* * *
Доста жалко, обаче, както всичко в това село. Намираше се на първия етаж на дълга, ниска сграда. На втория етаж собственика беше уредил тесни и влажни стаи за гостуващи пътешественици. Имаше и магазин със стоки, откъдето можеха да се купят различни дребни неща за из път и проста храна. Освен че учеха, послушниците много активно се занимаваха с ръкоделие и шиене, които след това изпращаха в града за продажба. Парите отиваха в полза на целия приют, но през пролетта практичната Ксеня придружаваше каруцата и няколко монети от плетени ръкавици оставаха в джоба ѝ. А сега те бяха много полезни. Дръпвайки кърпичката си до очите и подавайки кошница пред себе си, влязох в двора. Миришеше на конска тор и хляб, а Разрошени, неподдържани кокошки се суетяха в разтопената глинеста кал, търсейки червеи и трохи. Сив петел с оскубана опашка ме погледна недоброжелателно, размаха възмутено криле и се скри зад колелото на каруца. Внимателно се придвижих към кръчмата, заобикаляйки суетящите се птици и повдигайки подгъва на полата си. Мръсотията и торта шляпаха отвратително под подметките на ботушите ми.
В самата кръчма беше по-добре, поне беше чисто. Малката стая тънеше в полумрак, сивата, мътна светлина едва проникваше през мръсното стъкло, а беше още твърде рано за газени лампи и свещи: Навън беше ден. Плахо помолих една мрачна жена за топъл сбитен, купих сладка кифличка за Ксеня, платих медна монета и седнах на пейката.
Пенестият меден сбитен, ухаещ на джинджифил и черен пипер, направи душата ми лека и радостна. Усмихната дори си помислих как да взема по-голяма бутилка и да почерпя Ксеня и Данина с питие. Вярно, после си спомних, че джоба ми е празен и се натъжих. Добре, реших аз, една кифла също е добра. Ксеня ще се зарадва. Вратата се затръшна, пускайки нови посетители. Въздъхнах тъжно и крадешком погледнах двойката, която се беше настанила на масата. Не погледнах мъжа, неговата спътница беше твърде ярка. Никога в живота си не бях виждала такава красавица. Кадифена прасковена кожа, огромни тъмни очи, леко удължени към слепоочията, лъскава тъмна вълна от непокрита коса. Скъпа тъмносиня рокля със сребърна бродерия и камъни на врата подчертаваше невероятната ѝ красота, и стоеше като ръкавица на изваяната ѝ фигура. Наметало, изцяло подплатено с кожа от сребърна лисица, момичето небрежно хвърли на пейката.
Благородниците сигурно са дошли от самата столица. Чудя се какво им е притрябвало в нашата пустош?
– Какво окаяно нещо! – Чух приглушен глас и потръпнах, почти разливайки сбитена върху дървената маса.
За мен ли говори? Разбира се, не съм красавица и наметалото ми е мръсно, с тъмни петна, а ботушите ми са покрити с тор, но „окаяна“? Сълзи напираха в очите ми, премигнах отчаяно и спуснах глава още по-ниско.
– Алиана, престани – гласа на мъжа звучеше приглушено и леко дрезгаво, като на някой с настинка. – Не сме тук, за да обсъждаме омразата ти към хората.
– Омраза? Ха! – Тази, която се казваше Алиана, отметна глава назад и избухна в смях. – Всичко това… Аз съчувствам на тези малки човешки същества, това е само презрение и отвращение!
– Уау! -Изсумтях възмутено. Не, виждала съм всякакви мрънкачи, но не и такива като тези! Все пак, казват, че в Старовер всички са такива.
– Вижте само това – продължи момичето, без да се смущава и дори без да мисли да говори по-тихо – едно жалко, мизерно същество. Нито красота, нито сила… Пълна безполезност.
Задавих се със сбитена си. Може би не говореха за мен? Огледах празната зала с надежда. Освен мен нямаше никой. Дори домакинята беше изчезнала някъде. Очевидно е избягала да вземе кисели краставички, за да почерпи скъпите си гости.
– Никой не те е накарал да минеш отвъд Линията – каза мъжа още по-тихо. – Не съм те канил. Аз трябва да разбера какво става…
– А! – Тя рязко вдигна глава. – Не вярвам в тези приказки! Глупости и глупости! Невъзможно!
– Източникът се събужда, усещам го. Оракулът не се е сбъркал в това.
Момичето издиша рязко.
– И все пак… Не разбирам! Не ми харесва тук, знаеш това! Ужасно е, всичко е просто ужасно! А тези отвратителни хора… Подли, незначителни и глупави същества! Нисша раса! И те… Те смърдят!
