***
Най-накрая дойде денят Х, а аз изпаднах в някакво подозрително спокойствие. Изглеждаше, че ето го, началото на последния етап от разкриването на истината за това, което се случи с моето семейство, но не изпитвах никакво вълнение или тревога. Или просто вече бях изгоряла, или това беше отплата за безразсъдното ми използване на заклинанието за блокиране на емоциите. А може би и това, че станах некромант, се отрази. Трябваше все пак да получа нещо, освен нестабилния дар? Например, непробиваемо спокойствие, като това на Бриар. Е, почти непробиваемо. Все пак той се изнерви няколко пъти, но аз съм специален случай. Като цяло, след всички преживявания, подготовката на роклите и повикването на фризьора, наблюдавах с апатична безразличност. Флора беше удивително активна и развълнувана, въпреки че преди ми се струваше, че е доста непробиваема личност. И докато тя се суети, аз преглеждах досиетата не само на висшите лица, които ни интересуваха, но и на цялата аристокрация, за да не се изложа. Всъщност, скоро моето безметежно лице все пак изнерви Вегерос и тя ме изпрати заедно с прислужницата да се приведа в ред и да си оправя косата. И това въпреки всичките ми уверения, че сама съм напълно способна да се измия. Честно казано, след като преди няколко седмици не можех сама да се погрижа за косата си, нито да се измия, заради увредените връзки на ръцете си, сега всякаква помощ в тези неща ме дразнеше. И дори злобния поглед на Флора към моето заявление за пълна самостоятелност не ме накара да променя решението си. Да ми направи прическа – моля, но с останалото ще се справя без помощници. След къпането последва дълго и изморително подреждане на косата, нанасяне на грим и, най-накрая, обличане на роклята. Не знам какво точно е ръководило Флора, когато е подбирала този образ, но изглеждах като истинска некромантка.
Пъстра рокля от черна тафта с тънка сребриста бродерия, която леко блестеше на светлината. Корсажът беше покрит с по-големи мотиви. А ръкавите на роклята липсваха. И гърба също частично. Затова имаше качулка! Доста голяма, направена от плътна черна дантела, всичко със същата сребриста нишка в преплитането. И се закрепваше, разбира се, не към гърба на роклята, като се има предвид, че няма такъв, а отпред с две широки ленти, които слизаха към края на корсажа. Получаваше се, че дълбокото деколте се криеше под дантелата, но гърба беше гол. Косата не беше прибрана високо, а беше накъдрена и леко закрепена нагоре, а останалата част падаше на вълни по раменете. Качулката беше закрепена с фиба на тила и само леко покриваше косата отзад. Образът се допълваше от рязък тъмен грим, който изглеждаше заплашително на бледата ми кожа. Така че, погледнала се в огледалото, заключих, че изглеждам като булка на покровителя на мъртвите. Не, трябваше да призная, че се получи много красиво, но отражението изобщо не приличаше на мен. Може би това беше идеята?..
Когато доволната Флора влетя в стаята ми, аз възмутено заявих:
– Ти подиграваш ли се?!
Вегерос беше пълна противоположност не само на моя, но и на нейния обичаен образ. Просто момиче-цветче. Лека синя рокля, само по подгъва оцветена в по-ярки жълти, оранжеви и червени нюанси. Не пищна, като моята, а с многослойна, струяща се пола, която се вдигаше при всяко движение. Същите струящи се ръкави. И гърба и беше покрит! И грима и беше скромен, почти естествен! Да, в обикновения си живот тя се гримираше по-ярко. Деколтето ѝ беше по-голямо от моето, но за сметка на това нямаше качулка или нещо друго на главата! Косата ѝ беше сплетена на дебела плитка, в която блестяха сини и оранжеви камъни. Флора също изглеждаше зашеметяващо, но възникна чувството, че сме си разменили местата. Тя е тихо, мило момиченце, а аз съм мрачна кучка.
– Защо? – Недоволно извиках аз.
– Казах ти, че ще бъдеш кукла – заяви доволно момичето, без да обръща внимание на забележката ми.
Приближи се и, като че ли поправяше една от къдриците си, тихо, за да не я чуе фризьорката, която събираше инструментите си от масичката до огледалото, прошепна:
– Получих заповед да те направя така, че да не приличаш на себе си.
– Чия заповед? – Намръщих се аз.
– Отгоре – леко затвори очи и посочи нагоре.
