***
Това, че не отхвърли веднага идеята ми, беше добре. Това, че се съгласи да опита на себе си, беше чудесно. Но аз се изнервих. Първо, просто ми беше страшно, ами ако все пак беше опасно? Второ, тревожех се за резултата, ами ако изобщо не подейства? Може би ще загубя не само магията, но и тази възможност? Не, разбира се, от самото начало изучавах и разглеждах тази, така да се каже, „магия на въздействието” като универсална. Но кой знае какво ще се получи накрая. И накрая, изведнъж ме обзе паника, без да знам какво да внуша на Дамиан или какво да го попитам. В единствения път, когато се опитах да го приложа върху него, магията не подейства. Въпреки че сега той сякаш ще се поддаде.
Пълна със съмнения, аз застанах зад облегалката на стола, сложих дланите си – едната на тила на магистъра, а другата на челото му. Още се чудех колко е горещ. Или ръцете ми бяха изтръпнали от вълнение?
– А какво да внуша или да попитам? – Все пак реших да попитам скритата си съвест.
– Каквото искаш – отговори той с нещо, което бих нарекла пакостливост. – Сигурно искаш да разбереш нещо?
Предложението беше повече от изкусително.
– И ще ми отговориш? – Усъмних се аз. – Няма да блокираш влиянието ми, както миналия път?
– Не – отговори спокойно той. – Трябва да проверим дали ще проработи.
От такъв отговор дори се смутих и, спускайки ръце, заобиколих креслото, за да го погледна в очите. Не, наистина ли говори сериозно?
– И не се страхуваш, че ще ти внуша нещо нередно? Или ще те накарам да забравиш нещо? – Попитах го мрачно.
Дамиан отвори очи и уверено ме погледна.
– Не, аз ти вярвам.
Вместо да се зарадвам, аз се почувствах още по-зле. Веднага си спомних, че аз никога не съм му вярвала и с какво е завършило цялото ми недоверие.
– Ти си прекалено съвестна, за да се възползваш от ситуацията и да направиш нещо лошо – каза той с усмивка и отново затвори очи. – Хайде, побързай, че ще изгубиш възможността да научиш всичко, което искаш.
Вътрешно промърморих и се върнах на мястото си, готова за опасния експеримент.
Наведох се към Дамиан, вдъхнах дълбоко и почти до ухото му започнах уверено и малко пеещо да повтарям познатите думи, изпращайки първата малка вълна магия и опитвайки се да следя дишането на магистъра, в случай че нещо изведнъж се обърка.
– Дамиан Бриар, слушай гласа ми, следвай гласа ми. Няма нищо друго освен него в съзнанието ти. Слушай гласа ми, следвай гласа ми. Гласът ми е пътеводна звезда. Гласът ми е сияйно слънце. Гласът ми е фар в бушуващото море. Гласът ми е последната надежда на този свят. Слушай гласа ми, следвай гласа ми. Гласът ми е линията на живота ти. Гласът ми е нишката на смъртта ти. Гласът ми е живота. Гласът ми е смъртта. Следвай го. Гласът ми е гласа на твоя свят. Моят глас е гласа на твоя разум. Моят глас е гласа на твоето сърце. Моят глас е твоя глас. Слушай моя глас, следвай моя глас. Стани моя глас – с последния си дъх изпратих вълна през ръцете си в тялото му. – Дамиан Бриар, чуваш ли гласа ми? – Попитах аз, чудейки се дали е станало.
– Да – прозвуча меко в отговор и аз се зарадвах, че, съдейки по всичко, няма никакви негативни последствия от използването на некромагията.
– Дамиан Бриар, аз твоя глас ли съм?
– Да.
Взех дълбоко дъх, затворих очи и събрах магията в ръцете си. Е, а сега внимателно, без да бързаме и контролирайки се, вливаме последната, най-голямата и най-опасната доза магия.
– Аз съм гласа на ума ти. Аз съм гласа на паметта ти. Аз съм гласа на сърцето ти.
– Ти си гласа на моя ум. Ти си гласа на моята памет. Ти си гласа на моето сърце – послушно повтори той, а аз все още не можех да повярвам, че наистина успявам да повлияя върху него. Разбира се, заслугата ми е малка, Дамиан просто не се съпротивлява на внушението ми, но все пак. А още… Може би ми се е сторило, но последната му фраза защо ли се различаваше по интонация от останалите. Но нямаше време да размишлявам, трябваше да побързам с въздействието, преди да загубя контрол. Дори и магистъра да не се съпротивляваше, силния му разум инстинктивно щеше да се противопостави на такава намеса.
