* * *
– Данина, и аз исках да те помоля за някаква тинктура, за да си подсиля енергията. Виждаш ли, това е последната ми година в гимназията, дават ми много домашни, но ми се спи. Вероятно заради времето. Може би имаш нещо? Нещо, което… Ме кара да не искам да спя?
– Ветряна, мила моя, как може да не спиш? – Данина, като кокошка с криле, размаха ръце. – А сега ти останаха само очите, какво поддържа душата ти жива?
Свих рамене, гледайки умолително билкарката.
– Добре, ще го направя – изръмжа тя – о, тези послушници, те все учат и учат… А какво учат? Не е ясно.
Тя сръчно постави купички с билки на масата и започна да ги бърка в хаванче, продължавайки да мърмори.
– Учи и учи, колко е възможно? Точно като моя Данаил, той също седи над книгите, решил да стане лечител. По-добре би било да отиде при кожар за чирак, винаги ще има медна монета в ръцете си! Но не, той е инатлив – лечител! И не спи през нощта, все седи над учебниците си! Ще ти направя тинктура като тази, енергична!
Споменаването на сина сякаш озари сухото кафяво лице на билкарката отвътре и то стана по-младо, по-гладко. А в мърморенето ѝ и ругатните все още имаше нотка гордост за момчето; вижте го, реши той и го направи!
Ще стане!
Спомних си разрошения, русокос Данил, който изобщо не приличаше на тъмнокосата си майка. Той беше на нашата възраст и се мотаеше около Ривърстейн, помагайки на майка си да носи тежки върбови кошници с билки и шишарки или да стрива клони в каменни хавани. Срамуваше се пред нас, момичетата, криеше се зад широките поли на билкарката и наблюдаваше с любопитни сини очи оттам.
Вярно е, че преди около осем години, когато момчето навърши десет, нашите господарки сметнаха Данил за твърде голям, за да бъде в женски приют, казвайки, че това може да повлияе на морала ни, и момчето спря да идва при нас.
– Какво лошо има в това да си лечител?
Станах от дивана, наблюдавайки с любопитство работата на Данина.
– Винаги са необходими лечители, особено тук, в Граничните земи и в града. Ще натрупа опит – може би дори ще стигне до господаря, ако има късмет. Но ако не, тогава и селяните трябва да се лекуват – или от болести, или от всякакви бедствия.
– Вярно е – неохотно се съгласи знахарката, – но би било по-добре да стане кожар… Някак по-спокойно. – Помисли си Данина, лицето ѝ отново се намръщи и вътрешната светлина изчезна.
Спомних си слуховете, които достигнаха до нас миналата година за екзекуцията на двама лечители в Старовер, обвинени в магьосничество, черна магия и съучастие с Призива. Екзекутираха ги ужасно – разчлениха ги, а след това ги изгориха и отнесоха пепелта в Черните земи, което означава, че тези магьосници няма да имат мир и душите им ще бъдат измъчвани вечно от чудовищата на онези места.
Бррр…
– Данина, вярно ли е, че деца изчезват от селото?
Каменното чукче на хаванчето падна от ръцете на билкарката и се търкулна по масата със трясък. Наблюдавах движението му с интерес и обърнах поглед към уплашената жена.
– Кой ти каза? О, Ветряна!
– Аз… Подслушах. – Отговорих искрено. -Значи е вярно?
Билкарката седна тежко на пейката.
– Не знам дали е вярно, Ветряна. Не знам. Настъпиха странни времена, тъмни. Казват, че хора изчезват.
– В Пустошта?
– Да, в нашата Пустош, и в Пичиженск двама са изчезнали. И в Загреб… И по-нататък, почти на границата също. И най-важното, претърсиха с ловни кучета, мъжете претърсиха целия район и пак не намериха нищо! Нито следа! Сякаш са се изпарили
– Изобщо няма следа? Къде отидоха?
– Ами, не е ясно къде! Има следи от къщата до края на гората, толкова ясни, прокарани от кучета и видими за ловците, и после – пуф! – Това е. Как децата изчезваха?!
– Как са напуснали къщите си през нощта незабелязано? – Провлачих замислено.
– Защо през нощта? – Изненада се Данина. – Посред бял ден! През нощта сме предпазливи, нямаше да ги пуснат вън, но тук никой не обърна внимание!
– Значи това не е Зова? – Изтърсих твърде радостно.
Данина ахна, и размаха ръце, сякаш гонеше мухи. Погледна ме укорително.
– Да, Светата Майка е с теб и нейните верни духове, свети старейшини! Какво говориш на глас! Ще ни донесеш още проблеми! Не, изглежда не е… Това. Беше през деня и децата не показваха никакви признаци.