Спалнята на Дамиан, в която някога ми се наложи да пренощувам, както и личния му кабинет, се намираха точно един етаж над нас. Така че разбрах намека на Флора, но само отчасти разбирах какво е предизвикало такова решение на магистъра. Да скрие самоличността ми от нашия недоброжелател? А ние разчитахме именно на това…
– А ти защо промени стила си толкова рязко? – Поинтересувах се, с лека завист разглеждайки момичето.
– За да изглеждам по правдоподобно – отговори все така тихо Вегерос. – Все пак Бриар е известен във висшето общество и всички знаят, че той не би се заинтересувал от една закоравяла кучка. Затова ще се преструвам на дълбоко влюбена, до такава степен, че съм станала по-добра и съм загубила своето гадно отношение само заради него.
Флора очевидно направи това, изрази дълбока влюбеност с очи, пълни с нежност. И аз ще кажа, че ѝ се получи доста правдоподобно. Ако не бяхме толкова близки, щях да ѝ повярвам. Е, ролята ѝ ще се получи добре. Моята, за щастие, не се различава много от обичайното ми поведение. Няма да се наложи да се държа грубо, скромното момиче от обеднял благороден род, което едва сега е прието във висшето общество, със сигурност няма да се държи така.
– Дамиан ще ни осигури украшенията – каза тя вече по-силно. – Така че не се тревожи. Остава само да го изчакаме.
Аз не се тревожех. А ако все пак се нервирах, то съвсем не заради украшенията. Докато старателно си слагах дългите черни ръкавици, тънки и полупрозрачни, Флора, с ъгълчето на окото си следейки фризьора и камериерките, които се готвеха да си тръгнат, бъбреше за поредните слухове и за тези, които ние трябваше да видим на бала. В присъствието на прислугата ние се стараехме да не показваме истинското положение на нещата, а да играем просто приятелки, което ни беше доста лесно. Но щом останахме сами, момичето свали маската на приветливост и непосредственост, скочи от леглото и започна да ме гледа мрачно и внимателно от всички страни.
– Какво? – Попитах нервно. – Не изглеждам ли добре?
Все пак ме нервираше тази рокля. Гърбът и раменете ми бяха неудобни без обичайното покритие.
– Търся място за това – обясни Флора и, вдигайки многослойната си пола, извади отдолу тънък стилет.
– Разбирам, че си обсебена от оръжия, но за какво ми е? – Попитах недоумявайки момичето.
– За всеки непредвиден случай – категорично заяви тя. – И ти, разбира се, прости, но да го пъхнеш зад ластик на чорапи няма да ти свърши работа, защото подозирам, че сама дори до коляното не можеш да вдигнеш тези огромни поли.
Тук съм съгласна с нея, роклята беше тежка, а да стигна до каквото и да е под полата за мен беше невъзможно. Да не говорим, че щях да съм постоянно нервна, да не би ножа да падне. Изобщо не си представям къде щеше да го скрие. Но внимателния и уверен поглед на момичето определено означаваше, че тя вече е решила къде да скрие оръжието.
– Имаме един-единствен вариант – заяви тя.
– И какъв е той? – Леко се напрегнах аз.
Момичето демонстративно се втренчи… В гърдите ми.
– Да ти се подиграваш?! – Вече за втори път за вечерта се възмутих аз, кръстосала ръце на гърдите си и давайки ясно да се разбере, че там няма да я пусна.
– Това е най-удобното място – увери ме тя. – Стилетът е тесен и в ножница, няма да пречи и няма да те нарани. Корсетът е стегнат, така че няма да изпадне. А аз ще го разположа така, че да можеш лесно да го извадиш. Ако се наложи да го използваш, откъде ще го извадиш – не е важно, важното е да е достатъчно бързо.
– Не! – Възразих аз, отстъпвайки от момичето.
– Кас, без истерии – тя изстреля очите си раздразнено. – Нямаме много време.
Разбирайки, че победата днес явно не е на моя страна, въздъхнах и протегнах ръка.
– Давай.
– Ти сама няма да можеш да го подредиш правилно – категорично заяви бойничката, окончателно изваждайки ме от състоянието на спокойствие и равновесие, в което бях прекарала целия ден.
– Тоест, ти сама ще ми пипаш деколтето? – Раздразнено попитах аз.
– А ти срамуваш ли се? – Тя повдигна една вежда в насмешка. – Колко мило. Не си струва, във висшето общество това не се приветства.
