***
Когато прислужницата си тръгна, извадих от пътната си чанта артефакта „отклоняване на погледа“. След това Вегерос ме смъмри за излишната бъбривост на масата и ме изпрати до вратата с почти окуражаващ ритник, оставайки да чака завръщането ми.
Не се скитах дълго из коридорите на замъка, благодарение на подробните указания на Вилмар как да стигна до спалнята на Ерик, и дори не срещнах никого, което сметнах за невероятен късмет.
Стоейки пред желанната врата, хванах медальона и мислено активно повиках Дамиан. След няколко секунди до мен се отвори портал, от който излязоха сериозния Дейм и също толкова суровия Хран, по когото безумно се бях затъжила.
Магистърът ме притисна към себе си, целуна ме в ъгъла на устните и сериозно попита дали всичко е наред. Получавайки утвърдителен отговор, той ме обърна и с лек тласък ме насочи в обратна посока от мястото, където щяха да се развият най-интересните събития.
– Всичко, върни се по-бързо в стаята си – каза ми Бриар в гърба.
– Там има някаква аларма – предупредих аз, обръщайки се.
– Сам виждам – промърмори тихо Хран, бързо размахвайки опашката си и започвайки да разплита нишките, които само той виждаше.
– Имаш ли нужда от помощ? – Попита го Дамиан.
– Не, тук не е твърде сложно – отговори котарака и в същия миг се чу тихо щракване на отварящ се катинар.
Видях как крадците се скриха зад вратата на спалнята на Ерик и се насочих към стаята си.
Трябваше да се усъмня веднага след като Хран отвори толкова бързо ключалката, но се сетих за това едва след като минах петнадесет врати. Спрях пред завоя на коридора и замръзнах на място, усещайки надигащата се вълна на паника. И в същия момент до мен се донесоха приближаващи стъпки и звуци от разговор. И всичко щеше да е наред, моя артефакт, както ние с Флора вече проверихме в къщата на Едит, щеше да ме скрие, дори ако някой мине на една крачка разстояние, но… Един глас разпознах веднага. Насам се беше запътил „всевиждащия“ Елидир! Как да му обясня разходката си в чужд замък с артефакт, който ме крие от нечие присъствие? Няма начин.
Няма вариант, трябва спешно да се скрия! Но къде?.. Няма да успея да избягам по коридора. Безрезултатно дръпнах дръжката на най-близката врата и разбрах, че търсенето на отворена стая може да отнеме и без това бързо изтичащите секунди до срещата, затова се втурнах към вратата, която без съмнение беше отворена.
Бързо бягам, вдишвам дълбоко и колкото се може по-тихо затварям тежкия дъбов панел, за да чуя яростния шепот:
– Какъв демон, Кас?!
Аз изсъсках в отговор, притиснала ухо към вратата. Ако гласа на Елидир разпознах, тъй като през тази вечер ние много общувахме, то с втория не се разбрах. И много се страхувах, че това ще се окаже Ерик, внезапно върнал се от турнира по карти.
Но не чух нищо – звукоизолацията в стаята беше прекалено добра.
– Кас?.. – Прошепна Дамиан зад гърба ми и аз се разтреперих от изненада.
– Вървях по коридора и изведнъж от ъгъла се чу гласа на Елидир и още някой… – Тихо обясниха аз, обръщайки се към магистъра, причината за присъствието си тук. – От Рун амулета „отклоняване на погледа“ не би ме скрил, по-скоро обратното – привлякъл би вниманието. Той вижда артефактите дори под дрехите, разбираш ли? А нямаше къде другаде да се скрия.
Дамиан кимна и се съсредоточи върху звуците в коридора, които аз не чувах.
– С Елидир е лорд Падрейг и те не се насочват насам, а към кабинета на стареца, на няколко крачки оттук – съобщи ми магистъра след няколко секунди мълчание и обобщи: – Сега е твърде опасно да излезеш.
Защо ли се почувствах виновна, сякаш моя вечен неуспех беше докарал поредните неприятности на такъв, на пръв поглед, идеален план.
Дамиан въздъхна, протегна ръка към ключалката и тя щракна, затваряйки вратата. Моят обожаем котарак, както и преди, без да ми обръща никакво внимание, стоеше през цялото време до далечната стена на спалнята, държеше в пухкавите си лапи голямо платно със селски пейзаж и го разглеждаше замислено.
Разбрах, че зад тази картина се криеше вграден в стената сейф.
Стаите на Ерик, както се оказа, не се състояха само от една спалня. Стаята, в която се намирахме, беше, по всичко личеше, хол, защото тук имаше малък библиотечен шкаф до дясната стена, а в центъра – овална маса, диван и три кресла.
