Част първа
– Едно, две, три… Едно, две, три… – Отчетлив женски глас се разнесе из голямата зала, заглушавайки тихите звуци на музиката. – Кастодия, наведи се още малко назад. Ето така. И най-важното – лека усмивка, не забравяй това.
Послушно се разтегнах в приятелска усмивка, но благородната лейди Клейрон не се впечатли от усилията ми.
– Скъпа, помолих те за лека усмивка, а твоята изглежда заплашителна. По-нежно, моля те – каза укорително жената.
Естествено, аз вече бях готова да разкъсам всички около мен. Включително и нещастните музиканти, които, между другото, не бяха виновни за нищо и бяха принудени да свирят до припадък една и съща досадна мелодия. Но аз се овладях, затворих очи за миг и поех дълбоко въздух. „Хайде, Кас. По-бързо направи всичко както трябва, по-бързо ще се освободиш“, убеждавах се. И, изрисувайки на лицето си необходимата усмивка, продължих да се въртя из залата, старателно държейки гърба си и броейки стъпките, спомняйки си схемата на танца.
Чу се скърцане на отваряща се врата и някой с уверени, ясни стъпки се приближи към лейди Клейрон. Беше любопитно да видя кой е, но щеше да се наложи да изчакам края на урока, така че следях наклона на главата си и не обръщах внимание на околните. И да, да се усмихвам. Тази усмивка скоро ще залепне за мен. На танца – усмивка, на етикета – усмивка. Дори с ветрило, когато се занимаваш, всичко трябва да е с усмивка. Лека и непринудена. Честно, лицевите ми мускули вече ме болят. Никога през целия си живот не съм се усмихвала толкова много.
Но музиката продължава, а това означава, че аз все още се въртя в танца и чакам, кога най-сетне пируетите ми ще бъдат признати за задоволителни и най-накрая ще ме пуснат.
– Завършвайте – прозвуча гласа на дамата и музикантите, изглежда, също с радост преминаха към заключителната част.
Рязък завой – пищната пола се завърта бързо около краката ми, за да се върне веднага обратно, и аз се навеждам в дълбок реверанс, благодаря на партньора си за танца и се изправям с уморена въздишка, срещайки леко непроницаемия поглед на сивите очи.
– Извинете ме, Грейблен. Отново заради мен губите толкова много време – разстроено поклатих глава.
– Не се тревожете, лейди – невъзмутимо отговори възрастния иконом, който вече месец усърдно изпълняваше ролята на мой партньор в танца. – Кога още ще се появи възможност да танцувам с красива млада девойка?
Той се усмихна и ми подаде ръка, за да ме придружи обратно, както повелява етикета.
– Утре ще се появи – отбелязах не особено радостно, слагайки дланта си в ръката, облечена в бяла ръкавица.
Не знам какво ми е, но безкрайните танцови стъпки и фигури ме натъжаваха. Може би се отразява първия ми неуспешен опит с бални танци. Не, не съм обидена на възрастния Бриар, той имаше пълното право да разбере всичко, което се отнася до сина му. Но неприятния послевкус все пак остана. Във този момент, когато трябва да наведа глава настрани, да се оставя в чужди ръце и да се доверя на някого да ме води, изпитвам чувство на незащитеност. И концентрацията ми някак си веднага се губи. Като цяло, всички тези танци не ми допадаха. Но нямаше къде да избягам – трябваше да остана. И да изучавам задълбочено етикета – безкрайни чаши, вилици и други прибори, да усвоя езика на цветята и езика на ветрилото, да зубря сложните комплименти, приети във висшето общество, йерархията на титлите и още много други неща. Дори ми стана жалко за аристократите, които трябваше да помнят толкова много правила. Макар че, ако живота ми беше потръгнал по друг начин, сега и аз щях да съм експерт по всички тези правила и нямаше да се мъча да ги спазвам, просто защото щях да съм свикнала с този начин на поведение. А засега всичко това беше доста тежко.
Отвлечена от размислите за незавидната си съдба, обърнах внимание на този, който се присъедини към нашите с лейди Клейрон занятия. И с радост улових леко усмихнатия поглед на тъмните очи. Дамиан! Е, поне един нормален човек сред тази поредица от безкрайни учители. През последния месец и половина го виждах най-много един-два пъти седмично. Изпитите ми взе старшия Бриар, който ме учеше и на основите на некромагията. И в сравнение с психологията на престъпленията, този предмет той успя да ми предаде много по-добре. Бях принудена да призная, че той е наистина интересен човек, с невероятен талант и мироглед, но в минус към това – с доста тежък и взискателен характер. А аз някога се оплаквах от тиранията на сина му… Не, лорд Клейрон с право носеше титлата главен тиранин. Такъв стремеж към пълен контрол над всичко, което се случва, аз още не съм срещала. Но някак си ние установихме общуване и аз дори получих уникален пропуск за личната му работилница за артефакти. Наистина, общия интерес е способен да обедини всякакви хора. Така че като цяло конфликти между нас повече не възникваха.
