* * *
За съжаление, трябваше да отложим тези планове. Ксеня, която от вечерта беше весела и решителна, се събуди сутринта с треска и зачервени, възпалени очи.
– Студена болест! – Зарадва ни Данина, която беше дотичала.
Ксеня изстена. Всички знаят колко отвратителни са на вкус тинктурите за тази болест! Толкова отвратителни, че искрено се стараем да се разболяваме от нея възможно най-рядко!
– И ти не ми харесваш, Ветряна! – Заяви Данина. – Я, покажи ми езика си!
Изпънах върха му, поглеждайки настрани Харпията, която беше замръзнала в ъгъла, недоволна. Тя би могла, с мъка да преживее лежането в леглото на една послушница, но две! Ами две! А какво ще стане с любимото ѝ сутрешно занимание с камшик?
Данина обаче отстояваше позицията си.
– Ветряна, Ксеня, лягайте си веднага! Последното нещо, от което се нуждаем, е да заразим другите послушнички! Как ще ви лекуваме тогава? Лорд Ректора ще пристигне и всички ще лежим в леглото, болни, ще го заразяваме! Той ще те смъмри, че Данина не е забелязала, че е пропуснала! Лягайте си веднага, казвам ви!
Харпията се намръщи, очевидно не ѝ хареса споменаването на Лорд Ректора, но още повече не ѝ хареса картината, нарисувана от хитрата билкарка. Защото тогава и Харпията щеше да си навлече неприятности.
Господарката обаче не искаше да се предаде толкова лесно.
– Нека Ксеня остане, но Ветряна не изглежда болна…
– Не изглежда болна? – Избухна билкарката. – Само я вижте! Очите ѝ са червени, синкава е, трепери сякаш получава пристъп!
Наистина треперех. От поредната безсънна нощ и почти цялата ободряваща тинктура, която бях изпила. Имаше ефект, не исках да спя, но сега треперех по-силно от трескава Ксеня.
– Страшна е, прилича на умъртвие! – Довърши ме Данина.
Обидих се. Е, не съм красавица, разбира се, но умъртвие? Прекалено е!
Но Харпи хареса сравнението, тя разтегна тънките си устни в подобие на усмивка. За да ѝ угодя, присвих очи и дишах едва доловимо. И тъй като не бях имала време да си среша косата сутринта и косата ми беше рошава, вероятно изглеждах страшно.
Данина се намръщи, за да не прекалявам.
– Ще отида да взема отвара за болестта! – Билкарката потри щастливо ръце. – И то много! И корен от мохоровица едновременно, така че бързо ще ги вдигнем на крака. Със сигурност!
Харпията разтегна устни още повече. Тинктурата е отвратителна, а корена на мохровицата, който трябва да се дъвче при треска, е толкова лют, че лесно може да събори кон . След като се увери, че не ни очаква нищо радостно и лекарството може да се приравни към сутрешната екзекуция, Харпията любезно ни позволи да се разболеем и си тръгна.
– У, – Данина избърса потта от челото си.
Аз се строполих на леглото си.
– Умъртвие?
– Е, прости, трябваше да убедя господарката. Въпреки че… – Тя ме погледна скептично и довърши: – Въпреки че умъртвието е по-красиво от теб! Това е, отивам за тинктурите, а вие бързо под одеялото! Последното нещо, което ми трябва, е да заразите всички с болестта. – И, усмихвайки се лукаво, вредната билкарка си тръгна.
Погледнах я с благодарност и се проснах на тясното легло. В края на краищата, възможността да спя на топло, вместо да тичам из студения двор и да се занимавам със скучни занимания, беше много приятна. Дори и да означаваше да приличам на умъртвие! Въпросът за собствения ми външен вид никога не ме е притеснявал особено преди, а сега още повече. Грозна съм, така че какво мога да направя, така или иначе няма да се омъжвам. Послушниците на Ордена даваха обет за безбрачие. И за да просветя и донеса святото слово на хората, дори грозния ми външен вид щеше да свърши работа.
И все пак… Умъртвие!
– Пак не спа днес? – Попита Ксеня дрезгаво. И как забеляза? Самата тя спа като бебе цяла нощ. Аз мълчах, не знаейки какво да кажа. Тъмните, подобни на зряла череша очи на приятелката ми ме гледаха неодобрително изпод одеялото.
– Заспивай сега. Вече е сутрин. Можеш. – Сълзи се стичаха по очите ми. Пареха и започнах да дишам конвулсивно през устата си, този път наистина.
– Позна… – Прошепнах аз.
– Глупачка си, Ветряна – заключи Ксеня дрезгаво, но с чувство – заспивай. Ще говорим по-късно.
Облекчението, че можех да разкажа всичко, че Ксеня няма да се уплаши и няма да се отдръпне от мен, беше толкова силно, че не издържах, започнах да треперя от сълзите, които се стичаха. И се свих на кълбо, обърнах се и се втренчих в стената безизразно.
– Заспивай – повтори Ксеня шепнешком.
И аз се отпуснах и… Заспах.
Когато Данина донесе тинктурата, ние хъркахме в един глас на леглата си.
Нямахме възможност да поговорим. Изтощена от принудителното будност през последните няколко дни, спах до залез слънце, без дори да реагирам на миризмите на кашата, донесена от прислужницата . А към вечерта Ксеня се почувства по-зле, температурата ѝ се повиши. Тя се мяташе на тясното легло, червени петна се разстилаха по бузите ѝ. Данина я бършеше с влажна кърпа, напоена с билкова отвара, и ругаеше под носа си.
