* * *
Съзнанието се върна бавно в тялото ми. Сякаш се чудеше дали има нужда от такова безполезно малко телце или да търси нещо по-добро. Нямаше нищо по-добро наблизо, затова трябваше – в моето. Отворих очи, опитвайки се да разбера къде се намирам. Нещо тежко ме притискаше, не ми позволяваше да се обърна. Огледах стаята. Данина спеше на масата, с глава, отпусната на скръстените ѝ ръце. Неудобно, криво, сякаш внезапно беше заспала там, където седеше. Тя се размърда, мяташе се и се въртеше, сякаш усети погледа ми. Неловко раздвижи схванатия си врат.
– Ветряна – прошепна тя. Присвих очи. Бледи слънчеви лъчи лениво проникваха през прозореца и искряха в лъскави локви по дъските на пода.
Размърдах се. Ръката ми започна да боде от иглички, както се случва от дълга и неудобна поза.
Ксеня…
Спомних си всичко. Спомних си и ми стана лошо от осъзнаването на загубата, от непоносимото нещо, което гъргореше в гърлото ми и хриптеше отвътре.
Данина се изправи несигурно.
– Ветряна…
Стиснах зъби, опитвайки се да потисна това, което заплашваше да ме удави в сълзи, и обърнах глава.
– И защо лежиш върху мен? – Попита недоволно мъртвата Ксеня, гледайки ме с тъмни, подобни на череши очи. – Смаза ми всичките вътрешности с костите си, полумъртва гадинка!
Мисля, че най-накрая изкрещях. И Данина също. В този момент се чу блъскане по вратата и някой от коридора също изкрещя с цяло гърло:
– Хей, какво става там? Разбийте вратата! Изведете мъртвите! Донесете факли! И ги изгорете, изгорете ги, иначе всички ще се разпаднем тук! Нашата гибел дойде за греховете и злите ни мисли, дойдоха духовете на скръбта и отмъщението…
И докато аз и Данина се взирахме в Ксеня, тя забързано оправи сивата си нощница, напъха босите си крака в ботушите си и отвори вратата.
– О-о!!! – извика Аристарх, който беше ударен в носа. – Стойте далеч от мен, стойте далеч от мен!! Възкръсналите умъртвия, умъртвия, о-о-о-о!!!
Зад Аристарх се струпаха уплашени ученици и портиер, въоръжен с разклатен стол. Зад тях учителите се скупчиха.
В далечината очите на господарката Божена блестяха и тя почукваше с върха на камшика си по ботушите на Харпията.
Появата на Ксеня с разпусната коса и дълга риза до глезените на фона на осветения вход предизвика експлозивен ефект: Послушниците изкрещяха, Аристарх извика, портиера хвърли столчето си и избяга, а учителите пламенно размахаха ръце, благославяйки се с божествено полуслънце.
Замръзнаха. Тълпата също.
– Извинявам се, разбира се, но какво правите всички тук? – Изуми се момичето. – И кой тук, извинете, е мъртвец? – И се огледа с интерес.
– Ти си мъртвец! Възкръсналият мъртвец…
– Аз? – Ксеня се задави и уточни с искрена загриженост: – Учителю, луд ли си?
Всички вдигнаха погледи сякаш по команда. Към Аристарх. С протегнати ръце, рошава брада и широко отворени очи, той съответстваше на образа на лудия толкова точно, че Божена не можа да се сдържи да не се изкикоти. След нея смях проехтя в тесните редици на послушниците.
– Мърт-ввиииии! – Изви Аристарх, не съвсем уверено, особено наблягайки на звука „и“. Приликата с луд стана абсолютна.
Някой вече открито се кикотеше.
Остър, командващ глас охлади всички, сякаш кофа с ледена вода се изля върху ни.
– Моля, обяснете какво става тук! – Застанахме мирно в миг. Ксеня се отдръпна, пускайки в килера висока и красива жена, родена графиня, майка-настоятелка.
Майката-настоятелка на нашето сиропиталище – Селения Аралтис Гриночерска
По това време в нашето сиропиталище живееха около четиридесет ученички. От най-малките, петгодишни, до абитуриенти. И осем наставници: Седем жени и Аристарх.
И всички ние, като един, изпитвахме страхопочитание, превръщащо се в свещен трепет, пред нашата майка-настоятелка.
Госпожа Селения е необикновено красива. Висока, руса, с прозрачни зелени очи, подобни на скъпоценни изумруди или дълбоките води на горско езеро. Кожата ѝ е светла като сняг, веждите ѝ са нарисувани толкова красиво и тънко, сякаш ги е нарисувал художник, устните ѝ са ярки. И въпреки че красотата ѝ е като красотата на остро парче лед, е невъзможно да се откъснеш от съзерцанието ѝ. Възхищавахме ѝ се и се страхувахме еднакво от нея.
– Чакам – тя ни подкани, гледайки ни леко изненадано.
– Майко, не ни съсипвай! – Данина се осъзна и падна на колене, притискайки устни към тънката ръка във велурена ръкавица. – Учениците се разболяха от настинка, затова заповядах да бъдат преместени тук, за да не заразят други! Три дни им давах тинктури и отвари да пият, покривах ги с билки, опушвах ги със смола и ги лекувах! Момичетата се възстановяват, скоро няма да остане и следа от болестта!
Лейди Селения се огледа, пое дълбоко въздух сякаш душеше. Озадачение се отрази на лицето ѝ, гладко като алабастър. Тя замръзна по средата на килера, без дори да отдръпне ръката си от билкарката, сякаш беше забравила.
– Лъжат – изблея Аристарх от вратата – донесоха мастилена гнилост в къщата ни, грешниците! Те отдавна са немъртви, мъртвите!
Мъртвите! Всички ще легнем тук, ако…
– Тихо – майката-настоятелка погледна Ксеня с леден поглед и се обърна към мен. Опитах се да задържа погледа ѝ, въпреки че, честно казано, исках да се скрия под одеялото. Ако беше започнала да задава въпроси, страхувам се, че нямаше да издържа, щях да ѝ разкажа всичко. За Зова, и за петната от мастило по тялото на Ксеня, и за потайния Данил… И дори за това как крадях хляб от трапезарията през нощта!
„Само не питай, просто не питай нищо“ – умолявах я мълчаливо.
Селения постоя известно време, замислено, и после рязко се обърна, развявайки копринените си поли.
– Арей Аристарх, не говори глупости! Очевидно е, че послушниците не са болни от гниене и определено са живи. Момичета, освободени сте от занятия, докато не се възстановите напълно. А сега всички отивайте по стаите си – каза настоятелката, без да повишава глас, но минута по-късно тълпата в коридора беше разнесена като вятъра! Обиден Арей се изпари по-бързо от всички останали. Харпията също щракна разочаровано с камшика си и си тръгна с блеснали очи.
Вратата на килера се затръшна с трясък. Данина, стенейки, се изправи от коленете си.
– Сгреших – каза тя, без да поглежда никого – сгреших. Очевидно не беше гниене.
Замълчах в недоумение. Ксеня, която не можеше да мълчи дълго, камо ли да бъде тъжна, се строполи на дивана.
– О, колко съм гладна! – Възкликна тя. – Мога да изям цяла мечка още сега! Жива!
Засмяхме се с облекчение, но после аз се разплаках. Е, не можах да се сдържа.
Назад към част 11 Напред към част 13
