* * *
Лежах върху черния пясък на подземния свят, заровила нос в него. Умрях ли? Внимателно се повдигнах на лакти, разрошената ми плитка падна тежко в пясъка. Обърнах глава, погледнах дланите си. Дясната беше леко одраскана, сякаш бях паднала от високо. А тялото ми беше натъртено, гърдите и ребрата ме боляха, сигурно бях цялата в синини. С изстенване се претърколих и се строполих обратно. О, Света Майко! Какво е това???
Седях върху черно възвишение, като въглищен прах. Може би наистина са въглища? Не, не цапа дланите и се усеща като фин пясък, течащ през пръстите . А цвета е толкова всепоглъщащо черно, без нито една петънце друг цвят, че тъмната ми рокля изглеждаше сива и дори белезникава на този фон. Моят „остров“ се издигаше леко над останалата част от пустиня, а краищата му се спускаха надолу в пясъчни водопади, но не се утаяваха на земята, а сякаш се вихреха в черни фунии, засмукани от пясъка. Сивкава мръсна мъгла се разпростираше на дрипави кълба над пустинята, движейки се от място на място като призрак. И цялата пустиня под тази мъгла се движеше, мърдаше, търкаляше се, като отлети мускули под кожата на невидимо чудовище. Малко по-нататък се извисяваха огромни силуети. При по внимателно вглеждане открих, че са тъмни каменни скулптури наподобяващи вековни дъбове, обърнати надолу с короните забити в пясъка. А в основата на тези каменни корони се раздвижи гъста плътна тъмнина, пълзяща в различни посоки като пипала. Короните на каменните гиганти се опираха в бяло сивата мътност, която също живееше и се движеше, сякаш от пориви на вятъра.
Тук нямаше друг цвят, докъдето стигаше погледа само черен пясък, вихрушка, мрак разпростиращ се като пипала и сива мъгла. Линия на хоризонта нямаше. Границата между горната и долната част беше размазана и трепереща. Беше невъзможно да задържиш погледа си върху нея.
Тихо и мъртво. Нямаше шумолене на листа, нямаше песен на птици, нямаше го шума на вятъра. И дори хриптенето на умиращо животно изглеждаше приглушено, сякаш през сламен дюшек…
„Хриптене на умиращо животно“???
Скочих и се обърнах от страх. И едва не паднах отново от гледката, която видях.
Зад мен, на около десет крачки разстояние, умираше чудовище. С дълго, змиеподобно тяло, осеяно с шипове с размерите на кравешки рог, завършваше с удължена плоска глава, четири очи, подредени във формата на диамант, покрити с тънка жълта ципа. Тесен език, като жило, от който се стичаше слуз, изпадаше от устата му. И кръв, черна, гъста, се плискаше на струи върху пясъка и веднага се абсорбираше, без да оставя следа. Залитнах. Убиецът стоеше над умиращото чудовище и в сравнение с него огромната змия ми се струваше по-безобидна от домашна котка.
Защото беше истинско създание на Мрака, демон на сенките, рожба на кошмара. Погледнах гърба и страната му, докато той изваждаше острие от синя стомана от змията и бавно го избърсваше в кожата си. Демон с бронзово-черна кожа, обсипана с червено-черни шарки, под които се движеха стоманени мускули и сухожилия се усукваха като въжета. Дългата черна коса се превръщаше в къса козина, тясна ивица, покриваща гръбнака и минаваща под колана на кожените панталони. Блестящи като на гарван крила висяха в огромни куполи над фигурата му, а всяко крило завършваше с бодлив шип.
Бавно демона се обърна и ме погледна. На главата му имаше широки, усукани рога с тъмночервени върхове и – нещо, което беше пълна лудост – почти човешко лице, само че с бронзова кожа и жълти животински очи, които сега ме оглеждаха. Той направи крачка към мен. Исках да крещя, но сякаш някой беше излял този странен черен пясък в гърлото ми, който го накара да пресъхне, неспособно да издаде звук. Демонът наведе рогатата си глава и бавно, сякаш разхождайки се, се придвижи към мен. Тъмнина се вихреше около ботушите му като черна фуния, жива сянка го галеше като вярно куче, обгръщайки го до коленете, после до корема му и се прилепваше към тялото му. Тъмнината пълзеше по него, прегръщайки го, разпростирайки се зад раменете му като разкъсана мантия. И в тази тъмнина външния му вид се променяше, движеше се, блещукаше като живак в друга форма. И самият той не вървеше – плъзгаше се, сякаш не докосваше черния пясък, не оставяше следи, толкова бързо и плавно, че човек не може да помръдне. Сякаш току-що беше стоял до змията, а сега – черния мрак беше до мен, буквално на две крачки, и сякаш беше изминал цялото разстояние с едно гъвкаво движение.