Присъединих се към Хран в разгадаването на капана. По навик превключих на второто си зрение и замръзнах. На стената се случваше нещо невероятно. На около пет метра около мястото, където преди това висеше картината, се простираше магическа мрежа. Това дори не можеше да се нарече паяжина, защото тя има поне някаква подреденост, а тук имаха хаотично преплетени под различни ъгли сиво-сини ленти. Очевидно именно те трябваше да реагират на използването на магия в близост до сейфа. И, честно казано, най-малките зъбчета по краищата на лентите, които досега не бях виждала, навеждаха на мисълта за трион. Може би това е само моето въображение, но ми се струва, че този, който е използвал магията, го очаква изключително жестока смърт. Тоест, не можем да си позволим да сгрешим.
Протегнах ръка и внимателно докоснах най-близката лента. Лека, много тънка и еластична – магията на въздуха. Това е най-доброто, на което ние можехме да разчитаме в този случай – водата при опит да разтеглим лентите, за да отворим пространство за магията, можеше просто да се разпръсне на капки, и кой знае как би реагирало останалото преплитане. Земята е твърде непластична, най-вероятно не бихме могли да преместим тези потоци; огънят е твърде непредсказуем, може да ни изгори, ако се заемем неудачно. Така че с магьосника, който е поставил тази защита, имаме късмет. Вярно, има опасност да се порежем, но това не е толкова страшно, колкото другите възможни изходи.
Хран внимателно се взираше в преплитането, видимо решавайки как да действаме. Освен охраната на стената, магията плътно обгръщаше и вратата на сейфа. Чувствам, че моето участие може да е от полза, като се има предвид колко много ще трябва да разплитаме.
– Значи, така – най-накрая решително произнесе котарака. – За съжаление, не можем да развалим заклинанията. Боя се, че всякакви опити да деактивираме заклинанието ще доведат до това, че капана просто ще се затвори.
Представих си с ужас как всички тези ленти мигновено се събират на едно място, разрязвайки ни на парчета, и преглътнах.
– Точно така – пазителя правилно разбра състоянието ми. – Затова с теб ще разчистим внимателно пространството, за да може магистъра да отвори ключалката, а междувременно ще следим магията му да не засегне нищо тук. Макар че не, аз сам ще разплитам, а ти после просто ще държиш.
И Хран решително се насочи към най-гъстата част от преплитанията. Когато направи първата крачка, аз дори задържах дъха си, страхувайки се, че ще се закачи за една от лентите, макар да беше ясно, че това не може да стане. Докато някой не използва магия, през тях може да се мине спокойно, без дори да се усети.
Котаракът се зае с разпределянето на лентите, които бяха най-близо до сейфа.
– Какво видяхте там? – Тихо ме попита Дамиан, наблюдавайки как пазителя работи с невидимите за него потоци.
– Хм… – Затрудних се аз. – Да речем, че конфигурацията на капана не предвижда оставянето на неуспешен крадец жив.
Не се впусках в подробности, за да не реши, че е по-добре да обмислим всичко още веднъж и да се върнем по-късно.
– Неприятно, но напълно очаквано – кимна Бриар.
А аз не очаквах такава жестокост.
Хран ме повика, след като доста бързо се справи с първата част от защитата, и ми подаде потоците, които трябваше да държа, освобождавайки място за магията, а сам веднага се зае да разплита защитата на картината. Но едва се хвана за лентите на пейзажа, като се чу шепота на Дамиан:
– Ерик се върна, идва насам.
Той ме прегърна за талията и настоятелно ме привлече към себе си. От объркване дори пуснах лентите, които ми беше дал Хран, и те рязко се върнаха на мястото си и затрепериха като струни, а аз със съскане отдръпнах дланите си – бях се порязала.
Разтревожен, Хран започна да се суети под краката ни, без да знае къде да се скрием.
– По дяволите, няма да успеем – промърмори Дамиан, като се вслушваше в нещо, което се случваше в далечината.
Отстъпихме на няколко крачки от опасната зона, озовавайки се пред самата врата, но вече не можехме да избягаме, дори аз вече чувах ругаещи гласове в коридора.
Черните ленти, които се издигнаха пред краката на Дамиан, почти ме накараха да изкрещя от ужас. Дръпнах го за ръката и замахах с глава.
– Порталът задължително ще задейства капана – обясних шепнешком.
Хванах се за тънката верижка на врата си, която се спускаше в деколтето на роклята, дръпнах я, за да я скъсам, и в следващия миг свалих от нея тънкото пръстенче. Набързо го нахлузих на пръста си, ожулвайки кокалчето, хванах дръжката на вратата и стъпих в коридора, влачейки Дамиан след себе си.
Тишина ни обгърна, отрязвайки гласа на Адалштейн и звука на ключа, който се въртеше в ключалката.
В светлината на лъчите, проникващи през стъкления купол, меко танцуваше златист прах. Миришеше на дърво, хартия и още нещо, което може да мирише само в много стари библиотеки. Не мислех, че след всичко, което разбрах, ще ми липсва това място.
– Това ли е, което си мисля? – Попита ме Дамиан отзад.
Аз кимнах.
