* * *
В стаята си се съблякох и легнах на леглото. Но дългоочаквания и желан сън не дойде, той ме избягваше, като селско момиче – натруфен ухажор. Протегнах се на тясното легло, разбутах твърдия матрак насам-натам, обърнах одеялото няколко пъти. Прошепнах вечерна молитва и помолих светите старци да ми изпратят спокоен сън.
Но нищо не помогна. Беше задушно и мрачно в тъмната стая. Затворените ми клепачи трепереха, и не искаха да останат затворени, отвориха се широко и очите ми започнаха сами да се взират в тъмния таван.
Мислите и образите нахлуха като вълна, удряха камъчетата и се търкулваха тежко, само за да се издигнат отново след минута. След като се отказах, хвърлих одеялото, спуснах краката си, опипвайки за ботушите си по студения под. Разходих се унило от ъгъл до ъгъл, погледнах през прозореца към заснежения двор. Ъгълът на светилището беше бледо осветен от лампа, горяща вътре.
Може би трябва да отида? Да поседя до Окото на Майката, да се помоля? Може и да не е истина, това което казва ОрденА, но кое е истина? И в Подлунния свят не знаят къде е истината, молят се на свещеното Дърво на Живота и умилостивяват вечно гладната Бездна. Може би не е важно в какво вярваш, а е важно за какво е вярата ти? И кой си ти във вярата си?
А и винаги съм харесвала светилището, обаче, когато Аристарх или Алфия не бяха там. Не облякох роклята си, наметнах наметало върху дългата нощница и излязох от стаята. Хукнах през двора, вятърА игриво дърпаше подгъва на наметалото ми, а студА хапеше краката ми като палаво кученце. Бляскави звезди висяха над покритите със сняг ели, а луната, назъбена от едната страна, бавно се носеше в небето. Ривърстейн спеше. Нямаше светлина в тъмните прозорци, крилата на сградата, разперени от двете страни, бяха побелели от сняг и блестяха мътно, отразявайки светлината на небесните светила.
И къде ме поведе злия дух през нощта?
Вече мислех да се връщам, поколебах се, после все още колебливо се отправих към светилището и бутнах вратата. Малката стая миришеше на смърчова смола и восък от свещи, кръглия купел в центъра беше покрит с тънък лед. Седнах на ниския ръб с въздишка и се замислих. Исках да се помоля на Пречистата Майка, но думите не идваха. Само спомени. За тъмната смърчова гора, за твърдите устни… Или жестоки? И има ли разлика?
О, дойдох в светилището с грешни мисли, а и за утеха. Грешница.
Наведох се, исках да загреба светена вода от купела, и да напръскам възпалените си очи, но пръстите ми удариха леда. И оттам, изпод леда, ме погледна бледо лице. Изкрещях, отдръпнах се, но веднага се осъзнах и разрових крехкия лед с пръсти. От тъмната, освободена вода се появи тясно, полупрозрачно лице, което ме оглеждаше с познато любопитство. Познах я: момичето сирена от езерото Им.
Русалката се изправи на тънките си ръце, седна на ръба, изпликсвайки сребърната вода в купела с опашка. Надявах се, че Аристарх няма навика да оглежда наследството си през нощта, иначе, страхувах се, почтеният Арей щеше да получи удар от подобна гледка.
– Как се озова тук? – Бях изумена.
– Същността на сирената е водата – каза важно момичето, имитирайки възрастен. И, неспособна да устои, се усмихна лукаво: – Минах по подземна река. Там има много от тях: Реки, езера и цели морета, можеш да плуваш навсякъде!
Мислех си, че такива същества, способни да стигнат до всяко място, където има вода, биха били незаменими разузнавачи. Не беше ли това качеството, което Хаоса е използвал във войната?
– Само че не ме пускат вътре.
– Защо не? – Попитах с интерес, разглеждайки крехкото, почти прозрачно тяло, покрито с тънки люспи, блестящи мокро на светлината на лампата. Любопитно лице, обрамчено от светлозелена коса и сини очи, твърде големи за човешко лице, но ярки, все още не избелели от течението на времето.
– Те ме защитават – въздъхна русалката и веднага се ободри с детска спонтанност: – Аз съм Солмея!
– А аз съм Ветряна. Защо си тук?