Слушах, втренчена празно в глинената чаша. Струваше ми се, че сбитена е горчив.
– Алиана, млъкни. Пречиш ми да мисля.
Напрягах уши с всички сили, неволно се заинтересувах. За какво говореха?
– Но не ми харесва тук – каза Алиана капризно, чух я добре. – И аз…
– Млъкни – гласа звучеше напълно безчувствено, но аз се почувствах необяснимо уплашена. Изглежда, че и тази красавица също, защото изведнъж замълча. Но изглеждаше възмутена. Мъжът се засмя дрезгаво.
– Интересна илюзия – каза той.
Момичето кокетно отметна косата си.
– Харесва ли ти, мили?
– Не.
– О, ти… Копеле! – Изсъска тя
Скрих лице зад чашата, за да се изкикотя. И хвърлих крадешком поглед към двойката. Какво е това?
Вълна от страх ме заля, премигнах отчаяно! Защото пред очите ми косата на възмутената красавица потъмня още повече, стана синьо-черна, зъбите ѝ се удължиха толкова много, че ясно ги видях да стърчат изпод горната ѝ устна, а очите ѝ придобиха яркочервен оттенък!
Докосване нежно, но упорито премина по гърлото ми, после по бузата ми, погъделичка челото ми и започна да потъва в главата ми! Не можах да устоя, изписках и скочих.
И невероятно, но той изведнъж се появи точно пред мен! Тоест, бях абсолютно сигурна, че мъжа седи на съседната маса точно така, леко отпуснат, полуобърнат към мен, и миг по-късно, без нито едно движение, се появи до мен, толкова близо, сякаш щеше да ме целуне! А аз вече неумолимо се потапях във водовъртежите на очите му, които сякаш се изливаха от бреговете, а черен дим се разпростираше от зениците, обгръщайки лицето му, и то трепереше, променяше се… И през едно лице се появи съвсем различно!
И вместо обикновено, съвсем обикновено мъжко лице, видях истинско: Чуждо и… Страшно. Сякаш ставаше по-висок… Значително по-висок и по-широк, зървам тъмна кожа, тъмна коса, мощни рамене и ръце, странен матов пръстен, висящ на връв в цепката на яката… Виждам отново очите му: Нечовешки, черни с жълт ръб около удължените, като на животно, зеници, от които се излива сиво-черен дим!
Главата ми се завърта, слабост парализира тялото ми, а мъжа се приближава. Жълтият ръб в странните му очи става по-ярък, проблясва в златно, едновременно е хипнотизиращ и плашещ. Той ме гледа, без да откъсва поглед, и ми се струва, че се давя, сякаш ме засмуква черна дупка или фуния. И съм привлечена, привлечена към някаква невероятна дълбочина и знам, че от мен, от съзнанието и душата ми, няма да остане нищо!
Още една вълна от ужас ме обгърна напълно и не можех да я понеса.
Скочих с писък, отърсвайки се от мъглата, съборих пейката, докоснах чашата и остатъците от сбитена се разплискаха по масата като лепкава течност. С кратко ридание отблъснах мъжа от себе си и, виейки, се втурнах към вратата!
И едва след като избягах на миля от селото, спрях и се облегнах изтощена на грубия ствол на един изкривен дъб. И осъзнах, че върбовата кошница с така необходимите ми отвари, ръкавици и сладка кифла, купени от магазина, остана да стои на пода на кръчмата, близо до крака на масата! Изстенах силно, бавно се плъзнах надолу и клекнах, прегръщайки коленете си с ръце.
И едва сега забелязах здраво стиснат в юмрука си… Пръстен?
– Какво е това? -Бавно разтворих длан, втренчвайки се с ужас в собствената си ръка.
Затворих очи, преброих до десет и ги отворих отново. Все още беше там. Пръстенът. Матово сива спирала на кожен шнур – скъсан. Взирах се в него тъпо още минута. Не, не бях напълно безмозъчна и вече разбирах, че когато отблъснах това ужасно чудовище с нечовешки очи, някак си успях да откъсна шнура от врата му, но ума ми категорично отказа да възприеме това събитие и някак си да го смели!
Не знаех какво да правя сега. Едно беше абсолютно ясно: Никога нямаше да се върна там. Наистина исках да се разплача, просто от страх и неразбиране, но не го направих. Едва ли това щеше да ми помогне сега.
Когато краката ми изтръпнаха, най-накрая станах и бавно се затътрих към заслона. Матовата спирала на шнура прибрах в джоба си, ще реша какво да правя с него по-късно, в момента имаше по-важни проблеми.
Назад към част 9 Напред към част 11
