяваме, че нищо опасно. Защо изобщо рискувахме да отворим тази врата? А има ли друг вариант… Няма къде да излезем. Няма път назад, остава само да вървим напред.
— Отвори вече — изсъска пазача от под краката ми и аз се реших. Завъртях дръжката и направих крачка в неизвестното, за да се озова…
Честно казано, това беше разочарование.
Не, библиотеката беше огромна, великолепна, зашеметяваща. Този стъклен таван от витражи, благодарение на който необятната зала беше залята от разноцветни отблясъци. Тези високи стелажи, пълни с антикварни издания. Но това беше само библиотека, а аз, честно казано, очаквах нещо по-мащабно. Така че аз мрачно разглеждах интериора, започвайки да подозирам, че всичко, което се беше случило, нямаше никакво отношение към ритуала. Вероятно ние се бяхме натъкнали на таен вход в императорската библиотека. Тази мисъл ме плашеше, защото осъзнах къде бях назовала рода си и кой можеше да получи достъп до тази информация. Да оставиш името си в секретна система, за чието отваряне е необходим такъв страшен ритуал, е почти безопасно. Много е вероятно, че никой друг няма да попадне тук. Но да се представиш в императорската библиотека е вече проблем, защото тук списъка на посетителите без съмнение се проверява постоянно.
— Как мислиш, има ли шанс да сме влезли в императорската библиотека? — Напрегнато попитах котарака.
— Много се съмнявам — промърмори той тихо.