***
А после се разхождахме по площада. Трупата на Дана трябваше да излезе чак вечерта, затова тя имаше много свободно време за нас. Приятелката ми разказваше за местата, където е била, за смешни истории, които са ѝ се случили по време на пътуванията ѝ. Гледахме представления на сцената, смеехме се, шегувахме се, ядяхме сладкиши. И аз се чувствах като дете, което е избягало от кошмарите и самотата на приюта в тези ярки цветове на живота на артиста и конкретно на Дана. Дори Флора се усмихваше искрено, не пресилено и без подигравки! Въпреки опасенията ми, момичетата се сближиха доста бързо и с удоволствие ме подкачаха. А след като Флора проговори, че ни са дали голяма сума пари и ни позволяват да си купим всичко, което искаме, те хитро се спогледаха и ме завлякоха в магазин за бельо, който се намираше на самия площад. Почти час момичетата ме караха да пробвам всичко, което им харесваше, и правеха абсолютно неприлични намеци за целта, за която трябва да се използва това бельо. Но аз не се обиждах. Просто бях щастлива, защото за пръв път в живота си се чувствах като нормално момиче. Дори темите за разговор бяха нормални, абсолютно момичешки, макар и прекалено откровени за мен. Отдавна не бях живяла, без да се оглеждам за действията си и да обсъждам прости, ежедневни неща, а такива разговори изобщо не бях водила никога. С Рина… Всичко беше някак не така. Липсваше тази лекота и непринуденост.
Предстоеха още три часа свобода и дори пазаруването изведнъж ми се стори доста забавно прекарване на времето в подходяща компания.
– Между другото, Кас… – Изведнъж се намръщи Дана, докато се разхождахме из редиците с бижута и дрънкулки, а аз се чудех дали да не взема нещо за основи за амулети. – Исках да те помоля да погледнеш Маришка. Напоследък не се чувства добре. Направо не знаем какво да правим. Може би ти ще можеш да я излекуваш?
След като постъпих в академията, няколко пъти помагах на артисти с изкълчвания и натъртвания, а през зимата само моите противопростудни отвари ги спасяваха от болести. Но сега…
Усещането за невероятно щастие бавно ме напусна и аз, като изпуснат балон, се спуснах на земята в реалността на случващото се. Дори усмивката на Флора леко потъмня. Тя знаеше, че съм загубила дарбата си.
– Дана, не мога… – Прошепнах и признах: – Вече не съм лечителка.
Момичето се намръщи.
– Не, знам, че с академията не се получи, но това не означава, че трябва гордо да се откажеш от званието лечителка. Аз не ти искам да практикуваш постоянно без лиценз.
– Не, Дан – меко я прекъснах. – Не става въпрос за ученето. Загубих дара си.
– Как така? – Погледна ме изумена.
– Така… Се случи – намръщих се, неволно припомняйки си как точно „се случи“. – Не искам и не мога да говоря за това.
Не започнах да разказвам, че в замяна получих тъмен дар, противоположен на целителството. Достатъчно ѝ е и това сътресение. И… Подозрителността ми изведнъж се събуди. Няма смисъл да се разпростирам излишно.
Няколко мига Дана стоеше мълчаливо. Флора до нея се стараеше да изглежда заинтересована само от украшенията около нас.
Накрая Даниела се събуди и ние продължихме да вървим по редиците, макар и вече далеч не в толкова прекрасно настроение.
– Добре, Каси – въздъхна момичето. – Загуби я, и да я вземе дявола. Аз живея без магия и нищо. Но ти поне знанията си си запазила. Има и добри лекари без магически дар. Във всеки случай ти разбираш в това по-добре от нас. Може би все пак ще прегледаш Маришка, може да е нещо сериозно?.
В това тя е права. Знанията ми останаха. И макар че не съм учила точно медицина, но простуда или отравяне мога да определя и дори да предпиша лечение. А нещо повече в редиците на артистите не се е случвало, освен, разбира се, професионални травми, но с тях вече не мога да помогна, още повече без лекарства и инструменти.
– Аз ще я прегледам – усмихнах се на Дана. – Извини, че дори не се сетих, че и без магия мога да помогна с нещо.
