* * *
Стигнах до заслона в тъмното, едва движейки краката си от умора и ужаса, който бях преживяла. Съкрушена от мъка, мислейки какво ще кажа на билкарката и горчиво съжалявайки за забравената кошница, дори не обърнах внимание на портиера, замръзнал пред портата.
Коридорите бяха празни, всички бяха на вечерни курсове. Довлякох се до килера на билкарката и отворих вратата с ридания.
Данина, аз…
Тя вдигна към мен възпалените си, трескаво блестящи очи.
– Ксеня умира.
Онемяла, погледнах билкарката за момент, опитвайки се да разбера какво е казала и как такава ужасна дума като „смърт“ може да се свързва с моята безразсъдна и весела Ксеня. И тогава паднах на колене пред дивана.
Приятелката ми лежеше тихо, сякаш спеше. Леко влажните ѝ къдрици бяха потъмнели от пот и залепнали за бледото ѝ лице, от което сякаш всички лунички бяха изчезнали. Миглите ѝ трепереха, сякаш Ксеня сънуваше интересен сън.
А петната…
Толкова красноречиви и ужасни в своята неизбежност, синьо-виолетовите петна от мастилено гниене, от които тази болест е получила името си. Навсякъде: По тънката шия, по гърдите, по китките, стомаха… Ужасни предвестници на смъртта…
– Влоши се, когато си тръгна – каза Данина, избърсвайки очите си с длан. – Не можех да направя нищо. – Мълчаливо седнах на дивана, прегръщайки слабото тяло на приятелката ми.
– Ветряна… – Започна билкарката, но замълча.
Знаех какво иска да каже. Не можеш да докоснеш болен от гниене, петната са заразни, те ще пропълзят от умиращия към живите, като паразити ще се заселят в тялото, ще го подкопаят отвътре. Но не ме интересуваше. На цялата земя имам само една сродна душа, един близък човек. И няма да я оставя.
– Не си тръгвай, Ксеня – умолявах аз – моля те… Нямам никой друг.
Данина се обърна. С тежки стъпки тя тръгна към изстиващата камина, чух приглушените ѝ ридания оттам.
Не попита за кошницата. И нямаше нужда. Няма лек за гниенето. Знаех това не по-зле от билкарката.
Притиснах приятелката си към себе си, люлеейки я като малко дете. Ксеня не реагира. Дъхът ѝ, напрегнат, труден, хриптящ, излизаше от гърлото ѝ, забавяйки се, прекъсвайки …
Прекъсна…
– Не мога да те загубя. Не мога, Ксенка, чуваш ли? Моля те, о, моля те…
Нейното отпуснато, студено тяло сякаш се изпълваше с тежест. Така човек става по-тежък, когато заспива…
Дойдох в заслона през есента. Спомням си мръсния път пред портите, черните скелети на безлистни дървета, протягащи сухи, изкривени клони-пръсти към небето. Ривърщайн висеше мрачно над мократа долина, оголил тесните си прозорци и разперил каменните си криле като гарван. Истински живи гарвани седяха мълчаливо и очакващо на стълбовете и кръжаха над портите, изпълвайки околността със зловещи крясъци. Спомням си как стоях на входа, гледах с ужас този черен колос, който ми се струваше ужасно жилище на чудовища, и страховито мачках мръсна кърпичка в дланите си. Не помня как се озовах се тук и кой ме доведе, първия ми спомен е за зловещия Ривърщайн, който ме гледаше заплашително, сякаш щеше да ме погълне.
И тогава в овехтелите, безлистни храсти нещо се раздвижи. Отскочих назад с див писък и нещо мръсно, луничаво, с къси плитки и оцапани с глина длани изпълзя от гъсталака.
– Ффууу! – Изтърси подигравателно това нещо, което при по-внимателно разглеждане се оказа момиче. – И коя е тази ревла тук?
– Не съм ревла! – Исках да се обидя, но любопитството надделя: – А ти какво правеше в храстите?
Момичето си помисли, гледайки ме подозрително и преценявайки дали може да ми повери Голямата Тайна. И, очевидно, ме сметна за достойна за тази голяма чест.
– Търся съкровището на гномите! – Каза тя с важен шепот. – Искаш ли да дойдеш с мен? Аз съм Ксеня – и протегна мръсната си длан към мен.
Разбира се, че бих искала! Така че, когато монахините ни откриха, и двете вече бяхме покрити от глава до пети с глина и поръсени с паднали листа.
Забъркахме се в неприятности! Без дори да ни измият, ни заключиха в тъмен килер. Вярно е, че Ксеня беше свикнала с подобно забавление, а аз бях толкова увлечена от спонтанната жизнерадост на новата си позната, че не забелязах наказанието. Ден по-късно си тръгнахме оттам като близки приятелки.
И сега моята слънчева Ксеня, толкова жизнерадостна и весела, заспива в прегръдките ми. Заспива във вечен сън, от който няма връщане…
„Тихо, тихо вятърът шумоли в боровете…
Шуми… Тихо, тихо казвайки нещо на боровете… Приспивна песен, той разтърсва стволовете с криле…
Боровете заспиват, заспиват…“
Спомних си думите на детската песен. Бабата на Ксеня ѝ е пяла, преди да почине, оставяйки внучка си сираче. А Ксеня ми я пя, когато не можех да заспя, измъчвана от кошмари или преживяваща поредното несправедливо наказание.
Затворих очи. Няма да мисля за нищо сега. Няма нищо освен този момент, освен Ксеня, която заспива в прегръдките ми, освен изчезващия ѝ дъх. Освен вятъра в боровете, който шумоли, сливайки се с този дъх. Освен тънката луна, гледаща ни отгоре. Освен безкрайното, безгранично нощно небе с разпръснати звезди.
Искам тя да сънува хубави сънища. Като в добрите приказки, приказки, които толкова обичахме в детството.
„… спете, борове, казва той, трябва да спите…
Утре да пораснете до небето с клоните си…
Да пиете сока на земята с корените си…
Трябва да спите. Това им казва вятъра.“
Притиснах бузата си към бузата на приятелката ми тънка като млад бор. Винаги съм си я представяла така: Еластично дърво, изпълнено с жизнен сок с лъскава кехлибарена смола.
„… слънцето ще стопли земята утре…
Птиците ще пеят…
Реката ще звънти, ще блести…
Тревата ще ухае, но засега…
Трябва да спите. Просто трябва да спите…“
Думите на простата песен свършиха, както и дишането на Ксенка. Огромна, непоносима тежест падна върху мен, смачка ме изсмука силите ми, не ми позволи да отворя очи. Реших, че и аз умирам.
„Добре – помислих си уморено. – Добре“. Защото не исках да отварям очи. И просто замръзнах, стискайки мъртвата Ксеня в прегръдките си.
Назад към част 10 Напред към част 12