Нямаше никакви следи. Разбира се, кой би казал дали е имало такива. Мисълта обаче, че изчезналите деца не са си тръгнали в отговор на Зова, ме накара да се почувствам по-добре.
– Това нещастие не ни беше достатъчно, колко беди от Зова, колко мъки! А сега изчезват през деня! Какво става?
– Значи, може би е някакво животно? – Предположих аз. – Вълк или мечка? Толкова много от тях има в горите!
– А следите? Няма следи! Сигурно ловците не разпознават следите на животните? Или не забелязват? Няма следи!
Помислих си отново, машинално ровейки в сухите корени. Наистина е странно. Къде отиваха? Представих си момче с къси панталони, ботуши и кожено палто, колко смешно тропа из селото, рови с пръчка по земята, смуче вкусен бонбон в бузата си.
Сладка ягода с мед, рита шишарката. Гор-гор, ясни следи от обувките му остават по земята, а той е щастлив и не иска да се връща, само сладостта вече свършва, а мама ще го смъмри, че отново е стигнал до самия ръб, където не можеш да отидеш, а толкова много искаш. И изведнъж…
И изведнъж… Затворих очи, сякаш щях да видя това „изведнъж“, ще разбера какво се е случило там и къде е отишло розовобузото момче с клонка в ръце.
– Ето ти тинктурата! Пий я глътка по глътка, когато ти се доспива много, и не повече от три глътки наведнъж, Ветряна!
Оживих се, гледайки замаяно билкарката. Дори не разбрах веднага, че ми я бута в ръцете. А, тинктурата… Ами да. Разочарована, пъхнах шишенцето в джоба на полата си, но не забравих да благодаря на жената.
– Какво се бавиш толкова? – Ксеня скочи да ме посрещне. – Обличай се бързо, ще закъснеем за вечерня!
Тя самата вече увиваше шал около косата си и навличаше кожения си кожух.
– Хайде, хайде, тръгвай! Последното нещо, от което се нуждаем, е шамар по пръстите, че закъсняваме! Всички вече са си тръгнали!
Грабнах кожения си кожух, усуквайки плитките си под шала, докато вървях. След като изскочихме, успяхме да се присъединим към опашката на шествието, което по традиция всяка вечер възхвалява светите старейшини на Ордена. Преди вървяхме по целия заслон със свещи в ръце, но през последните години пестим восък, а послушниците носят смърчови и дъбови клонки в ръце.
Дори Аристарх, който пееше псалми с носов глас начело на шествието, и ареята Алфия размахваха клонки, точно като нас.
Замръзналите участници в шествието, вървейки по сградата и размахвайки смърча, изглеждаше толкова комично, че с Ксенка се изкикотихме, но веднага направихме сериозни, вдъхновени физиономии. Изглежда прекалихме с вдъхновението, защото Алфия ни погледна настрани и размаха жезъла. Застанахме мирно и усърдно пяхме след Аристарх. Алфия, за разлика от Харпията, нямаше камшик, но боравеше перфектно с гъвкав върбов жезъл, с който с удоволствие бичуваше учениците по пръстите заради липсата им на усърдие. Дотолкова, че ръцете им се подуваха до лактите и пръстите им не можеха да държат химикалка на следващия ден. Затова пяхме с вдъхновение. През времето, което прекарах в килера на билкарката, нощта уверено се спусна върху земята. Сини звезди блещукаха в мразовитото небе, жълтата луна ни гледаше с всичките си петна. Някъде в гората, близо до елите, вълк виеше леко дрезгаво и протяжно, толкова точно в такт с Аристарх, сякаш го бяха репетирали. Не можахме да се сдържим да не избухнем в смях.
Алфия ни изгледа свирепо, но после в еловата гора воя на вълка беше подхванат от още дузина животински гърла, дива горска песен заглуши уплашените ни гласове, Аристарх се закашля и замълча. Очевидно не знаеше какво да прави: Все пак вече не беше ясно кой с кого пее. А да се пеят псалми под воя на вълци е някак си… Богохулно!
Още няколко животни виеха надясно и наляво, създавайки много неприятно усещане, че сме обградени. Момичетата загубиха крачка, нарушавайки тържествената формация, плахо се събраха в трепереща група. Аристарх и Алфия се огледаха тревожно, не знаейки какво да правят. Да продължат ли процесията или да се изплюят и да се скрият зад каменните стени на заслона. Исках да се изплюя, това желание беше толкова ясно изписано на лицата им, осветени от луната, че дори първокурсниците го разбираха.
– Не се разпръсквайте – заповяда Алфия, разтърсвайки пръчката и оглеждайки се тревожно. – Всички стойте мирно! – И тя се затича към началото на процесията, или по-скоро към групата.
