* * *
Коридорите на заслона са глухи, пусти и тъмни. Навън едва се стъмва, но тук, в каменните коридори с една малка бойница в края, истинския мрак на нощта вече се е сгъстил. Свещите, както винаги, се пестят, а в коридора е тъмно, а аз не взех никакви от стаята си.
Няма значение, мрака не ме плашеше. От какво да се страхувам? Бях живяла тук цял живот и познавах всеки ъгъл на старата сграда.
Преди около петдесет години търговски пътища са минавали през тези краища, а местното село, наречено Хедър Хийт, е било силно и богато с ежегоден панаир и седмични пазарни дни. Селяните отглеждaли добитък, обработвали нивите, керваните на преминаващите търговски конвои се попълвли с продукти от местни занаятчии, живота кипял с пълна сила.
А сградата на нашия подслон тогава принадлежалa на господаря. Хрониките са запазили разкази за лова и баловете, които той организирал, на които идвали знатни гости от съседния град Зареченск и дори от самата столица.
След това търговския път замрял, търговците започнали да заобикалят Пустош, не знам защо. Може би разбойниците бяха безразсъдни или може би търговците намерили по-удобни маршрути. И господаря се преместил в столицата с цялата си свита, слуги, коне и ловни кучета.
Селяните, особено младежите, също се стичаха от родните си места към чужди земи – някои да печелят пари, други да се задомят.
Но замъка останал. Строг, от тъмен камък, увенчан с коничен покрив и кули, с централна сграда и две крила, мрачно извисяващи се над тихото село. И името му беше също толкова мрачно и арогантно: Ривърщайн.
Ривърщайн стоял празен още десет години, стария портиер, оставен от господаря да се грижи за имота, тихо починал, сградата започнала да се руши. Селяните не идваха тук, страхуваха се от неспокойните духове, които уж живееха в замъка и се забавляваха през нощта.
И тогава на нечия „светла“ глава ѝ хрумна да организира в него приют за момичета и да ги подготви като послушници под патронажа на Ордена на Преблагословената Майка – Прародителка. Злите езици говореха, че по такъв начин изпратили в изгнание тогавашния опозорен служител на този Орден.
Четох за всичко това в книгите, които толкова много обичах, над които можех да седя с часове, и за което Ксеня често ме смъмряше. Приятелката ми не обичаше книги, предпочиташе да прекарва свободното си време активно и весело: Крадейки кисели ябълки от селските градини или да си слага сив чаршаф върху главата, и да плаши послушниците в коридорите.
Усмихнах се, спомняйки си детските игри. Дори тогава всички кътчета на нашето убежище бяха изследвани от мен и неспокойната Ксеня нагоре-надолу. Така че изобщо не се страхувах от тъмните коридори и ходех спокойно без лампа.
И когато самотен пламък на свещ проблесна напред, по навик се скрих в ниша зад стара завеса. Не знам за какво е била предназначена тази ниша в дните на господаря, но ние редовно се криехме в нея от учителите.
– …все още съм с ума си и съм сигурна в това, което казвам – враждебния шепот на Харпията ме накара да потръпна. Внимателно погледнах през една от дупките в стария гоблен. Да, госпожа Карислава, а с нея и нашата учителка по аритметика и събиране на числа, госпожа Божена. Отправих бърза благодарствена молитва към Пресвета Богородица, че не взех от стаята свещ. Двете стари пепелянки със сигурност щяха да забележат трепкащата самотна светлина отдалеч и аз нямаше да мога да избегна срещата така успешно. И знаейки „любовта“ на Харпията към мен… Бррр. Не исках да я срещам в тесния коридор.
Скрих се зад овехтялата материя, молейки се да не бъда забелязана.
На стената на коридора трепереха двете сенки на учителките: Тясна – Силуетът на Божена е тесен и слаб, като стрела, а този на Харпията е набит и с крушовидна форма.
– Божена, знам за какво говоря! Не ме прави луда! Това момиче е белязано, осъзнах го от самото начало! Дегенерат, грешна бездомница, чудовище! Винаги съм го знаела, усещала съм го и днес се убедих!