– Просто не си свикнала – кимна тя. – Хайде, ще разберем веднага и, ако се наложи, ще минем през аптеката, сама ще избереш какво да взема.
Дана, хващайки ни с Флора за ръце, ни поведе обратно към вагончетата.
Внимателно почука на най-крайното, най-малкото, и приятелката ми надникна вътре.
– Мари? Спиш ли?
– Не, влезте – прозвуча тих глас.
И ние дружно нахлухме в тясната стая.
– Маришка, Каси дойде, дай да те прегледа – ласкаво каза артистката, обръщайки се към кльощавото момиче със затворени очи, лежащо на тясното легло.
Познавах Мари, както всички в трупата на Дана, но не много добре. Но забелязах колко е пребледняла и отслабнала от последния път, когато я видях. Малката блондинка, само с три години по-голяма от мен, изглеждаше с десет години по-стара. Но все пак, преодолявайки слабостта си, тя се усмихна леко, като ме видя.
– Какво, намери ли изгубената? – Прошепна тя с тих глас. – Виждаш ли, Данка, а ти се тревожеше.
– Как си, Мари? – Приседнахме на края на леглото ѝ, вземайки момичето за китката, започнах да ѝ меря пулса.
– Не много добре, Каси – въздъхна уморено тя и, усмихвайки се криво, добави: – Може би съм уморена от номадския живот?
– А не трябва да се отчайваш – усмихнах се аз, опитвайки се да не покажа колко не ми харесваше неравномерния ѝ пулс. – Сега ще те поставим на крака и ще тръгнеш напред към новия град.
Приложих дланта си към челото ѝ. Температурата на момичето беше нормална.
– Не преувеличавай – отговори тя с тъга в очите. – Още повече, че не ми се иска да напускам столицата.
– В столицата на всички им харесва – казах с бодър глас. – Разкажи ми, какви симптоми имаш, какво те боли?
– Нищо толкова страшно – увери Мари с слаб глас. – Просто от няколко седмици се чувствам слаба. Понякога се чувствам добре през целия ден, а в даден момент – бум, сякаш ме удрят с чук по главата. Затъмнява ми се пред очите, шум в ушите и сякаш всички сили са ми изтеглени наведнъж. А после постепенно пак става нормално. Но от последната седмица нещо не е наред.
– Боли ли те нещо конкретно? – Попитах преминавайки през възможните причини за такова състояние. – Коремът, гърба, главата?
– Не – тя поклати отрицателно с глава.
– Преди около месец се е отровила с нещо – намеси се Дана. – Може би това са последиците?
– Да, да, Дан – отмахна се момичето. – Всичко мина. Кога беше това… Още си припомни, че през зимата се разболях.
М-да, не е добре. Бих предположила, че има проблеми със сърцето, но тя е толкова млада! Въпреки че в живота всичко е възможно. Като цяло е ясно, че без професионална помощ няма да се справим.
Но щом вече се заех да помагам, реших да действам докрай и да проверя момичето за магическо въздействие. Сама тя не е магьосница, но кой знае, може конкурентите ѝ да са ѝ направили някаква гадост. И щом преминах на пазителско зрение, предположенията ми се потвърдиха. Без магия тук не се отървахме, и то каква.
Колкото се може по-спокойно, помолих момичето да легне, без да мърда, а аз, като че ли проучвах корема ѝ за уплътнения, разглеждах гадостта, която ѝ бяха сложили. Само че не натисках силно, защото бързо стана ясно, че това е опасно за Мари. На магическо ниво на корема на момичето се разцъфтяваше нещо, което можех да сравня с грозен цвят, в центъра на който ритмично пулсираше малка топчица с оранжево-червен оттенък. А от нея във всички посоки се разпростираха тънки нишки с по-наситен, бордо оттенък, почти цвета на кръв.
И такава топчица вече бях виждала… Когато работех в болницата. И след това дойде разбирането – Маришка е бременна! От магьосник на огъня. И към това зараждащо се чудо на живота се беше прикачила някаква магическа гадост.
И тук… Бум! Просто светкавица в съзнанието и за миг дори дъха ми спря.
– Мари… – Тихо я повиках. – Познаваш ли Вилмар?
Тиха въздишка и треперещото сърце, което се отразяваше в дланите, все още лежащи върху голия ѝ корем, бяха най-добрия отговор.
