Марина Суржевская – Ривърстейн
Северният вятър – Книга 1
Израснах в снежното Северно кралство, в суровия замък Ривърстейн, в сиропиталище за момичета. Не знам коя съм и как се озовах пред стените на тази ужасна крепост, заобиколена от вековни борове. Предопределено ми е да стана послушница на Ордена, а след посвещението негова просветителка… Но целия ми живот е просто илюзия. И един ден чух Зова, който ме зове към Черните земи. Но дали света е такъв, какъвто ни казват наставниците? И дали легендите, които разказват за демони и магове са толкова лъжливи? И най – важното, каква ужасна тайна крие мрачния Ривърстейн?
Част първа
Ривърстейн
Мразех сутрините. Тези ужасни часове на разсъмване, когато се изтръгвам от съня си и скачам от леглото, поклащам неловко глава, протягам тежкото си тяло и треперейки пристъпвам с босите си крака. Когато мислите ми се въртят бавно, мудно, а очите ми се затварят, нежелаещи да виждат жалката реалност.
На сутринта винаги сънувах невероятни картини. Живи и ярки, изпълнени с приказни цветове и тихо чувство на щастие. Сънувах кленови листа, пронизани от слънчева светлина, танцуващи омайващ есенен танц в трепкащия сребърен вятър. Есенните цветя ухаеха сладко и тръпчиво, а ледената вода от кладенеца пареше моите смеещи се устни.
Никога не съм виждала хора в сънищата си, но бях щастлива в тях. Само че, това беше преди. Преди нощите ми да се превърнат в кошмари.
Тази сутрин главата ме болеше безмилостно след безсънна нощ, а ръцете ми трепереха. Единственото ми желание беше да се пъхна под одеялото и да поспя поне малко. Но кой би ми позволил?
Харпията се появи на прага на спалнята още преди да иззвъни камбаната в кулата и веднага погледна гневно сънените ни лица и рошавите ни глави. Разбира се, освен мен, всички все още бяха в леглата, тихо хъркаха и сънуваха най-сладките сутрешни сънища.
– Събудете се!!!
Тази ужасна дума, мразена от целия дом, Харпията крещеше всеки ден с наслада и удоволствие, което ни накара да я намразим още повече. Лично аз не разбирам онези, които са способни да се събудят призори без никакви проблеми и дори да се усмихват щастливо, докато го правят. Харпията не се усмихна. Не мисля, че знае, че съществува такава лицева абсурдност като усмивката.
– Събудете се!!! Ставайте! Бързо! Мързеливи повлекани!
Гласът на Харпията е отвратителен, висок, на една нота – когато крещи така, ушите ми заглъхват. Дори мъртвите биха се вдигнали от виковете ѝ, но ние, макар понякога да се съмнявахме, все пак се смятахме за живи.
Уверявайки се, че момичетата някак си са изпълзели изпод завивките и се отправят бавно към банята, Харпията си тръгна. Минута по-късно писъците ѝ се чуха в края на коридора.
– Няма да се мия – каза навъсено Ксеня. – Студено е. Какво! Бррр…
Мълчаливо закопчах платнената си риза със сковани пръсти. Бяхме свикнали със студа: Сиропиталището се отопляваше лошо, пестяхме от дърва за огрев. Сега е все още поносимо, въпреки че пода е леден, но през зимата ще стане наистина трудно. Миналата година покрихме прозорците с кожусите от овчи кожи, запушихме пукнатините със сено и парцали, но все пак до сутринта всичко замръзваше, твърдите кожуси от овчи кожи се късаха заедно с леда. И след това трябваше да ходим облечени в тях. Моето място до прозореца, което Ксеня упорито се беше борила да спечели от момичетата в жегата, до зимата ще стане толкова привлекателно, колкото леден блок, малко ще са желаещи да го заемат. Вярно, до зимата вече няма да съм тук.
Меланхолия отново ме обзе, стиснах слепоочията си.
– Защо си толкова бледа? Слагат по-хубави в гробната яма – Ксеня безмилостно разкъса червените си къдрици с гребен, после завъртя стегнат кок на върха на главата си. – Пак ли не спа?