Лейди Клейрон ме подготвяше по всички светски дисциплини. А Хран носеше допълнителни учебници по некромантия от тъмната библиотека, защото исках да бъда добре подготвена, когато изляза във висшето общество, за да съм готова за всякакви трудности. Общо взето, само учители и учебници. Дори в академията не прекарвах толкова време в занятия, при това не само по програма, но и самостоятелни, колкото сега за всичко това. Затова в онези редки моменти, когато Дамиан изведнъж се освобождаваше и лейди Клейрон решаваше да организира семейна вечер, аз бях толкова изтощена, че веднага след вечеря, извинявайки се на всички, се влачех в стаята си да спя. В крайна сметка не успях нито веднъж да поговоря нормално с него и да разбера какво се случва.
Но сега изглежда, че ще успея да наваксам пропуснатото. С мъка се сдържах да не се затичам, а продължих да вървя бавно и достойно. Най-накрая Грейблен ме доведе до Дамиан и лейди Клейрон, леко се поклони и си тръгна. Колкото и да ми се искаше да се нахвърля с въпроси върху Бриар, първо трябваше, без да губя благосклонното и умиротворено изражение на лицето си, да изслушам всички забележки на майка му. Затова, като прилична дама, първо се обърнах към нея, изразявайки внимание.
– Кастодия… – Жената въздъхна и аз разбрах, че и този път нещо не е наред. – Чувстваш музиката и ритъма… От техническа гледна точка всичко е идеално. Но, скъпа, танца… Това не е само техника. Нужна е лекота, трябва да се вживееш в музиката. А ти си някак скована. Виждам, че въпреки плавността на движенията, всичките ти мускули са напрегнати, сякаш си готова всеки момент да скочиш от мястото си и да избягаш. Всичко е някак… Механично. Усмихваш се и изражението на лицето ти е толкова вдъхновено, но като цяло остава усещането, че не се наслаждаваш на движението, а мислено изчисляваш нещо и чертаеш схема на движенията на множество танцуващи фигури. При това в залата няма никой освен вас с Грейблен. Това ме разочарова.
Как да не се разочарова. Все пак лейди прекарваше доста време с мен. Но не мога да кажа, че бях неблагодарна ученичка. Учех усърдно всички движения и бързо се научих на техниката. Но за нищо на света не притежавам тази лекота и чувственост, която тя се опитва да постигне с толкова труд. Според мен това изобщо не е нещо, което може да се постигне с дълги тренировки. Или го имаш, или не го имаш. А аз очевидно не съм наследила такива таланти. Също както и способността да се чувствам спокойна сред голям брой непознати и, най-вероятно, потенциално опасни за мен хора.
Но упоритата дама не губеше надежда да постигне от мен необходимата непринуденост, затова продължихме да отвличаме вниманието на иконома Грейблен от непосредствените му задължения.
– Не се тревожи – внезапно се намеси в разговора ни Дамиан. – Мама просто е идеалистка. Уверявам те, че половината от присъстващите на бала танцуват както могат и с мрачни лица – просто защото трябва.
– Дейм! – Възмути се дамата.
– А другата половина? – Попитах аз, без да вярвам особено в думите му.
– А другата половина са тези, които наистина се наслаждават на танца, а не просто се подчиняват на етикета и на поведението, което се очаква на балове – призна Бриар, и аз въздъхнах тъжно след майка му.
Ето тази лекота ми трябва. Трябва ми! Проблемът е, че на бала ще трябва да се преструвам на млада, неопитна девойка, която не е свикнала с разкоша на столицата. И ако известно смущение и неловкост ще бъдат разбираеми, то безразличието към най-важната част от всички балове – танците, ще изглежда неестествено. Затова продължаваме да тренираме ден след ден.
– Може би просто е въпрос на партньор? – Предположи Дамиан.
– За съжаление, не – отхвърлих това удобно за мен предположение.
Лейди Клейрон също преди седмица реши да ми смени партньора. Резултатът не беше особено утешителен.
– Да проверим – заяви Бриар с хитра усмивка и ми подаде ръка. – Може ли?
Отново да танцуваме? Краката ми вече бучат!
– Може би не трябва? – Помолих аз, все пак слагайки ръката си в неговата.
– Трябва – уверено заяви мъжа, извеждайки ме в центъра на залата.
Определено вече не бях толкова радостна от появата му и от възможността да поговорим.
Дълбок реверанс и горещата му длан се поставя на талията ми, а аз вече почти по навик извивам гърба си, накланяйки леко глава настрани. Лек звук от цигулка и ние правим първото движение. Опитвам се да дишам спокойно и да запомня всички следващи стъпки, за да не се объркам. Но Дамиан не ми даде възможност да се концентрирам върху танца.
– Как си? Как върви усвояването на дарбата? – Поинтересува се той.
Трябваше леко да отместя поглед, за да се уверя, че той пита сериозно, а не се подиграва.
– Не са ли ти докладвали? – Учудих се аз, позволявайки на твърдо залепената усмивка да стане малко по-широка и по-подигравателна. – Мислех, че тук контролират всяка моя стъпка. Не случайно за два месеца престой тук нито веднъж не ме пуснаха извън територията на замъка. Дори да се разходя по плажа.