– Шар-р-рахас… – Прошепна Флора, също мигновено съставила картината след едно-единствено име и получила шамар от Дана със съвет да не използва нецензурни думи, дори и на чужди езици.
– Спокойно, спокойно, защо се изплаши? – Усмихнах се нежно, махайки ръцете от корема на момичето и я покрих с одеялото. – Винаги съм била и ще бъда твоя приятелка. Да и на Вилмар не съм враг.
– Откъде разбра? – Прошепна тя, вкопчивайки се с побелели пръсти в края на одеялото.
– Просто така се получи. Не се тревожи, знам какво ти е и ние ще ти помогнем. Само не се тревожи.
Момичето кимна предпазливо, а аз станах от леглото ѝ и, хващайки Дана и Флора под ръце, ги отвлякох по-далеч към вратата, за да не ни чуе Маришка. Трябваше да действаме бързо, много бързо. Защото, както се оказа, по площада се разхождаше не само нашия наблюдател, но и надзирателя на Мари, и не трябваше да се срещат.
Сама се учудвам колко бързо в главата ми се оформи по-нататъшния план за действие.
– Каси, какво става? – Строго попита Дана.
– Нямаме много време, затова ще бъда кратка: Мари има големи проблеми и аз ще се опитам да ѝ помогна. Затова е много важно да не задавате излишни въпроси, а просто да направите каквото ви кажа.
За щастие, двете момичета просто кимнаха в отговор: Дана объркано и мрачно, а Вегерос напрегнато. Да, тя разбира всичко.
– Дан, твоята задача сега е: Бързо да превърнеш Флора в нещо като циганка, артистка, в когото искаш, като цяло. Да стане ярка и да привлича вниманието и да не прилича на себе си в момента. Имате ли проявител? – Спомних си, че някога им бях доставяла боя и проявител специално за представленията.
Дана отново само кимна.
– Излей го върху нея. А след като се подготвите, излезте весело и шумно на улицата да забавлявате хората.
– Флора, намери Вайн. – Момичето се намръщи при това име, но не се изненада. Или също предполагаше, че отново ще го изпратят да ни наблюдава, или вече го беше забелязала на площада.
– Да му разкажа ли? – Попита кратко бойничката.
– Не – отрекох решително. – Не знам доколко е запознат с това. Твоята задача е друга. Отведи го от площада. По всякакъв начин. Заплаши го с ножовете си, удари го, но го махни оттук.
– Защо? – За съжаление, този път тя не разбра замисъла ми.
– Фло, събуди се! Той е служител на управлението. Ако го види, сама разбираш кой, може да реши, че е дошъл за Мари!
Бойничката бързо разбра всичко и се убеди.
Старшият Адалштейн ясно даде да се разбере при разговора с племенника си, че ако забележи някого, момичето няма да е за завиждане, а и без това сега ѝ е зле. Не, следователя трябва да се махне от площада, и то бързо.
– Хайде, бързо! – Оставих момичетата да се занимават с козметика и рокли, а сама се върнах при Маришка, сядайки до нея.
– Той има проблеми, нали? – Промърмори бледата Мари със сълзи в очите. – Затова ли не идва вече?.. И всички тези слухове, които се носят из столицата.
– Да, той има проблеми – не излъгах аз. – Но теб не те е забравил, мога да ти го кажа със сигурност. Така че не се тревожи, Маришка, всичко ще бъде наред, обещавам ти.
Боже, ако все още бях лечителка! Защо точно сега осъзнах толкова остро колко съм загубила?!
Момичетата се събраха и изчезнаха зад вратата, а аз продължих да мисля какво да правя. Ясно е едно, спешно се нуждая от Дамиан! А как да се свържа с него? Мога, разбира се, да изпратя съобщение, но какво, ако магистъра не е в столицата? И защо ние не се сетихме да установим някаква връзка? Да, той усеща, когато съм в опасност, но проблема е, че сега опасността не е за мен! В главата ми упорито се въртеше името на Бриар и мисълта, че трябва да се свържа с него, затова, когато чух гласа му, първо реших, че имам халюцинации. Но после медальона, същия родов артефакт на врата ми под роклята, се нагря и гласа на Дамиан в главата ми прозвуча твърде отчетливо, за да е измислен.