– Никога преди не съм виждала някой като теб – усмихна се Солмея. – Започнах да разпитвам Господарката за теб, но тя ме прогони, влезе в басейна на Им и оттогава седи там. Затова реших сама да те видя, докато Господарката няма време за мен. Взех капка от водата, която беше останала от теб, и тя проправи пътя ми. Плувах тук, повиках те и ти дойде.
– Ти ме повика? – Спомних си, че сирената може да примамва с гласа си, привличайки те към себе си.
Младата русалка протегна ръка и избърса коварната солена влага от бузите ми. Сълзата се стопи на пръста ѝ, сякаш беше попила.
– Какво е това? – Изненада се тя.
И аз се изненадах:
– Сирените не плачат ли?
Тя поклати глава.
– Не, защо?
Чудех се как да обясня това на момичето?
– Хората плачат, когато са тъжни – казах несигурно – или когато ги боли. Или дори когато са уплашени. А сирените? Какво правите, когато ви боли?
– Сирените не се нараняват – отговори Солмея малко арогантно. – Ние сме вода, а водата само ускорява бягането си пред скалата.
– Но това се случва на хората – въздъхнах и избърсах влагата с длан. – Ще имаш ли неприятности, че си избягала?
– Ще имам! – Солмея кимна нетърпеливо и безразсъдно сви крехките си рамене. – Ако разберат. Само че аз няма да им кажа, а те няма да отидат при Им с такива глупости, ще се страхуват да не го ядосат.
Усмихнах се:
– Смела си, Солмея. Приличаш на моята приятелка Ксеня. В детството, тя беше също толкова смела и винаги ме забъркваше в бели. Понякога крадеше ябълки, понякога хващаше призрак на тавана… Въпреки това, тя все още е такава.
– Имаш ли приятелка? – Попита русалката задъхано.
– Разбира се. Ти нямаш ли си?
– Не – момичето се натъжи, движейки опашката си в ледената дупка, бавно събираща се от скреж. – Аз съм единствената малка в Им. Всички останали са възрастни – и тя въздъхна горчиво.
Ето защо русалката плуваше към мен! Момичето, като всяко дете, иска да има приятел, отегчава се от възрастни. Вярно е, че и аз не съм малка, но скока ми от брега в езерото, очевидно, убеди русалката, че не съм възрастна.
– Мога да ти покажа пътя, искаш ли? – Солмея се оживи. – Не като Им, разбира се, но някой ден ще стана Господарка и вече виждам пътищата!
Поклатих глава с усмивка.
– Вярваме, че е по-добре да не знаеш собствения си път. И защо да го правя? – Но, виждайки колко разстроено беше момичето, очевидно искайки да зарадва новата си позната, кимнах: – Покажи ми.
– А ти затвори очи! – Нареди русалката и сложи хладна, тясна длан на челото ми. Послушно ги затворих. Същият купел с тъмна вода, покрита с лед, се появи пред очите ми.
– Е, как беше? – попита Солмея шепнешком. – Видя ли го?
Кимнах тържествено. Не исках да разстройвам момичето.
– И какво имаше там?
– Принц на зелен дракон – казах сериозно.
– Как?
– На кон. А крилата на дракона бяха дълги пет аршина. А пламъците от устата му бяха като колона! Въпреки всички орки…
Разказът ми се оказа облагороден, с огън и ентусиазъм. Поне Солмея очевидно беше доволна. Изглеждаше, че никога преди не е показвала такъв път на никого. И дори момичето да имаше съмнения, не ги показа, седеше доволно, очите ѝ блестяха.
Зад стените на светилището, един вълк виеше дълго оплаквайки се от животинската си съдба. Някъде отвъд смърчовата гора, втори откликна. И като вълна вълчият вой се разнесе из цялата околност. И тогава изведнъж замлъкна.
– Време е да тръгвам – каза русалката със съжаление и с едно движение се потопи във водата, държейки се за ръба с тънките си пръсти. – Внимавай, Ветряна. Господарката се тревожеше за теб.
Майира? Белооката Господарка на езерото? Притеснява се за мен?
– Не напразно тя влезе във вира – сирената сведе глава разкаяно, зелени кичури плуваха по тъмната вода като езерни водорасли. – Им е развълнуван, движи се в черни кръгове, пълни очите си, ядосва се… Дори пътят, който е изминат, може да бъде променен, Ветряна.
– Чакай, Солмея! Не разбирам…
Но русалката вече беше отишла в дълбините, размахвайки сребърната си опашка за сбогом.
Назад към част 45 Напред към част 47