В общия случай… Съпротивата е безполезна. Под недоволното ми хъркане Флора се приближи и започна да подрежда стилета. По средата на процеса изведнъж се разнесе чукване по вратата и познат мъжки глас попита:
– Може ли да вляза?
– Не! – Извикахме ние едновременно с Вегерос.
– Твърде дълго те задържаха – промърмори момичето под носа си, като привършваше с проклетия нож, а аз се надявах, че Бриар има достатъчно търпение и няма да влезе, преди да го извикаме. Магистърът не се отличаваше с особено внимание към такива неща като лично пространство и етикет, ако си спомням как безпрепятствено влизаше в стаята ми в академията.
– Ще го извадиш ли? – Най-накрая попита момичето, отстъпвайки с една крачка.
Поставих пръстите си в тънката цепка между две дантелени ленти, намерих дръжката и кимнах на Флора.
– Тогава готово – усмихна се тя доволно и извика: – Влизайте!
Преминавайки прага на стаята, Бриар видя мило усмихнатата Флора и малко нервна, зачервена мен. Тоест изглеждахме изключително подозрително. Трябваше и аз да се усмихна, надявайки се, че това ще изглежда достатъчно искрено и ще го успокои, защото определено не смятахме да го посвещаваме в това, което току-що се беше случило. Не знам дали наистина го подкупи моята усмивка, или магистъра просто реши да не се зацикля на това, но той се отдръпна и се приближи, за да ни поздрави.
– Прекрасно изглеждате – произнесе той и галантно целуна ръката ми, а след това и тази на Флора. Тя само се усмихна ласкаво и благодарно кимна с глава, а аз отново се изчервих. Глупаво. Но Дамиан се усмихна малко по-широко и отново погледна Флора. – Аз, разбира се, сам ви помолих да се промените до неузнаваемост, но не очаквах такова нещо. Добра работа.
– Благодаря – тя се усмихна още по-широко и, посочвайки с пръст две плоски кадифени кутийки в ръката на Дамиан, попита: – Украшения?
– Да – той ѝ подаде горната и със спокойно внимание в очите попита: – Имаш ли нужда от помощ?
Гледах ги с недоумение. Не, не бих ги заподозряла в дълбока любов, но те удивително лесно преминаха от формалното общуване между учител и ученичка, при това не в най-добри отношения, към… Приятелско. Аз така със сигурност не бих могла. И при това, за разлика от предишната ми остра реакция на разказите на Рина за приятелското общуване между нея и Бриар, сега бях абсолютно спокойна. Е, опитах се да разбера собствените си емоции и глупавото си сърце. А може би вече познавам и двамата достатъчно добре, за да осъзнавам, че между тях не може да има романтични чувства.
– Не се притеснявай, сама ще се справя – махна момичето и, хитро ми намигна, като се обърна към вратата на стаята си.
– След десет минути в хола – извика ѝ Дамиан, преди вратата да се затръшне, и с лека усмивка се обърна към мен.
Самият Бриар не беше променил стила и цвета си, но той също беше некромант, така че нямаше нужда. Единственото, което се различаваше, беше, че плата на костюма му беше явно по-скъп от този на ежедневния му. Той не ме попита дали имам нужда от помощ с украшенията, явно решил, че без него няма да се справя. Дамиан отвори втората кутийка и я обърна към мен. На тъмния копринен плат вътре блесна нещо.
– Какво е това? – Тихо попитах аз, внимателно докосвайки с върховете на пръстите си студените черни камъни в сребърна рамка.
– Диаманти и бяло злато – отговори той, и аз се опитах да спра потока на въображението си, преди да започна да си представям колко струва съдържанието на тази малка кутийка. Ще ми е по-спокойно, а и все пак едва ли ще мога да го оценя реално. Оставаше да се надявам, че са от семейните запаси, а не са купени специално за днешното представление.
Надеждите ми бяха веднага разбити.
– Поръчани са специално за теб – усмихна се той, забелязвайки разочарованието ми. – Баща ми едва вчера приключи работата по тях.
Тоест, това не са просто „мои лични“ бижута. Те имат и специфично допълнение.
– И какво има върху тях? – Попитах аз.
Дамиан междувременно извади широка огърлица и остави кутията на леглото.
– А ти не искаш да кажеш?
– Твърде проблематично – изкривих се аз. – Не мога да разбера веднага характера на преплитанията. По-лесно е да те питам.
– По-лесно, да – съгласи се той. – Но няма какво да ти отговоря. Не съм се интересувал. Но нищо страшно не може да има там. Просто допълнителна защита за всеки случай.
