***
Флора също се вдъхнови от съобщението, че ще излизаме в града. Независимо с каква цел ще напуснем дома на Бриар, важното е, че няма да се налага да се преструваме на светски дами и да водим безсмислени разговори за нищо.
Имайки предвид, че отиваме инкогнито, извадих една от собствените си рокли, с които ходех в академията, и останалите запаси от тъмноруса боя за коса. Можеше да сляза в подземната лаборатория и да смеся състав за някакъв друг нюанс, но това щеше да отнеме време, а аз нямах търпение да видя приятелката си.
Вече след половин час от огледалото ме гледаше „адептка Серас“. Проста тъмнозелена рокля, руса плитка и нито грам козметика по лицето. Вероятно единствената разлика беше липсата на бледност и тъмни кръгове под очите. Все пак през месеците, прекарани при Клейрон, нямах такива ужасни проблеми с храненето и съня, както по време на следването, и естествено организма ми се възстанови. Дори роклята неочаквано ми стоеше малко по-плътно, отколкото преди. Честно казано дори ми липсваше този образ. От една страна, аз съм все същата Кас, но… Гледам отражението си и разбирам, че в образа на адептка, в който съм живяла толкова години, свикнала да се държа тихо и незабележимо, да треперя от всеки спомен за висшите и да не се меся в чуждите проблеми, вече ми е тясно. Вероятно просто съм го надраснала. Твърде много неща се случиха през последната година. И дори не знам дали съжалявам, че всичко това се случи в живота ми. Въпреки че все пак се накланям към отговора, че не – не съжалявам.
В някакво несъзнателно единодушие с Флора решихме да се върнем към обичайния си начин на учене, така че открих момичето в един от онези кожени гащеризони, с които обикновено ходеше в академията. В града към магьосниците-бойници и, съответно, към такива облекла отдавна са свикнали, така че Вегерос няма да се отличава особено в тълпата. Не броим, разбира се, цвета на косата ѝ. Все пак ярко-червената коса нямаше да остане незабелязана, така че веднага беше взето решение, че и Флора ще боядисваме, при това със същата боя, тъй като друга нямах. Тя се намръщи, но се съгласи и в крайна сметка след десет минути разглеждаше в огледалото новия си кестеняв цвят на косата. Още няколко минути, прекарани в подреждане на запасите от оръжия във всички тайни джобчета, сякаш се готвехме за война, и ето, най-накрая, вече сме пред кабинета на Дамиан, напълно готови за тръгване.
Той ни огледа критично, но не каза нищо, така че, вероятно, с външния си вид всички бяхме уцелили.
– Надявам се, че разбираш, Кас, какво можеш да кажеш на приятелката си и какво не? – Строго попита Бриар.
Аз кимнах. Може да се радваме, че Дана е от онези хора, на които можеш честно да признаеш, че не можеш да кажеш нищо за това къде си била и къде си изчезнала, и че зад тази фраза няма да последва вселенска обида.
В следващия миг ни погълна черна вихрушка и веднага ни оглуши приглушен шум от тълпата и ехото на музика някъде недалеч. Как ли съм отвикнала от кипящия живот, пълен с хора дневен град. Оказахме се в малка уличка, видимо недалеч от Скитническия площад, където обикновено спираше за представления трупата на Даниела. А Дамиан, който се премести заедно с нас, междувременно раздаваше последните указания, при това с много строг вид, вероятно, за да проникна с цялата сериозност на думите му.
– Така, напомням още веднъж, не си тръгвайте от площада, не се забърквайте в никакви интриги. Не се опитвайте да се скриете някъде или от някого. Охраната ви следи дискретно, но в случай на нещо подозрително, мисля, че за Флора няма да е трудно да намери назначения човек.
Той хвърли проницателен поглед към момичето и ми се стори, че в очите му се появи хитра усмивка. Започвам да се досещам кой ни следи този път. Вегерос само кимна в отговор, потвърждавайки, че ще успее да го намери.
– Много добре. А ти, Кас, говори с приятелката си, за да се успокои сама и да успокои всички, които още могат да започнат да те търсят от твоите познати в града. И те моля, ограничи се само с това. Общувай с Даниела, разходете се по площада, забавлявайте се, разгледайте сергиите, които са много около площада, купете си нещо. Дръж, между другото – с тези думи от джоба му в ръката ми се прехвърли доста тежък портфейл, а след това пръстите му стиснаха дланта ми, той проникновено погледна в очите ми, които бяха леко объркани след тези думи, и каза заключително: – Моля те много, прекарай този ден като обикновено, нормално момиче. Ще се върна след шест часа. Аз сам ще те намеря.
След като ме целуна кратко по устните, той изчезна, а аз останах да стоя, замръзнала в средата на алеята, взирайки се в очуканата стена на къщата.
Някак… Странно беше всичко това.
До мен Флора изсумтя, след което се събудих и преместих погледа си към нея.
– М-да, довела си мъжа – изръмжа тя с ехидна усмивка и измъкна парите от ръцете ми, с уверена ръка скривайки ги в един от многобройните си джобове. – Не, на теб не може да се повери такава сума. Или сама ще ги изхарчиш, или ще ти ги откраднат в тълпата. Хайде, защо застина като стълб?
Бойничката ме хвана за ръка и ме дръпна към оживената улица и шумните гласове. А аз си припомних, че въпреки всички странности в живота ми, най-важното сега е, че отивам на среща с човек, който дълго време ми е замествал сестрата.