– Кас… Да не започваме пак. Вече обсъдихме всичко. Това са временни мерки, необходими за твоята безопасност. И не, не следя всяка твоя стъпка. И без това имам достатъчно работа. Затова искрено се интересувам – как си? – Повтори въпроса си с някаква умора в гласа.
А аз се почувствах малко засрамена. Той не се забавляваше някъде, а работеше. От моя страна беше неправилно да се нахвърлям веднага с обвинения. Просто това затваряне в себе си и незнанието какво се случва с делото на семейството ми и какво още са успели да разберат, малко ме изкарваше от равновесие. Вече се усмихнах искрено, опитвайки се да изгладя предишната грубост, и отговорих:
– Нормално. Дори може да се каже, че е добре. Бавно се справям с дарбата си. Но се страхувам, че няма да стана пълноценен магьосник, а още по-малко некромант. – Надявах се, че гласа ми няма да издаде разочарованието ми. – Резервът е твърде малък, а и дарбата се оказа не съвсем стабилна.
– В какъв смисъл? – Напрегна се Бриар, стискайки малко по-силно дланта ми в ръката си, но продължавайки уверено да ме води по паркета.
А аз, вече напълно пренебрегвайки приличието на танца, все пак обърнах глава към него, за да говорим лице в лице, а не да се оглеждам през цялото време.
– Наистина ли не ти казаха? – Попитах тихо, леко изненадана.
Мъжът не отговори нищо, само се намръщи още по-силно.
– Може би не е в дара – бавно започнах аз – а в неопитността ми или в нещо друго, но заклинанията ми… Дори най-слабите… Те са нестабилни по много параметри. Идеалното по техника и енергия преплитане може просто да се разпадне, щом бъде активирано. Въпреки че от моя страна няма грешки в изпълнението. Случва се да се изчерпя напълно в някакво енергоемко заклинание, а то да излезе съвсем слабо. Или обратното – призовавам малка черна искрица, а при мен избухва цял пламък…
Спомних си как на едно от занятията с такова заклинание изгорих завесата и стола, да и роклята леко. Въпреки че ние едва наскоро с лорд Осбеорн измерихме обема на резерва ми и според него просто не бих имала сили за толкова мощен пламък. Но все пак някак си успях.
– Може би просто имаш проблеми с контрола? – Предположи магистъра. – Това наистина не е съвсем обичайно.
Поклатих глава.
– Не, не мисля. Имам чувството, че дарбата ми е нестабилна. Резервът постоянно се колебае в една или друга посока, затова не мога да преценя силата си. Така че няма да стана пълноценен магьосник – завърших тъжно.
Разбира се, нестабилен дар е по-добър от пълното изчерпване, до което бях много близо. Но в същото време не ме напускаше надеждата, че някой ден в бъдещето ще завърша образованието си. Въпреки това, с настоящите си способности нямам шанс да го получа, нито да работя с магия. Радваше ме едно – уменията, предадени ми от пазителя, останаха. Все още можех да работя с чужди потоци магия.
– Не се тревожи – произнесе меко Бриар. – Такъв случай като твоя е голяма рядкост. Ние знаем твърде малко за последствията от подобна промяна на магията. Възможно е всичко да върви така, както трябва, и с времето да се стабилизира. Засега най-важното е да можеш да контролираш дара си и да няма случайни изблици на магия на фона на емоциите. Ако можеш да го правиш, засега е достатъчно. С останалото ние също ще се справим някак си.
– Надявам се – усмихнах се в отговор.
– А как върви ученето? – Продължи да разпитва магистъра.
– Добре – отговорих уверено. – Ако, разбира се, не се броят дребните пропуски в танците.
Неволно се намръщих, а после пак се усмихнах, като си помислих, че вече танцуваме от известно време, а предишното напрежение го няма. Дори не се замислям особено за движенията, просто следвам Дамиан.
– С това, както ми се струва, при теб също нямаш особени проблеми – с хитра усмивка отбеляза мъжа. – Все пак бях прав.
Смутена, отместих поглед и побързах да сменя темата.
– А как си ти? – Попитах в отговор, решила най-накрая да задам всички въпроси, които ме интересуваха, след като се беше появила възможност.
Бриар въздъхна тежко.
– Не успях да разбера нищо съществено – помрачи се той. – Всичко това се случи преди твърде дълго време, сега е трудно да разберем с кого се е срещала лейди Адалинда малко преди смъртта си. Все пак това е висшето общество, има твърде много различни събития, където тя се е срещала с почти всички семейства. За сметка на това успях да разширя мрежата си от агенти и сега във всяко имение на висшите лордове има наш човек. Така че ни предстои дълъг и трудоемък сбор на информация. Подготвителният етап е приключен.
Аз, задържайки дъха си, погледнах магистъра.
– Това означава…
– Да – кимна той. – Следващата седмица ще те изведем в светлината и ще започнем нашата игра.
Вътрешна трепет премина през цялото ми тяло. Въпреки че, съдейки по това, че горещата мъжка ръка на талията ми се притисна малко по-силно, трепета беше съвсем очевиден.
Започваме…