***
Бях обзета от възбуда. Уморена бях да бъда не просто пешка в тази игра, а и сляпа. И тази неочаквана подкрепа от страна на семейство Клейрон ми вдъхна спокойствие и увереност. Не, страха за мен, за Дамиан и неговите близки остана, но вече не беше основен. На преден план излезе желанието да разбера всичко това. Вече не се страхувах да изляза в светлината на прожекторите и да се изправя лице в лице с врага си.
– Все още ли си сигурна, че искаш да участваш в това? – Погледна ме внимателно в очите и попита Дамиан.
Аз уверено кимнах с глава.
– Значи, приготвяй се – не особено доволен от решението ми, въздъхна той, а аз засиях с доволна усмивка.
Най-накрая ще изляза от този безспорно прекрасен, но вече толкова досаден за мен замък. Нека дори изхода води към истински змиярник с тълпа светски хора и аристократи, за които винаги ще бъда чужда.
– Млади хора – долетя до мен гласа на лейди Клейрон – много се радвам, че се наслаждавате на компанията си, но музиката отдавна свърши.
Ние спряхме и аз се огледах изненадано. Музикантите наистина бяха спрели да свирят, а аз дори не бях забелязала, защото бях погълната от разговора. Лейди Клейрон с искри в очите и усмивка на лицето наблюдаваше как леко се изчервих и се измъкнах от прегръдките на сина ѝ.
Е, наистина се заприказвахме. Въздишайки дълбоко, се опитах да си върна спокойствието и бавно се върнах към жената, чувайки стъпките на Дамиан зад гърба си.
– Дейм, смея ли се да се надявам, че поне днес ще обядваш с нас – заяви лейди Алария, щом се приближихме. – Или пак си минал набързо? Не, разбира се, благодарна съм, че не ни забравяш и поне от време на време се показваш, но все пак…
– Не се тревожи, мамо – усмихна се магистъра, нежно прегръщайки я за раменете. – Сега ще се появявам толкова често, че се страхувам, че ще ти досаждам.
– Даже не се надявам – отвърна жената.
– Татко? – Кратък въпрос и също толкова лаконичен отговор:
– В лабораторията.
– Дами, моля да ме извините, ще се присъединя към вас по-късно. – Той ни се усмихна кратко и с бързи, решителни стъпки напусна залата.
Мислех, че е дошъл по някакъв важен въпрос. А така… Дойде, смути ме и пак изчезна. Не разбирам този мъж.
– А сина се оказа прав – замислено каза лейди Клейрон. – Всичко е в правилния партньор.
Погледнах я учудено, без да разбирам напълно какво има предвид.
– Той единствен успя да постигне тази лекота и непринуденост в танца с теб – с искри в очите отбеляза лейди.
Веднага се изчервих.
– Но не можете да танцувате заедно на светски събития – завърши мисълта си жената.
– Защо? – Изненадах се аз.
Не че копнеех да танцувам с когото и да било, но конкретно с Бриар ми се получи, поне. В ръцете му се чувствах уверена и… Защитена.
– За висшето общество ще бъдете прекалено… Увлечени един от друг по време на танца – отговори тя с лека усмивка. – Това е недопустимо според етикета за тези, които пред светското общество се представят като брат и сестра, макар и номинално.
Бързо се обърнах, скривайки уплашения си поглед. Не беше трудно да разбера за какво намеква. И, честно казано, това не ми харесваше. Не само защото можеше да провали легендата ни. За времето, прекарано в замъка, станах твърде отворена в емоциите си. Отпуснах се… А все още нищо не е свършило, а обратното, най-трудното едва сега започва. Бързо свикнах, че мога да не крия коя съм, способностите и чувствата си. Време е да се взема в ръце.
Въпреки че, май трябва да благодаря на лейди Клейрон. Тя ме научи на изкуството да поддържам маска на невъзмутимост и доброжелателност във всяка ситуация. А като се има предвид уроците по актьорско майсторство, които някога ми даде Дана, съм сигурна в силите си.
– Ще запомня забележката ви – казах сериозно на лейди Алария.
В отговор тя само кимна, също без усмивка на лицето.
– Можеш да си почиваш, скъпа – каза майката на Дамиан. – Обядът е след час.
Аз седнах в поредния реверанс, леко се поклоних и с равномерни стъпки се насочих към вратата. Но щом тя се затвори зад гърба ми, аз, съвсем некултурно за дама от висшето общество, каквато се опитваха да ме направят, вдигнах пищните си поли и се втурнах в стаята си. Трябваше да споделя новините с Хран възможно най-скоро. Да и от омразния корсет с многобройните волани исках да се отърва по-бързо. Благодаря на лейди Алария и за това, че не ме караха да ходя постоянно в подобно облекло. Достатъчно бяха само занятията, а през останалото време се обличах по-просто.
– Какво се случи пак? – Поинтересува се котарака, като чу с какъв шум нахлух в стаите си.
– Бриар пристигна! – Радостно възвестих аз и, втурвайки се в кабинета, където зад масата седеше Хран, обърнах се с гръб към него. – Развържи ме, моля те.
Сама не се научих да се справям с връзките, а се срамувах да викам прислужницата, и да я чакам дълго. Ето защо котарака трябваше да изпълнява ролята на моя верен прислужник.
– И какво? – Меланхолично отбеляза пазителя, ловко разплитайки възлите на корсета. – Сякаш той изобщо не идва тук. Всяка седмица идва, макар и за кратко.