– Колко близо са вълците… – Каза тихо Ксеня в ухото ми. – Никога не са се приближавали толкова близо. Сякаш виеха точно до оградата. Кимнах, духнах върху замръзналите си пръсти, непочтително пъхнах клона под мишница. Приятелката ми беше права и не помня вълци да са били толкова близо. Разбира се, понякога чувахме протяжни вълчи песни, но отдалеч, от гората, от границата. Слушах с интерес.
– И пеят красиво – изненадах се – с чувство.
– Ти си луда, Ветряна. С такова чувство, те са вълци! Искат да ядат. Ако само бяха схрупкали няколко послушници, щяха да пеят още по-силно. Само от радост!
– Не разбираш – загледах се замислено в звездите. – Колко е красиво! Виж.
– Да, предпочитам да гледам пайовете на пейката до печката. Красиво е – промърмори приятелката ми. – И някак си е неудобно, вият толкова близо… Страшно е.
– Но аз не – признах си и се изненадах. Но е истина, не е страшно. Дори някак си… Харесва ми. В края на краищата, пеят красиво, наистина!
Затворих очи. Нямах никакво съмнение, че вълците пеят, а не вият безсмислено от глад. И ми се стори, че дори разбирам за какво е песента им. За свободата, за необузданото бягане по рохкав сняг, за острите миризми.
Миризмите на гората, които те държат буден… За вятъра, с който можеш да си играеш на гоненица… За самотата… За надеждата, че ще преживеят зимата, ще посрещнат пролетта и цъфтящите треви…
Имах неустоимо желание да вдигна лице към луната и да пея заедно с тях… Или да вия!
– Ветряна, какво ти става? – Ксеня ме погледна подозрително.
– Исках да вия – казах сериозно.
– А, е, случва се. Струваше ми се, че ги слушаш.
– Да, слушам. Красиви думи…
– Какви думи? – Изписка Ксеня с широко отворени очи.
Махнах с ръка.
-Да тръгваме, нашите са се стекли на топло.
Закуцуках към заслона, махвайки на приятелката ми да се прибираме. Вълците, сякаш разстроени, че слушателите си тръгнаха, замълчаха.
Вечерята беше „доволна“ с тънки овесени ядки и ръжена коричка.
– С такава храна скоро няма да ни изядат вълците, а ние тях – каза навъсено Ксеня, разстилайки кашата в чинията си. Аз се изкикотих, представяйки си бойната си приятелка с брадва в едната ръка и вълк, зашеметен от подобна наглост, в другата. Ксеня също се усмихна.
Още се кикотихме, представяйки си тази картина по този начин и после си спомних какво се е случило и станах сериозна.
– Данина казва, че децата изчезват в селата. И в нашето сиропиталище също. Само монахните го крият – прошепнах аз, оглеждайки се, за да не чуят другите. Никой обаче не ни обърна особено внимание, послушниците припряно ядяха с лъжиците си. Учителката на прозореца лениво оглеждаше залата, не откъсвайки очи от ученичките си.
Тихо разказах на Ксеня всичко, което бях чула от билкарката. Не споменах за разговора, който бях подслушала между Божена и Харпията, или по-скоро за частта, в която говореха за мен, беше твърде странно. Исках първо да осмисля всичко.
Приятелката ми се замисли.
– Не разбирам, къде отидоха всички? И не оставиха ли следи? Нямаше ли стъпкан сняг, счупени клони, стъпки по земята?
– Н-е-е-е! Ловците търсили с кучета но не намерили следи. Или по-скоро имало следи до определено място и после изчезвали!
– Дали отлетяха, или нещо такова? – Ксеня сбръчка чело от недоумение. – Не може да бъде! Или може би всичко това са селски приказки? Сама знаеш, добри са в измислянето на истории!
Свих рамене. Може би са истории, но ми е тежко на душата. И учителите ни са уплашени, тревожни, а нашите монахини не са толкова лесни за уплашване.
– Изчезват и от тук – провлече замислено Ксеня. – Помисли, все по-малко са новаците, къде отиват? По-малките заемаха пет маси, а сега са само три.
– Ами, гниенето се разпространи през пролетта… – Казах несигурно.
– Да… Това ни казаха, гниене е. Трябва да отидем в Пустошта – реши Ксеня. – Да разберем какво става там. О, не ми харесва всичко това!
Разбира се! И на мен.
– Как ще отидем там? Няма да ни позволят!
– Ще измислим нещо! – Приятелката ми облиза чистата си лъжица за трети път и, гледайки със съжаление празната купа, се изправи. Тази Ксеня определено ще разбере как. Нямах никакво съмнение, че ще отидем в селото.
Назад към част 6 Напред към част 8