– Можем да изчакаем тук, докато Адалщайн си тръгне или заспи. После ще се върнем и ще продължим спокойно – казах аз. – Все пак сме толкова близо, а Маришка може да не издържи достатъчно дълго, за да измислим нов план.
– И аз си помислих за това – въздъхна Хран от краката ми.
Не се съмнявах, че умния пазител ще успее да ни последва. За разлика от мен, той винаги е умеел да мисли бързо и да координира действията си. Като цяло, всички имахме късмет.
– Къде се поряза? – Попита Дамиан и ме хвана за ръката, която веднага отговори с тъпа болка.
– В капана на сейфа – въздъхнах аз и погледнах към него.
Не знам защо, но да доведа някого в библиотеката беше малко… Страшно? Странно? Като цяло просто неудобно. Вероятно не случайно семейството ми толкова дълго строго ограничаваше достъпа до тези знания. И въпреки че имах доверие на Бриар, присъствието тук на някой друг, освен нас с Хран, ме караше да се чувствам некомфортно.
– Ето, сега наистина започвам да съжалявам, че лечебната магия не ми е подвластна в никаква форма – мрачно отбеляза Бриар, разглеждайки многобройните драскотини по дланите ми.
Не че бяха много дълбоки, дори почти нямаше кръв, което не можеше да не ме радва, но все пак боляха и не ми позволяваха да движа нормално пръстите си.
– За ваше щастие, аз мога да я използвам – промърмори котарака от под краката ми и, увивайки опашката си около китките ми, леко ги дръпна надолу. – Наведи се по-ниско, че не виждам.
Послушно застанах пред него на колене, благодарна на това, че подовете в тази библиотека винаги бяха чисти и леко топли.
– Хран, но аз вече не съм лечител, откъде ще вземеш магията? – Без да разбирам намеренията му, попитах аз.
– Въпреки че магистъра, като некромант, не може да използва лечебна магия, това, че е универсален, му позволява да използва потоците си за възпроизвеждане на магия от всякакви школи, дори от тези, които сам не е способен да овладее – каза с менторски глас котарака, а аз погледнах изненадано към Дамиан.
Съдейки по изражението му, той също не подозираше за това.
– Магистър, създайте някакво просто преплитане на дланта си – помоли пазителя.
И в следващия миг наблюдавах как котарака издърпваше преплитането от дланта на Дамиан, разплитайки го. Да, изглежда, през изминалите дни е успял да научи много нови неща. Да не беше забравил и за мен, би било чудесно.
И така, само за минута, ръцете ми отново са цели. Но, за съжаление, това е най-малкия ни проблем в момента.
– И така, това, че не ни хванаха, е чудесно, но едва ли ще можем да проследим кога Адалштейн ще напусне стаята? – Замислено ни погледна Дамиан.
Да, това е въпроса. Ние можем да седим тук дълго време. Но ако утре не се появя в замъка, това може да предизвика твърде много въпроси. Да и Флора ще се разтревожи, като ме чака. Бих казала, че това е най-важния проблем, защото според плана трябваше да се върна след половин час максимум. А ако закъснението ни не се ограничи до това време?
– Хран – обърна се към котарака Дамиан – ако отвориш вратата съвсем леко, с няколко милиметра, прехода ще се отвори ли?
– Да – уверено заяви пазителя, което подсказа, че е проверил лично тази възможност.
А аз изобщо не се бях замислила за подобно нещо. А ако не затръшнем вратата след себе си, а оставим процепа, ще може ли някой да влезе след мен?
– Тогава ти сега тихо я отвори, а аз ще пусна сигнал на ключалката. Тогава ще разберем кога Ерик ще си тръгне. Едва ли се е върнал за дълго, няма да успее да стигне до клуба, където се провежда турнира, значи е станало нещо важно, което трябва да реши сега. Но после най-вероятно ще си тръгне – заключи Дамиан.
– Може да се получи – съгласи се Хран и те вече се канеха да пристъпят към изпълнението на плана си, но аз се намесих.
– Почакайте, трябва да предупредя Флора, че съм с вас. Иначе ще ме чака и може да вдигне шум.
– Не се тревожи, аз и дадох сигнал, веднага щом стана ясно, че ще трябва да останеш с нас – изненада ме Дамиан и се зае с някакво преплитане.
– Как? – Учудих се аз.
– Не мислиш ли, че като я определих да те охранява, не съм се погрижил за средство за връзка с нея? – Хвърли ми той присмехулен поглед.
Вече бях отворила уста, за да кажа нещо по този повод, но, като се замислих, бързо я затворих. Въобще, всичко е съвсем логично. А иначе как би могла тя в непредвиден случай да съобщи, че нещо ми се е случило?
Значи, сега остава само да се надяваме, че разсъжденията на Дамиан са правилни и Ерик няма да се задържи дълго в замъка. Имаме няколко часа, а после ще действаме според обстоятелствата.