– Спах – промърморих аз – главата ме боли.
– Е, е – приятелката ми ме погледна накриво – главата те боли често! Трябва да отидеш при билкарката. Ветряна, страшно е да те гледам!
– Е, не ме гледай – обърнах се, погледнах отражението си в тъмния прозорец. Да, наистина е страшно да ме гледаш. Бледо, хлътнало лице с черти, изострени от слабост, тъмни кръгове под очите от липса на сън и умора, бяла коса, синкаво-бледи устни. Красота!
Ксеня улови гримасата ми.
– Ветряна, сериозно говоря! Иди при билкарката, нека ти свари отвари! Като призрак си! И не лъжи, че си спала, виждам, че очите ти се слепват! Трябва да направиш нещо с безсънието! Ще се побъркаш… Иди при Данина! Или пък аз ще отида, чуваш ли? Ще взема малко капки за сън от нея и ще ги сипя в чая ти! Поне ще поспиш!
Потръпнах. С Ксеня е възможно, тя е решителна. И не мога да ѝ обясня, че не мога да спя! Няма начин…
Усмихнах се насила и казах възможно най-безгрижно:
– Ще отида, Ксеня, ще отида! Обещавам! Ще тръгна след строяването. Обличай се бързо, иначе ще закъснеем за бягането и Харпи ще ни одере живи! Пак ще бягаме пет обиколки вместо две. Или ще ни остави без закуска, което е още по-лошо!
Мисълта за закуската ни накара да преглътнем, да се облечем за най-кратко време и да изтичаме на улицата.
И почти закъсняхме, Харпи излезе в двора миг след нас. Тя изглеждаше недоволна. По-скоро защото все пак успяхме да стигнем на време и я лишихме от тази сладка възможност да ни накаже. Тя обичаше да наказва, особено мен по някаква причина. Не знам какво направих, за да я разстроя толкова много… Не бях побойник, не създавах проблеми учех сносно, любимото ми занимание беше да седя в ъгъла, заровила нос в стара книга. Но по някаква причина именно при вида на кльощавата ми фигура лицето на Харпията се изкривяваше особено и тя се изпълваше с яростен гняв. Затова, доколкото можех, се опитвах да не се мяркам пред погледа ѝ.
– Подредете се! Бягайте! Три кръга! Движете се, припадащи мърлячи! По-бързо!
Тъжно тичахме в кръг, аз се промъкнах в средата, опитвайки се да не излизам от редицата. Влачейки се.
– Да си на опашката е изпълнено с опасност – красноречиво плесна Харпи с камшика по горната част на ботушите си, а аз нямах никакво съмнение, че ако се озова на края, тя ще го използва по предназначение. А аз не исках да усетя жилото на камшика върху кожата си. Леденият въздух дращеше гърлото ми, разкъсваше дробовете ми, но му бях благодарна. Поне прогони кошмарната нощ от главата ми, от която вътрешностите ми бяха обзети от ужас. Мислите се въртяха тежко в главата ми, като гъст, слузест червей в бутилка. Колкото и да се опитвах, нищо разумно не ми идваше на ум. Но трябваше да помисля. Трезво и разумно да преценя ситуацията, да намеря решение. Въпреки че, какво решение има: Освен паника и гадене, гъргорещи в гърлото ми, не можех да се сетя за нищо. И нямаше с кого да говоря. Дори на Ксеня не можех да кажа – ще се уплаши, ще подскочи, сякаш е луда, после нещата ще станат наистина зле за мен.
Но какво да правя? Какво да правя? Няма да мога да го понеса, ще заспя и ще се случи отново! И не мога да остана будна, толкова съм уморена, че едва движа краката си. А е само сутринта! Момичетата тичат плавно и силно, ободрили са се от утрината хладина. Зачервени са, очите им блестят!
А аз вече хриптя като подгонен кон на първата обиколка!
Само да можех да спя… Е, ето така, наистина, а не с тревожните пристъпи, с които спя от три месеца. Бих искала да се сгуша на топло легло, под пухкаво одеяло, и да спя, да спя, да спя… Дълго, дълго и сладко, сладко. Без тъгата, която стиска гърлото ми, без страх, без Зова.
