* * *
– Не ме пипай! Остави ме на мира! Не искам-и-и-и-и!!!
– Ветряна! Събуди се!
Скочих от леглото, хленчейки и размахвайки безсмислено ръце. Мисля, че дори си навлякох неприятности. Рогнеда разтриваше зачервената си скула и ме гледаше нелюбезно.
– Какво се случи? – Попитах аз, заеквайки.
– Как, какво? – Рогнеда се намръщи демонстративно. – Пак крещеше като луда! Макар че защо „като“, вече си луда! Спри да крещиш. И размахваш ръце като вятърна мелница, виж! А аз исках да помогна!
– Извинявай – спуснах краката си от леглото, погледнах уплашените момичета – сънувах кошмар.
– Пак! – Рогнеда вдигна ръце с презрение. – На всички ни писна от кошмарите ти, идиотка! Ти си глупачка! Стига ни, нали знаеш? Крещиш през нощта, а сега го правиш и през деня. Защо размахваш ръце? Защо се биеш? Така ли помагаш на хората…
– Млъкни – извика Ксеня и Рогнеда замълча. Ксенка е силна, може да те удари в окото, няма да се поколебае, имах късмет с нея. Рогнеда се отдалечи и започна да търка синината, мърморейки навъсено. Но благоразумно, далеч от нас.
Другите също отидоха по леглата си – някои да четат, други да учат. Аз прибрах колене към гърдите си, тъжно се свих на кълбо и се опитах да не гледам приятелката си.
– Ветряна… Разкажи ми?
Поклатих глава, без да вдигам поглед.
– Не помня, Ксеня. Не помня какво сънувах. Съжалявам.
Тя не ми повярва и въздъхна.
– Ако искаш, можеш да ми кажеш. Просто се тревожа за теб – въздъхна отново. – Станала си странна…
Усмихнах се.
– Наистина ли? Не помня кога не съм била странна!
– Ами, вярно е… – Ксеня се усмихна криво и каза още по-тихо: – Но особено сега, Ветряна. Не спиш през нощта, виждала съм те няколко пъти да стоиш до прозореца и да гледаш. И се плаша. И тези твои кошмари са постоянни. Какво сънуваш? Защо не помолиш Данина за някакви успокоителни капки? От какво се страхуваш, Ветряна?
Мълчах. Ксеня наведе глава право към ухото ми.
– Това… Онова нещо? – Издиша тя почти нечуто. – Ветряна, това… Зовът ли е?
Дишах конвулсивно във възглавницата, която миришеше на мухъл и влага.
– Не! – Прозвуча по-рязко, отколкото исках, по-силно, отколкото беше необходимо, и се уплаших. Момичетата вдигнаха глави, погледнаха ни изненадано. Принудих се да се усмихна и се втренчих в очите на приятелката си. – Не – казах по-спокойно. – Какво казваш? Това са просто кошмари. И освен това, сега е ден!
Ксеня кимна бавно. Да, ден е. Всички знаят, че Зова се чува само през нощта.
Усмихнах се отново, присвивайки очи, както в детството. Ксеня винаги се смееше като луда на това. И сега се усмихна. Несигурно, криво, но все пак.
– Ксеня, това са просто кошмари – казах сериозно. – Бягай ти под камшика на Харпията и ще сънуваш още по-лоши неща!
– Днес наистина го направи – изстена съчувствено приятелката ми. Тя тичаше добре и почти никога не я удряше камшика.
– И между другото, удари носа си, болезнено!
Ксенка ми е състрадателна, веднага започна да стене и да дава съвети как да се лекува счупен нос. Тя, боеца, знае по-добре – преживявала го е неведнъж. И забрави за опасната тема. Или поне се престори. Кимнах усърдно, слушайки инструкциите ѝ и опитвайки се да не се разплача. Но очите ми пареха, дъха ми секна и, страхувайки се, че няма да мога да се сдържа, весело скочих от леглото. И ахнах: Наранените ми крака толкова ме боляха.
Сълзи веднага бликнаха от очите ми. Ксеня ме хвана за лакътя, задържа ме и безцеремонно повдигна полата ми.
– О, задник на мъртъв кастриран жребец! – Изруга благочестивата послушница. – Рогнеда я погледна неодобрително, останалите се изкикотиха.
– Ще отида при Данина – казах аз. – Ще поискам малко мехлем за носа си.
И се затътрих в коридора възможно най-бързо, за да не ме последва Ксеня. В момента просто имах нужда да бъда сама.
Назад към част 3 Напред към част 5
