* * *
Едва изкарах часа. Все дремех и ми се спеше. Дори глада ми беше притъпен от липсата на сън. Особено, след като, освен подаръка на Авдотя, Ксеня също се погрижи за мен – донесе ми постен сладкиш с кисели боровинки от сутрешното хранене. Върнах ѝ половината, знаейки колко много обича сладко приятелката ми и колко рядко получаваме такива вкусотии. Доволни, хрупахме лакомството, споделихме си ябълката и преглътнахме всичко с леденостудена вода от чешмата.
Аристарх бълнуваше за грехове и изкупление, аз искрено се опитвах да не заспя. Ксеня ме бодна няколко пъти в хълбока с химикалка и аз потреперих, гледайки сънено учителя.
Но ужасния ми вид стигна дори до Аристарх и той не ме закачи днес, само ме погледна с враждебност. Въпреки че е просто кривоглед, така че може би не е гледал мен, а приятелката ми. Затова и двете се взирахме старателно.
След оскъден обяд от постна зелева чорба и ръжена коричка, най-накрая ни пуснаха да се приберем. Момичетата седнаха да изучават писанията на светците, а аз се свих на леглото, изтощена. Навън беше сиво, снега беше спрял, а небето покрито с обичайния есенен мрак. Спомен съвсем различен изплува като тъпо ехо.
Есен: Мека, преливаща се, бронзово-златна, с ярки проблясъци на падащи кленови листа, пронизващо синьо небе и остри, пикантни миризми на гнила трева. И щастие, безгрижно, спокойно, уверено щастие – като друга миризма, също толкова естествена и разбираема, също толкова необходима…
Кога беше това? И случило ли се изобщо? Или главата ми отново представя желанията като реалност, странна смесица от мечти и фантазии? Но колко радостно е да се потопиш в тези мечти!
Тук, в Граничната земя, не съм виждала такава есен. Може би защото тук нямаше кленове? Само ели. Огромни, стоящи в плътна стена, като строги бодливи стражи, пронизващи мрачното небе с острите си върхове.
След студеното лято, есента някак си дойде тук изведнъж.
Мрак, без преход и подготовка. Небето беше безнадеждно покрито с облаци и досаден, монотонен дъжд се изливаше върху земята на мръсни сиво-жълти потоци. Един ден пътищата бяха отнесени, превръщайки утъпкания път в глинеста, хлъзгава и непроходима каша, и ние въздъхнахме тъжно: Есен. Наистина – няма по-добро място да се култивира смирение и търпение! Въздъхнах, опитвайки се да не опирам подутия си нос на твърдата възглавница. И заспах, сякаш бях паднала в дупка.
Назад към част 2 Напред към част 4