Ние наистина излязохме буквално на няколко крачки от Скитническия площад. Множество хора, бързащи по своите дела, търговци, шумно привличащи купувачи в магазините, и силна музика, доносяща се от ъгъла на площада, където се беше настанила малка сцена. А на противоположния ъгъл стояха добре познатите ми цветни вагончета. Към тях се затичах, дори забравяйки за Флора, която усърдно се провираше през тълпата след мен. Но в момента не ме интересуваха нито хората около мен, нито Вегерос, която ме ругаеше, нито неизвестния наблюдател, който ни следеше. Видях ярка кърпа и черна коса, които пробляснаха до вагончето, и се втурнах натам. След няколко минути с гръмко викане „Дана!“ изскочих от тълпата към приятелката си, за да се окача на врата ѝ, както в детството. Сякаш сега, като маймунка, я обгръщам с ръце и крака и плача от щастие. Сама не забелязах как започнах да хълцам.
– Каси… – Сякаш не вярвайки на себе си, прошепна Дана и в следващия миг се отдръпна, за да се вкопчи в лицето ми и да се вгледа внимателно, убеждавайки се, че съм аз. – Каси, моето момиче…
Тя се усмихна широко и ме притисна силно към себе си, позволявайки ми отново да скрия сълзливото си лице в рамото ѝ.
– Жива, цяла… – Въздишаше Дана, галейки ме по косата. – И дори изглеждаш здрава.
В следващия миг тя отново се отдръпна, за да ми даде един добър шамар.
– Защо?! – Извиках обидена, вдигайки към момичето нещастните си очи.
– Къде си се загубила, свиня такава? – Възмути се Дана, гневно блесвайки с очи. – Изчезнала от академията, не се е появявала в приюта, нито при Кринус. Съобщенията в града не могат да я намерят. Изчезнало е момичето, сякаш е потънало в земята! Аз вече се бях приготвила да те погребвам, а тя се появи тук.
Не знаех за съобщенията. Но аз не бях в града известно време, затова те не ме намериха, а после… Дамиан сигурно ме е блокирал от всички възможни начини за търсене, така че не е чудно, че простото заклинание на адресата не е могло да ме достигне. Но в останалото тя е права… Аз наистина… Просто изчезнах.
– Прости, Дан, така се получи – промърморих виновно. – И не мога да разкажа всичко, което се случи, защо и къде отидох.
– Не можеш, добре – каза тя строго, гледайки ме в очите. – Но отговори на няколко неутрални въпроса. Всичко наред ли е с теб?
Аз кимнах.
– Ти в безопасност ли си?
Отново кимване. А след това хитър, подозрителен поглед на приятелката ми към мен и проникновено:
– С Него?..
Дори по гласа ѝ се чуваше, че последната дума трябва да се възприема изключително с главна буква и не е необходимо да се уточнява за кого говори. Всъщност Дана знае само за един мъж в моето обкръжение. И след като аз се изчервих и бързо отместих поглед, тя дори не се наложи да чака отговор.
Приятелката се усмихна, но този път не се подигра, просто ме пусна и изсумтя:
– Тогава съм напълно спокойна за теб.
Отзад се чу ехидно фуркане, което я повтори, и аз си спомних за Флора.
Причината за нейната подигравка, впрочем, може да се разбере. Защото, въпреки че Дамиан наистина е до мен, едва ли мога да бъда спокойна, но не смятах да споделям тези мисли с Дана.
– Коя е с теб, малката? – Приятелката ми обърна внимание на моята спътница.
– Дана, запознай се, това е Флора, моята…
За миг се забавих. Приятелка? Колежка? Охранителка?
– … партньорка – завърших аз, стигайки до заключението, че думата „приятелка” все пак не отразява достатъчно отношенията ни с бойничката. – Флора, това е Даниела, практически моята по-голяма сестра.
Дана ми се усмихна нежно и премести погледа си към Вегерос. За няколко мига момичетата се огледаха. Честно казано, малко се страхувах от тази среща. Макар и да не беше магьосница, Дана имаше толкова фееричен и взривен характер, че можеше да се съревновава с огнен.
– Като по-млада, ти трябва да се представиш първа – с лека усмивка отбеляза Дана, с една фраза предизвиквайки Флора.
– Ласкаете се, не сте чак толкова стара. Още пет години не може да очаквате такива поздрави – отвърна ехидно бойничката.
И отново мълчалива битка на погледи.
– Знаеш ли, скъпа, тя ми харесва – най-накрая с искрена усмивка заяви Дана. – В нея има тази искра огън, дързост и лудост, която на теб ти липсва.
Що се отнася до огъня у Вегерос, не ставаше въпрос за искра, но мен ме смути нещо друго.
– На мен ли не ми липсва дързост? – Погледнах я учудено. Тя знаеше, че не съм толкова тиха, колкото винаги се опитвах да изглеждам.
– Да, за сметка на това имаш в излишък на безразсъдство – отбеляза приятелката ми с крива усмивка, а отзад се чу злорадния смях на Флора.
– А каква е разликата? – Не разбрах аз.
– Дързост, Кастодия, е когато си готова да рискуваш, но винаги преценяваш точно в какво се забъркваш и добре изчисляваш шансовете си. А безразсъдство е когато поради глупост и упорство се забъркваш в неща, които не трябва, попадаш в глупави ситуации и проблеми и само благодарение на щастлива случайност и нечия помощ се измъкваш от тях – обясни ми момичето, а смеха зад гърба ми стана откровено подигравателен.
И аз реших да се обидя. Но, като си спомних, че имам само този ден и едва шест часа за общуване, промених решението си.