Прасците ми горяха от болка и аз се измъкнах от мрачната, обгръщаща сънливост. Въпреки това изоставах, озовах се на опашката, от което Харпия се възползва с радост. Зърнах замаха и отново краката ми пламнаха от удара на камшика.
Дори през зимата тичахме с ботуши и къси панталони, дълги до коляното. Отгоре – ризи и стари кожени жилетки, забрадки. Но краката ни бяха почти боси, покрити само с груби платнени чорапи. И да ни удрят с камшик по тях беше много, много болезнено. Особено да ни удрят по вчерашните рани, които още не бяха зараснали. И онзи ден. Какво да кажа, напоследък непрекъснато ме удряха по бедните ми крака. Освен това Харпи накисваше камшика си във физиологичен разтвор…
Хленчех, знаейки, че е забранено. Беше правило! Плачът беше забранен за нас. Наказанията трябваше да се приемат стоически, смирено и за предпочитане с благодарност. Но днес бях абсолютно неспособна да направя това. Нямаше нито прашинка благодарност в мен! Старите рани, които бяха покрити с коричка, се спукаха, топла кръв потече в ботушите ми и вместо благодарност почувствах само прилив на омраза!
– Не хленчи! – Изкрещя радостно Харпията и камшика отново се уви около краката ми. Болката сякаш ме изгаряше отвътре, щракнах със зъби, почти отхапах езика си, и неспособна да стоя на треперещите си крака, паднах по очи на пътеката. Кръв капеше от носа ми и аз безразлично я избърсах с ръкава си.
– Ставай! На кого казах! Бягай! Още една обиколка!
Залитайки някак си се изправих. Дланите ми бяха одрани, носа ми беше счупен, краката ме боляха непоносимо. И това е само началото на деня!
– Бягай-бягай-бягай!!!
Харпията отново замахна с широко отворени очи. Едва усетих този удар… Залитайки, куцах по пътеката. Разбира се, трудно е да го наречем бягане, но това е. Започнах сериозно да се страхувам, че ако падна отново, Харпията ще си го излее с пълна сила върху мен. Послушниците вече бяха приключили с бягането, улових няколко съчувствени погледа. Вярно тайни, никой не искаше да сподели съдбата ми. Аз, хриптейки и залитайки, се влачех по пътеката, носа ми кървеше и го избърсах с ръкава си, оставяйки червена ивица върху плата. И ще трябва да го пера. И отнема много време да съхне в студа… Това е лошо. Или трябва да ходя в час така? Не, не мога. Предстои ми урок по свещено поклонение и смирение от Арей Аристарх, той може да не е Харпията, но все пак е гадняр. По-добре е да ходя мокра!
Концентрирах се върху движението на краката си. Портата се извисяваше някъде в далечината и сякаш не се приближаваше. О, няма да успея…
Трябва да измисля нещо, което да ме разсее от болката в краката, от задавящите сълзи и безкрайната умора.
В главата ми отново се прокрадна видение за удобно креватче с топло пухкаво одеяло… Меко-меко, топло-топло… Трябва да се отърся.
-„Вятърът ми дава крила, нежно ме бута по гърба… Покрива, затваря, помага, помага…“ – Мърморех си детска песничка под носа. -„Пухкавият сняг ще покрие всичко, спокойно… Спокойно…“
И какво се случва след това? Забравих!
О! Дори не забелязах как се довлякох до портата, докато припявах! Харпията ме погледна с диви очи, очевидно не очаквайки такава жизненост от мен. Ходещият труп, дори пусна камшика. И бавно, сякаш насила, ми кимна, пускайки ме.
Дори набрах сили от радост и почти се затичах към сиропиталището.
Вече влизайки в сградата, се обърнах. Харпията все още стоеше по средата на двора и ме гледаше. От погледа ѝ, дори отдалеч, настръхнах – о, това не е добре. Снежинки бавно кръжаха и се утаяваха около нея. Леле, дори не забелязах кога започна да вали сняг.
Първият за тази година.