– Точно това е проблема, че сега е дошъл за дълго. Поне според него е така – прошепнах аз, събирайки пищната си рокля. – И след седмица ще бъде представянето ми пред двора.
– Вече? – Възбудено каза Хран, най-накрая обръщайки дължимото внимание на разговора ни. – Не е ли твърде рано?
– Рано? – Учудих се аз и се обърнах към него с роклята в ръце, която се канех да занеса в гардероба.
– Ти не си готова – мрачно заяви той.
– Аз съм тук вече два месеца, без да излизам. Ако добавим времето, през което лежах в безсъзнание и бях болна, стават три. Колко още трябва да чакам?
– Ами просто да си седиш и за напред – мрачно заяви котарака. – Какво не ти харесва? Тук си в безопасност. С тази охрана, която има тук, можеш да не се тревожиш за нищо. Никой няма да се реши да щурмува този замък. Защо да се месиш отново в нещо? Кас, тук за първи път откакто се познаваме се почувства свободна. Не се оглеждаше на всяка минута през рамо, очаквайки атака, а просто живееше. Занимаваше се с това, което ти харесваше, общуваше с интересни хора, макар и едва двама, без да ме броим. Така че какво още ти трябва?
Гледах недоумяващо мрачния пазач.
– Сериозно ли говориш? – Попитах го тихо. – Какво ми трябва? Възможността да ходя, без да се оглеждам, не само на територията на замъка. Аз съм жив човек, не мога да прекарам целия си живот в ограничено пространство. И колкото и защитени да са тези стени, това не означава, че са непробиваеми. Както каза Дамиан, ако някой сериозно си постави за цел да ме измъкне оттук, с времето ще успее. И в крайна сметка, с какво право ще остана тук? Лейди и лорд Клейрон, разбира се, са повече от гостоприемни, но не мисля, че са готови да търпят присъствието ми тук цял живот. Някога и аз ще трябва да се устроя сама. А как ще го направя, без да имам възможност дори да изляза от тази сграда?
– Само не се прави, че не разбираш, с чии права можеш да останеш свободна в тази къща цял живот – отвърна котарака.
– Това не отменя всички останали причини, които не ми позволяват да го направя – отбелязах раздразнено и влязох в гардеробната, за да се преоблека и да върна обемистата „учебна“ рокля на закачалката. – Какво ти хрумна изведнъж? Защо си толкова песимистично настроен?
– Много се страхувам за теб – нервно промърмори Хран. – Всичките ти предишни провокации, разследвания и игри на шпиони са нищо в сравнение с откритото изявление. Те дори няма да се опитват да те скрият. Друго име не означава нищо, като се има предвид, че те познават по лице. Още повече, че много приличаш на майка си. Просто разкривате всички карти! „Ето това съм аз, жива! Знам, че ме търсите, знам защо и знам, че сте най-висшия лорд на един от шестте рода. И ние идваме за вас!“ – Това казва целият ви план.
– Точно така – въздъхнах аз, обличайки лека удобна рокля. – Точно това искаме да направим. Да го извадим от равновесие. Да го накараме да се нервира, да взема прибързани решения, да прави грешки. В крайна сметка той ще се издаде.
– А не мисли ли, че преди да направи необходимата ви грешка, ще успее да ти навреди? Ти само го провокираш да предприеме необмислени действия – каза загрижено пазителя, следвайки ме в гардеробната.
– Напълно осъзнавам възможния риск от това начинание – отговорих сериозно. – Но, първо, целта оправдава средствата, а второ – вярвам, че Дамиан ще вземе необходимите предпазни мерки и ще направи всичко, за да ме защити. А ако това се окаже недостатъчно, тогава нищо на този свят няма да ме спаси.
– Толкова ли му вярваш?
– Сега, вероятно, да – отговорих след кратък размисъл.
– А той знае ли за това? – Котаракът ме пронизи с проникновен поглед, давайки да разбера, че няма да приеме никакви лъжи и извинения.
– Може би някой ден ще разбере – леко се усмихнах на пазителя. – Но засега е рано. Имаме много други проблеми. Това ще… Усложни нещата.
– О, Кас… – Въздъхна и поклати глава котарака.
– Не се тревожи, скъпи мой – усмихнах му се. – Сегашният момент не е по-лош и по-добър от другите. Затова ще се надявам на най-доброто. И това пожелавам и на теб.
– Никога не бих помислил, че ще станеш такава оптимистка – скептично поклати той глава.
– Не съм оптимистка – възразих му. – Просто се уморих да се страхувам от всичко. А сега имам реална възможност да се отърва от този страх. И ще се държа за нея. Хайде, стига с безсмислените спорове. Ще дойдеш ли с мен на обяд?
– Защо? – Учуди се котарака.
– Бриар обеща да дойде.
– И?..
– Сигурно ще ни каже нещо важно и интересно за делото и за по-нататъшните ни действия. Чуй го сам, а иначе се страхувам, че после, като ти разказвам, ще пропусна нещо важно. По-добре да е информация от първа ръка.
– Ще помисля – кимна Хран.
– Тогава след половин час ела в трапезарията – предупредих го аз, като се насочих към изхода.
– Чакай, а ти къде отиваш?
– Да подишам малко чист въздух, да проветря мозъка си – извиках, като затварях вратата зад себе си, и се затичах към любимото си място в замъка.