Беше плашещо. Много.
Близо до моя „остров“ мрака се плъзна на буци, попиваше се в пясъка и се разсейваше. Пред мен стоеше мъж. Със същите черни панталони и ботуши, с гол торс и синьо острие в дясната ръка. Крилата и рогата бяха изчезнали, оставяйки след себе си тъмна коса до раменете, мургава кожа и очи с жълт ръб около зеницата удължена като на животно.
Разпознах го. Същият, от кръчмата…
Той ме погледна, леко наведе глава, сякаш гледа любопитно малко животинче. Отдръпнах се, инстинктивно протегнах ръка напред.
– Не се приближавай до мен! – От сухото ми гърло излезе не яростен писък, както исках, а дрезгав шепот.
– Какво друго? – Попита той подигравателно.
Бях смаяна. Наистина, какво ли? Какво мога да направя, срещу воин с меч, срещу демон? Дори не мога да крещя! А дори и да можех, много се съмнявам, че някой би се втурнал да ми помогне. Махнах уморено с ръка. И мъжа внезапно се стегна, стегна се като животно преди скок и нищо не остана от ленивото му спокойствие. Погледна ръката ми с глупавия змийски пръстен. Отново пропуснах движението му, но в следващия момент той вече висеше над мен, ръцете му стискаха раменете ми и аз извиках от болка и страх.
– Аргард! Ти беше! Ти го събуди!
– Недей, моля те!
Свих се на кълбо, очаквайки удар, по навик прибрах глава към раменете си и затворих очи. Но нищо не се случи. Внимателно погледнах нагоре.
Мъжът ме гледаше замислено. Очите му бързо променяха цвета си, изгаряха, жълтият им ръб се разпростираше по ириса, правейки го светлокафяв и прогонвайки тъмнината. Той дори махна ръцете си. По някаква причина се почувствах непоносимо засрамена от страхливата си, детинска реакция, изчервих се и се изправих гордо, държейки глава високо.
– Не разбирам за какво говориш – казах възможно най-достойно. Гласът ми беше дрезгав и се страхувах, че ще се закашлям. Глупаво, намерих от какво да се страхувам, сега имам по – големи проблеми и още по-лошо… – Случайно ти откъснах този пръстен. Опитах се да те отблъсна. Аз… Уплаших се. Имах причини да се страхувам, нали? – Не можах да се сдържа да не бъда саркастична. – И, разбира се, ще ти го върна веднага!
И като доказателство, вдигнах ръка, приготвяйки се да сваля пръстена.
На пръста ми нямаше змия. Разперих длан объркано, после другата… Нищо. Свети старейшини, наистина ли го загубих? Дали го изпуснах в тези черни пясъци и „змията“ падна в ужасна фуния? Къде е!
Мъжът хвана лявата ми ръка, дръпна я, повдигайки ръкава ми. Твърдият плат се напука от рязкото движение, образувайки разкъсване чак до лакътя. И там, на сгъвката на бледата кожа, се появи черно петно: Змия, захапала опашката си. Ахнах и го погледнах с учудени очи.
– Какво е това?
Той погледна замислено ръката ми. Дългите му загорели пръсти се плъзнаха по белега, едва докосвайки го. Трепнах рязко и бързо оправих скъсания си ръкав.
Мъжът вдигна глава, а лицето му имаше мрачно и недоверчиво изражение. Изглеждаше, че няма да ми отговори, все още мислеше за нещо напрегнато. Гняв пламна в мен необяснимо. В края на краищата, не беше моя вината, че този проклет пръстен се озова в ръцете ми, а и не съм молила да дойда тук, и без това – толкова ли е трудно да се отговори, или какво?!
– Какво е това? Кой си ти? Къде сме? – Издишах. – Отговори ми!
Напрегнатото изражение изчезна от лицето му и той подигравателно повдигна вежда.
– Да, сега виждам, че Аргард определено е събуден – очевидно.
Сигурно мъжа си мърмореше, защото не разбрах нито дума. И той отстъпи крачка назад, оглеждайки бялата ми разрошена коса, слабото лице, старата рокля, висяща върху мен като прашен чувал…
– Кой би си помислил… Човек. Каква подигравка…
Отново не разбрах, но се обидих и се изчервих до корените на косата си.
