* * *
Стигнах до билкарката без инциденти, там нямаше никой друг.
След срещата, честно казано, опитах се да мисля за това, което бях чула по пътя, но главата ми беше празна и ехтяща, като каменните коридори на заслона. И така, поклащайки глава, стигнах до стаята на Данина.
Билкарката, суха, изсъхнала като билките си, стоеше в ъгъла на малката стая и очевидно подсмърчаше, притискайки пръсти към очите си, жълто-кафяви от сока на растенията, които ги бяха прогорили. Тя потръпна от стъпките ми, припряно прокара върха на забрадката по лицето си и ме погледна уплашено.
– О, Ветряна, ти ли си… Нещо ми влезе в окото тук.
И тя започна да се суети, безсмислено пренареждайки глинените хавани по рафтовете.
Усмихнах се успокоително.
– Данина, ще ми трябва мехлем.
– О, горката, пак ли те биха? Господарка Карислава е ядосана, Карислава, тя беснее! Легни, дете мое, на кушетката, легни. Това е. О, Пресвета Богородице, какво става? Ти, горката, си напълно порязана, няма нито едно здраво място! Какво става? Все пак не си Волховска страдалка, а ето…
Мърморейки, Данина ме положи на кушетката, размота парцалите, които бяха залепнали за краката ми, и започна внимателно да мие раните ми.
– И те изобщо не зарастват! Трябва да полежиш седмица-две и да не се мяркаш под камшика.
Почти се засмях весело. Да полежа седмица беше добра идея,но кой ще ми позволи? Беше толкова хубаво да си почина на тясната кушетка, че едва трепнах, когато знахарката започна да маже краката ми с нещо гъсто и миризливо.
– Това е, момиче, това е… Ще бъде по-лесно. О, Ветряна, горката! Ето виж я и твоята приятелка, Ксеня, колко е хубава! И силна като кон, и игрива като коза! А ти защо си толкова слаба? Планинско глухарче – ще отлетиш, виж – ще се счупиш. Въпреки че всички вие тук… Тъжни-тъжни, малки сирачета… О, съдба моя!
Затворих очи под уютното ѝ мърморене. Отново почувствах непоносимо влечение към съня, но се насилих да се отърся, седнах, оправяйки полата си. Старият диван скърцаше от напрежение.
Обичах да съм в килера на Данина. Малката стая беше много по-уютна от спалните ни. Миришеше силно на корени и билки, на връзки които висяха от тавана на дървени греди. Върху грубо сглобената маса имаше глинени и каменни хавани, шлифовъчни дискове, чилета чисти парцали и бутилки с тинктури. В ъгъла има добре издълбан гардероб, на криви крака и голям катинар.
Като деца, килера на Данина ни се струваше като вълшебно място, а самата билкарка – като магьосница. Имаше дори такива, които твърдяха, че тя е истинска фея и че крие истински слюдени крила под кафявия си избелял сукман. А килера ѝ беше хранилище на невероятни тайни и чудеса за нас. Състезавахме се да измислим идеята, че ако имаме възможност да надникнем вътре, ще намерим там врата към приказната Вареня, или сандък с бижута, или в най-лошия случай – рог от еднорог, който, както всички знаят, прави собственика си щастлив за цял живот.
През нощта, сгушени една в друга и покрити с одеяла, си шепнехме, за да не чуе Харпията, и направихме още едно прекрасно и абсурдно предположение за съдържанието на вълшебния килер. Ксеня традиционно настояваше за съкровища и мечтаеше с възторг за какво ще похарчи несметните си богатства, когато успееше да се добере до тях. Вярно е, че най-вече успяваше да купи много кифлички, сладки пайове с кленов сироп и захаросани плодове. Е, и нови обувки. И пухено одеяло. Въпреки че не, одеялото не е позволено – ще го вземат. Така че фантазията на практичната приятелка не се простираше отвъд вкусните неща.
Но мечтаех за тайна врата, зад която започва приказната страна Вареня, където живеят магически същества – еднорози и дракони, където винаги е лято и има малка къщичка, където ме чакат…
Тайният шкаф занимаваше мислите ни чак до деня, в който отново докуцукахме до билкарката с одраскани колене и не я намерихме там. Но гардероба беше и – о, чудо! – На него висеше голям ръждясал катинар, закачен за една от халките. Гардеробът беше отворен!
С благоговението, което Аристарх никога не беше успял да ни внуши по отношение на светите старейшини на Ордена, и любопитство, за което котките никога не биха могли да мечтаят, дръпнахме вратата към себе си, клекнахме ужасени от напрегнатото скърцане и…
И нищо. Разбира се, в този шкаф нямаше нищо интересно. Имаше леко прашни рафтове, пълни с празни и пълни бутилки, кълбета канап, върбова кошница с шишарки, жълъди и клони, парцали, стари ботуши, които Данина носеше през зимата, както и отворена и внимателно запушена с навит парцал бутилка с кисело селско вино.
За поредна година с Ксеня преживяхме жестоко разочарование и Дори се почувствах измамена, сякаш Данина специално беше омагьосала гардероба и го беше оставила отворен!
Усмихнах се, спомняйки си всичко това. Знахарката, уморена възрастна жена, бързо навиваше мръсните парцали и ги хвърляше във врящата кофа. Само глупави момичета от сиропиталищата можеха да си я представят като фея.
Назад към част 5 Напред към част 7