– Ще дадеш ли отговор на паметта си? – Попитах аз, решавайки, че в този случай е по-добре да се обърна именно към нея.
– Да – потвърди той.
– Защо Кастодия не помни ритуала? – Задържайки дъха си, попитах аз.
Този въпрос ме интересуваше много. Ако специално ми бяха изтрили паметта, Хран щеше да забележи такова въздействие и със сигурност нямаше да мълчи. Когато се събудих онзи ден, ми се струваше, че съм сънувала нещо важно, но не можех да си спомня. Защо тогава възприех всичко, което се беше случило, като сън? Във всеки случай, този момент ме тревожеше и, тъй като се беше появила възможност, реших да разбера всичко точно.
– Кеол – отговори мъжа, а аз от изненада се разтреперих и почти прекъснах контакта. – Още когато нашите сънища бяха свързани с тези на Кастодия, разбрахме, че тя възприема неговото въздействие не като размити сънища, а изобщо не ги помни.
Хм, а как тогава думите на божеството, че той не трябва да се намесва в хода на събитията?
– Ще дадеш отговор на паметта си? – Повторих ключовата фраза и, без да прекъсвам, продължих разпита: – Каква е връзката между сънищата?
– Няколко пъти помолих Кеол да свърже нашите сънища, за да разберем какво се случва с нея. За съжаление, тя е твърде недоверчива, за да говори дори в съня си.
Не очаквах това. Не, сега не го възприемах толкова ужасно, колкото би могло да бъде преди три месеца. Разбирам, че го поставих в практически безизходно положение. Но… Все пак остана неприятно чувство от чутото. Като горчив послевкус. Не се реших да питам повече. Все пак и в моите действия имаше нещо отвратително. Сега можех да разбера всичко, което ме тревожеше. Да разсея всякакви съмнения относно намеренията на Дамиан. Но… Той е прав, аз съм прекалено съвестна за това. Човекът ми разкри душата си, така да се каже. Да тъпча по нея с мръсни ботуши, опитвайки се да открия още нещо, е невъзпитано. Ясно ми стана това, което ме интересуваше. По-нататък ще решаваме с котарака как да ограничим подобна божествена намеса, ако това изобщо е възможно. Вярно, остана последния въпрос.
– Ти ще отговориш ли на паметта си? След ритуала не си се опитвал да свързваш сънищата си?
Все пак бих искала да спя спокойно.
– Не.
– И не си имал намерение? – Попитах за всеки случай.
– Не – отговори спокойно Бриар.
Аз въздъхнах с облекчение. Научих всичко, което исках. И се убедих, че магията ми работи, и то без вредни последствия за организма. Сега трябва да освободя ума на магистъра.
– Дамиан Бриар, слушай гласа ми, следвай гласа ми. Аз не съм гласа на ума ти. Умът ти е твой ум. Аз не съм гласа на паметта ти. Паметта ти е твоя памет. Аз не съм гласа на сърцето ти. Сърцето ти е твоето сърце. Гласът ти е твоя глас – промърморих, изпращайки последната вълна.
Издишах уморено, заобиколих стола и седнах на мястото си, замислено наблюдавайки как Дамиан бавно отваря очи, намръщва се, оглежда се наоколо и попада на погледа ми.
– Можеше да ме попиташ директно, щях да ти отговоря честно.
Аз разочаровано въздъхнах.
– Не се получи?
– Получи се – опроверга моето заключение. – Не почувствах нищо негативно. А запомних всичко единствено защото ясно следях твоето въздействие и макар и да не се съпротивлявах, но всичко осъзнавах. Като цяло добре.
Издишах с облекчение. Поне някаква положителна новина.
– Осъждаш ли ме? – Попита ме Дамиан, наблюдавайки внимателно реакцията ми.
Вслушах се в себе си.
– Не много – признах, след като се замислих малко. – Да речем, че ако имах възможност да проникна в съзнанието ти, за да изясня някои недоразумения, и аз бих се възползвала от нея.
– Променила си се – отбеляза той с лека усмивка.
– И ти също – въздъхнах аз. – Всички се променяме под влиянието на хората около нас и различните събития. Би било странно, ако бях останала същата.
– И все пак не очаквах, че ще го приемеш толкова спокойно.
– Много неща се случиха – отбелязах уклончиво. – Гледната ми точка към някои неща се промени.
Да, и след това, че аз, практически преживях смъртта на Дамиан, някакво подслушване на сънищата вече не ме тревожи особено. Нищо страшно не се случи заради това, значи всичко е наред.