– Трябва да я преместим при мен – каза билкарката. – Не можем да я оставим тук, страхувам се, че е по-лошо, отколкото си мислех… О, само да не е…- Потръпнах, осъзнавайки какво е премълча жената. Само да не е гниенето, от което три послушници не бяха спасени миналата година. – Съберете ѝ нещата. Нощница, рокля, шал. И одеяло. – Увий я в одеялото, студено ѝ е, ще се опитам да я стопля. Ще повикам някого да занесе Ксеня в стаята ми.
– Идвам с Ксеня!
– Седни тук. Ако е това, от което се страхувам…
Упорито вирнах тънката си брадичка.
– Идвам с Ксеня. Дори да е мастилено гниене, няма значение. Няма да я изоставя.
Данина поклати глава, след което уморено махна с ръка в знак на съгласие.
В стаята на билкарката положихме болното момиче на дивана, покривайки я с две одеяла, но приятелката ми все още трепереше от студ. Докато Данина приготвяше отварите, аз запалих камината, без да пестя дървата, така че след половин час в малката стая стана трудно да се диша. Ксеня обаче все още мръзнеше. Цяла нощ билкарката, стискайки зъби, бършеше горещата ѝ мокра кожа, а понякога аз заемах мястото ѝ.
Ксеня плачеше, когато дърпахме одеялата от нея, хващайки ги с горещи пръсти, молейки ни да я оставим на мира и да не я измъчваме.
– Толкова е студено – мърмореше тя, тракайки със зъби – ужасно е студено…
Можеше да се изгориш на кожата ѝ.
Новината, че две послушнички са болни от гниене, премина през убежището като разрушително торнадо, сеейки ужас и паника. Оскъдните ни вещи бяха изгорени още същия ден. Дори писалките, с които пишехме, и издълбаната фиба на Ксеня – единствения ѝ спомен за починалите ѝ родители. За щастие, успях да увия дрехите ни във вързоп, иначе с приятелката ми щяхме да останем само по нощници и шапки.
Започнаха да заобикалят килера на билкарката по тесения коридор, дори Харпията не посмя да си пъхне носа, само заповяда през вратата да окачим бял парцал на прозореца, когато всичко свърши. Данина се изкикоти.
– Чудя се, ако всичко вече е свършило, как ще можем да направим това? – Попита тя. Представих си как студения ми труп, осъзнавайки дълга си към приюта и лично към господарката Карислава, се издига от забравата, скърцайки с кости и тътрейки скованите си крайници, пропълзява до прозореца, размахва парцала и спокойно се връща в чистилището.
И се засмях. Билкарката ми се усмихна уморено.
На сутринта, под прозорците на килера, запалиха огън от хвойнови и борови клонки, които, както е известно, прогонват злите духове. Аристарх започна да пее тъжни псалми, а уплашените и треперещи послушници му пригласяха.
Влажните клони дълго не искаха да се запалят, димяха, после най-накрая се запалиха и от отворения прозорец се издигна черен, смолист дим. Отворих прозореца по-широко и обърнах кофата с тоалетната върху горящата купчина, като „съвсем случайно“ залях едновременно Аристарх. Под неговите писъци и задушения кикот на учениците огъня съскаше и угасна.
Вечерта ограденото пространство зад вратата, където ни оставяха храна, се оказа празно. Нашата учителка по толерантност не се отличаваше с точно тази толерантност. Затова трябваше да вечеряме със сушени плодове от запасите на Данина.
На третия ден Ксеня се почувства по-добре, температурата спадна малко и тя, изтощена от треската, заспа. Билкарката и аз, които бяхме спали на свой ред върху бала сено в продължение на три дни, въздъхнахме с облекчение.
– Изглежда имам късмет – каза жената, избърсвайки потта от челото си с трепереща ръка – сега Ксеня ще се оправи. Само дето тинктурите ми свършват, а тя има нужда от тях, за да поддържа силите си.
– Какво да правя? – Натъжих се.
– Имам запас у дома, в Пустошта, но ме е страх да оставя болната за дълго, ами ако треската се върне?
– Ще отида – реших аз и посегнах към коженото си палто. – Така или иначе няма никой друг.
– Може би трябва да се обърна към господарката – усъмни се Данина. – Може би ще назначат някого да донесе отварите.
– Докато решат и се приготвят, ще мине седмица – поклатих глава. – Не можем да поемаме този риск.
Поемам рискове. Ами ако ми потрябват тинктурите днес? Но как да мина покрай портиера? Новаците нямат право да влизат в селото.
Билкарят ме погледна замислено и се усмихна лукаво.
– Имам идея. Съблечи дрехите си от заслона, мила моя, и облечи роклята и ботушите ми.
Кимнах разбиращо.
Половин час по-късно преминах безпрепятствено портите на заслона и излязох на пътя. Носех черна билкарска рокля, високи ботуши и вдовишката кърпа на Данина, която надеждно скриваше косата ми , а широко наметало с качулка допълваше визията. Прегърбих се, наведох глава ниско и пристъпвах от крак на крак, имитирайки женска походка и прегръщайки здраво върбовата кошница.
Портиерът на изхода само изсумтя раздразнено, когато ме видя, но не каза нищо, дори се отдръпна, за да не го докоснат краищата на наметалото ми.
– Данина, вярно ли е, че ни донесе гниене? – Извика той след мен. Не отговорих и побързах към селото.
– Стара вещица, проклета да си – промърмори портиера, плюейки на земята.
Назад към част 7 Напред към част 9