– Кой си ти? – Казах рязко.
– В тази ситуация е много по-интересно коя си ти… Обаче… Казвам се Архарион. Поне можеш да ме наричаш така.
Мислех си, че изобщо никак не искам да го наричам, нито да го виждам или чувам. Но благодаря за отговора. Не си направих труда да уточнявам кой е той, страхувах се. Затова реших да премина директно към въпроса.
– Къде сме? Мъртва ли съм?
Той се засмя.
– Чувстваш ли се мъртва?
Механично разтърках ребрата си, където синината се разпространяваше. Не, чувствах се болезнено жива!
– Тогава какво е това място? И как се озовах тук?
– Това е Линията. Пресечната точка между световете, ръба на сенките…
– Черните земи! – Издишах, внезапно виждайки ясно. Света майко, как не можах да се досетя веднага, това са проклетите Черни земи! Дали Зова ме победи и аз дойдох?
– Аргард те прехвърли – той кимна към лакътя ми. Да, вече разбрах, че той нарича змията пръстен Аргард. – Той е продукт на Хаоса и се стреми към него. Особено след събуждане. Но ти си човек и кръвта ти му е дала твърде малко сила. Или Аргард е решил просто да те прехвърли при мен.
– Говориш така сякаш този пръстен… Аргард… Е жив!
– Разбира се, че е жив – Архарион се изненада от глупостта ми. – Аргард е вечен дух. Всъщност, той е много по-жив от нас!
– О… Може ли да мисли, да разсъждава?
– Не съвсем. Артефактът няма съзнание в обичайния за нас смисъл. Но има същност, която е способна на много неща.
– И как мога да го сваля? Или по-скоро… Да премахна… Това? – Протегнах ръка с оголен лакът.
– Няма начин. Аргард не може да бъде откраднат, отнет или взет случайно. Невъзможно е. Той има власт над събитията, организира Хаоса и обгръща Времето. Сега не мога да го взема – мъжа се обърна. – Аргард избра. Ти го инициира. Това е всичко засега.
Звучеше като смъртна присъда за мен. Главата ми се завъртя.
Черните земи, змиевидното чудовище, демона, който се беше превърнал в човек и водеше почти учтив разговор с мен, Аргард… Погледът ми се замъгли. Отдръпнах се. Кракът ми се подхлъзна, попадна във фуния и се озова в празнота. Крещейки, паднах неловко настрани и се приземих на черния пясък. Колко болезнено…
Ръцете на мъжа безцеремонно повдигнаха полата ми и свалиха ботуша ми. После и втория. Нямах време дори да изкрещя от срам. И болеше толкова много, че не успях и да се засрамя. Изкълченият ми глезен издаваше остра болка, а засъхналите белези по прасците ми се отвориха отново, щедро обливайки краката ми с кръв.
Мъжът падна на едно коляно и погледна цялата тази „красота“ с такова лице, че ми се искаше да потъна в черния пясък. Отново се разтреперих, когато постави длани върху голите ми крака. Той вдигна глава и ме погледна.
– Трябва да се върнеш – каза спокойно.
– Хаосът ти отнема силата, а ти вече имаш твърде малко от нея. Дори е странно, че Аргард е избрал такова… Неприспособено тяло. Това е просто подигравка. – И, рязко разрязвайки ръцете си с острието, той притисна окървавените си длани към глезените ми. Здраво, стискайки ги с всичките си пръсти, сякаш искаше да ги счупи.
– Кръв в кръв… Сила в сила. Доброволно. Аарем су лум…
Изкрещях от ужас. Но нямаше болка, напротив – топлина премина през краката ми, от левия крак до сърцето, разпространи се до дясната страна, нежно пареше и слизаше по другия крак.
И точно пред очите ми краищата на белезите се разтягаха един към друг, образувайки нова бледа кожа, сраствайки се и дори не оставяйки следи! Опияняващо чувство се разля през гърдите ми. Нежната топлина ме обля и ребрата спряха да ме болят, ожулванията по ръцете и лицето ми заздравяха. И се чувствах сякаш бях изпила халба тръпчиво селско вино на един дъх, чувствах се възхитително лека и радостна. Сила кипеше в тялото ми, карайки го да пее от щастие!
– Света Майко! – Издишах. – Колко прекрасно!
И се засмях. Архарион вдигна очи към мен, които бяха станали тъмни като бездна.
– Защити Аргард – каза той и ме бутна в гърдите, изгонвайки ме от Черните земи.
Назад към част 13 Напред към част 15