Аз раздразнено затворих очи. Нещо много „защитници“ се размножиха около мен. Добре, че Хран ще се появи чак утре, защото е зает в тъмната библиотека, иначе и той със сигурност щеше да донесе някаква отвара или артефакт. Също „за всеки случай“.
Дори не забелязах как Дамиан се беше приближил толкова близо. Само въздъхнах и замръзнах. Топлината на чуждите ръце върху кожата ми и студа на скъпоценните камъни и метал ме накараха да се разтреперя. Мъжкото дишане върху бузата ми и черните, леко блестящи очи срещу мен. За съжаление, отзад колието все пак не може да се закопчае, качулката пречи. Трябва да е така, очи в очи. И докато Дамиан се занимаваше с закопчалката, аз бавно, но неумолимо се изчервявах под погледа му. Не, не може да бъде така! Каква бледа типична некромантка съм сега, ако съм почервеняла от шията до ушите? Цялата конспирация заради него отиде по дяволите.
– Позната ситуация – измънках нервно, все пак измъквайки се от плен на погледа му и концентрирайки се върху черното, с едва забележим мотив от тънка сребърна нишка, шалче на врата. Никога преди не бях виждала подобна част от гардероба на магистъра. Както и да е, всичко, само да се разсея.
– Наистина ли? – Тихо попита той, обгръщайки и без това пламтящата ми буза с горещия си дъх.
– Ние двамата, красива рокля, и ти слагаш украшенията ми – напомних на Дамиан и въздъхнах с облекчение, когато той най-накрая отстъпи. Прокарах върховете на пръстите си по украшението, което плътно обгръщаше врата ми.
– Но има една съществена разлика – отбеляза той и се протегна към гривната.
– Каква? – Попитах, опитвайки се да успокоя глупавото си сърце. Гривната ще бъде върху ръкавицата. Но не беше така. Мекото галене на китката, съпровождащо целия процес на закопчаване на същата широка и орнаментирана гривна, се усещаше ясно през тънката материя.
– Сега тук си истинската ти, а не образа, който играеш пред публиката – отговори той, пускайки ръката ми.
Предвид външния ми вид, с това твърдение може да се спори, но аз разбрах какво имаше предвид. В този момент между нас вече нямаше тайни, а и играта в настоящата ситуация щеше да бъде минимална. Но щом той спомена образа, имаше един важен въпрос, който трябваше да задам.
– Защо всичко това? – Обгърнах се с ръка. – Цялата тази задължителна неразпознаваемост. На нас, обратното, ни е нужно един конкретен човек да ме разпознае.
Настроението на Дамиан беше значително развалено. Е, това наистина ми се отдава.
– А друг конкретен човек да не те разпознае – мрачно добави той.
Погледнах го с недоумение.
– Кас – въздъхна той – не случайно избрахме точно този бал за първата ти поява. Официалното излизане в светлината на прожекторите винаги е съпроводено с един важен момент – лично представяне пред императора, а той не трябва да те разпознае.
Не, разбира се, знаех, че на няколко събития, които предстои да посетим, е обявено присъствието на императора, но предполагах, че в такава тълпа няма да има възможност за близко запознанство. А сега това…
Въпреки че има и един плюс – образа на бледа некромантка мигновено се върна на законното си място, охлаждайки ме от главата до петите.
– Кас – каза укорително Дамиан, отново на няколко сантиметра от мен. Но този път близостта му ме успокояваше повече, отколкото ме развълнува. – Защо се нервираш? Повярвай ми, в такъв вид и аз не бих те разпознал веднага. А да те разпозная като наследница на Керидуен, съпоставяйки те с образа на майка ти, като се има предвид, че императора я е видял за последен път преди тринадесет години, е просто невъзможно. Не трябва да се тревожиш за запознанството с него. Всичко ще бъде наред, обещавам ти.
Дамиан ме привлече нежно към себе си и ме прегърна. Аз въздъхнах тежко и сложих глава на рамото му. Колко ми се искаше да повярвам, но напоследък бях разбрала едно: Не си струва да правиш планове за бъдещето. Нито добри, нито лоши. По-добре да се държиш за ценните моменти от настоящето. Заради този миг на топла прегръдка, горещ дъх по врата, който усещам през дантелата на качулката, и надеждното рамо под бузата, мога да направя всичко. Дори да се преструвам, че вярвам в обещанието му.