– Карислава, омразата ти към тази послушница е отвъд пределите – ухили се господарката Божена. – Наистина, това вече е отвъд всякакви граници. В края на краищата, престоят ѝ тук скоро ще приключи, знаеш ли.
Спрях да дишам. О, Велика Майко! За мен ли говорят? Ако ме забележат…
Учителите спряха на две крачки от мен. Страхувах се да погледна през пролуката, ами ако Харпи ме подуши с чудовищното си обоняние или усети погледа ми?
Или светлината на свещта се отрази по бялата ми коса и привлече вниманието им. О, богове… В края на краищата, гоблена е стар и има достатъчно дупки в него. Защо не си завързах шал?
Дрезгавият шепот на Харпията, свикнала да крещи на подопечните си, отново изпрати тръпки по гръбнака ми.
– Ще свърши… Хе-хе… Надявам се престоят ни тук да не свърши! Казвам ти, белязано момиче! И не ме гледай така! Аз… Видях…
– Карислава, какво видя? Видях те как биеш момичето днес. Наистина, трябва да бъдеш по-внимателна. Господ няма да го хареса, прочети указа. Не бива да бъдем толкова ревностни… В ученето на подопечните си на послушание.
– Глупави нови укази. Това е единствения начин да избием ненужни мисли от глупавите им глави.
Какви са тези мисли, чудя се?
– Но аз видях… Видях, Божена…
– Какво се случи? – Господарка Божена раздразнено оправи косата си. Притиснах се още по-силно към стената, гърба вече осезаемо ме болеше от неудобната позиция.
Харпията изпъхтя, сякаш не смееше да изрече мисълта си.
Момичето… Тя… Полетя!
Полетя??? Велика майко, Харпията е полудяла! Каква радост!
Господарка Божена сякаш беше стигнала до същото заключение.
– Карислава, трябва да си починеш – каза тя с чувство – преуморила си се.
Да, преуморила си се. Можеше да я впрегнеш в каруца вместо старата ни кобила и да ореш нивата. И да я напляскаш хубаво с камшик отстрани, за да не го прави отново!
Картината, която се появи пред погледа ми, ми хареса толкова много, че едва не се изкикотих.
– Просто се тревожиш, разбирам. Всички се тревожим… – Гласът на учителката заглъхна, светлината на свещта се носеше по коридора и аз трябваше да се напрягам, за да чуя останалото. – Тези странни изчезвания на момичета… Всичко е толкова плашещо. Трябваше да пиша на Старовер за бушуващата гнилост, нека задържат пратениците, не ни трябват допълнителни очи тук. Но все пак, за една луна загубихме шест. И има някои наистина страни истории, идващи от Пустошта – и там децата им изчезват. Разбира се, селяните са невежи, но все пак, все пак… Сърцето ми ми казва, че не е добре.
– Хайде, момичета са изчезвали и преди – отвърна навъсено Харпията – не за първи път. Вълците вероятно са отвлекли глупачките, няма смисъл да се катерят през оградата. Дива земя, дива. И на старовереца така или иначе не му пука за нас, напразно се тревожиш…
Гласовете най-накрая заглъхнаха зад ъгъла на коридора.
Внимателно се отлепих от стената и си поех дъх. Струваше ми се, че наистина не дишах! Гърбът ме болеше, краката ме боляха. А парцалите бяха напоени с кръв, трябваше да ги сменя. Тревожно прокарах длан по каменния под. Последното нещо, от което се нуждаех, беше да оставя кървава следа, щеше да е по-лесно да напиша тук с букви, дълги цял метър: Ветряна Белогорска стоеше и подслушваше тук. Щеше да е точно като прощален надпис на надгробен камък!
Но всичко е наред, камъните са студени и сухи. На сутринта, за всеки случай, ще дойда и ще проверя със свещ.
Все още криейки се и треперейки, се придвижих по коридора в обратна посока от учителите.
Назад към част 4 Напред към част 6
