* * *
Бях последната, която се промъкна в залата.
Пристигането на уредника не ме развълнува особено. Нямах амбициозни планове, както Рогнеда, след разпределението бях напълно готова да се задоволя с ролята на младши преподавател в някой занемарен град, където щяха да ме изпратят. Единственото ми желание беше да бъда разпределена заедно с Ксеня, но дори и това да не се случи, или по-скоро ако Харпията не позволи това, най-вероятно след като ни е изиграла мръсен номер, с приятелката ми се разбрахме да се срещнем в Загреб след една година задължителна практика и там самостоятелно да определим мястото на по-нататъшна служба за Ордена. Това е, ако до завършването си все още съм тук, а не в Черните земи, хранейки със себе си жертвения олтар на магьосниците.
Или хранейки братята на онова змийско чудовище, което демона беше разкъсал. Или самия демон…
Бях обзета от всеобхватния животински страх и отчаяние. Какво да правя? Дори не знаех как да се чувствам относно всичко, което се беше случило, камо ли да търся изход! Не бях полудяла, както се виждаше от промененото ми лице и тяло, от които всички белези бяха изчезнали, и всичко беше твърде реално, за да го смятам за плод на въображението си.
Единствената утеха беше, че Зова беше спрял. Вярно, сега не знаех кое е по-лошо: Зовът или всичко… Това!
Изгубена в мисли, пропуснах момента на пристигането на столичния уредник. Входната врата се затръшна, цвилене на кон и мърморенето на портиера, който по необходимост се беше превърнал в коняр, стъпки отекнаха по двора и уверено закрачиха по каменния под.
Един мъж мина на крачка покраи нас.
Послушниците издадоха хармонично „О-о-о-ох“ в един глас.
Внимателно подадох глава иззад нечий гръб, но гледката ми беше блокирана от коси и закачливите панделки на престилките. Видях само високи черни ботуши и панталони от еленова кожа. Поне нямаше шкембе, заключих аз. Преди две пролети един столичен куратор също се отби да ни провери с шкембе, добре поддържан, с изпъкнали рибешки очи. Вярно, той не удостои послушниците с вниманието си, поговори с наставниците, обядва и на сутринта отново замина за столицата. Но дори това „шкембе“ беше ентусиазирано обсъждано от момичетата цял месец. Мисля, че това ще остане „тема на деня“ за не по-малко време.
Послушниците започнаха да шепнат, спокоен мъжки глас размени поздрави с монахините, Аристарх изблея нещо. Отново изпаднах в замислен ступор. Колко ми липсва Ксеня! Исках да ѝ разкажа всичко, да го споделя, заедно вероятно щяхме да измислим нещо! Но приятелката ми беше слаба, Данина категорично ми беше забранила да я безпокоя, а билкарката ме гледаше някак плахо, така че се страхувах да се появя отново в стаята ѝ.
И все пак трябваше някак си да се измъкна от вечерната молитва и да вляза в параклиса, да се срещна с Данил. Може би е измислил нещо полезно или е успял да различи в „съня“ си подробностите за мястото, където са държани изчезналите деца.
Вълна от вълнение премина през тесните редици на послушниците, всички се раздвижиха и като морска вода пред остър леден блок се разделиха. Столичният уредник се появи пред мен, гледайки ме втренчено с гневени зелено-кафяв очи. Погледнах го със страх.
Сега разбрах защо се чу това единодушно женско „О-о-о-о!“. Мъжът беше млад и красив. Висок със силно, тренирано тяло и привлекателно лице. Къса тъмно руса коса, оформена по столичната мода, твърда брадичка, гневни очи и ръка, красноречиво стискаща дръжката на меч.
Изглежда новия куратор ще ме пореже!
Премигнах объркано, забравяйки напълно за задължителния реверанс. И някак си е глупаво да се покланяш в реверанс на някой, който ще ти отреже главата! Е, може би, за да се улесни работата на убиеца. Властният вик на лейди Селения ме извади от вцепенението ми.
– Ветряна Белогорска! Забравяш се! Къде са ти маниерите?
Осъзнах се и се поклоних неловко, без да свалям предпазливия си поглед от мъжа. Майката – настоятелка оцени усилията ми с леко презрително извиване на красивите си устни. Е, простете ми, никога не съм била особено грациозна!
– Това една от вашите ученички ли е? – Попита мрачно мъжа.
– Да, лорд Дарел – откровено се изненада лейди Селения, не разбирайки какво е причинило такова агресивно внимание към мен. – Ветряна Белогорска е в сиропиталището от петгодишна и тази година ще бъде посветена в Ордена.
– Разбирам – лорда все още ме гледаше мрачно и аз се почувствах откровено неспокойно от този поглед. Слава Богу, че поне свали ръката си от дръжката на меча. – Е, тогава…
И, обръщайки се рязко, той отиде при монахините. Погледнах след него, онемяла. Селения също, после недоволно – към мен и грациозно се забърза след мъжа. Послушниците, стоящи наблизо и неразбиращи нищо, се отдръпнаха от мен за всеки случай, образувайки зона на отчуждение около жалката ми фигура. Гордо вдигнах глава, опитвайки се да не плача и мечтаейки да се махна оттук възможно най-скоро. За предпочитане на другия край на земята. Всъщност, в този момент дори бих се съгласила да отида в Черните земи, въпреки че там има ужасни змиеподобни чудовища, но поне никой не ме гледа с такова отвратително недоумение. Рогнеда почти аплодира от радост. Вярно, под погледа ми тя се намръщи, направи гримаса и се обърна. За щастие, уредника не се бави в залата, той погледна още веднъж към редиците послушници и си тръгна, воден от монахините. Залата веднага избухна от женски гласове, момичетата започнаха да бърборят, бързайки да споделят впечатленията с другарките си, докато аз тихо се промъкнах до далечния вход и изтичах в коридора. И едва тук, в студените и влажни „черва“ на Ривърстейн, гневни сълзи най-накрая изгориха очите ми. Единственото нещо, което ме утешаваше, беше краткотрайния престой на кураторите. Мисля, че и този ще си тръгне до сутринта. Мрачното и оскъдно „гостоприемство“ на Граничната земя не привличаше посетители от столицата. Слава на светите старци!
Назад към част 18 Напред към част 20
