Глава 12
Малко хора ме гледаха, докато пътувах към града. Това ме изнерви, докато не осъзнах, че не съм облечена в черно, за да привличам погледите им. Плащът и щитът ми бяха прибрани в чантите ми, заменени от простото облекло на пътник.
Въгленото ми наметало се влачеше зад коня ми, докато яздех към града. Къщите бяха изградени от камък, някои от тях пристроени, други достатъчно големи, за да се напълнят с много семейства. Подобно на градовете, построени от феи в кралството, Аралинтт беше построен като кръг. Правите алеи, които водеха към градския дворец, бяха пресечени от криволичещи улички.
Беше лесно да го забележиш в края на града, когато по улиците се разхождаха толкова малко хора. Повечето къщи седяха празни, все така блестящи и бели, с големи завеси, надвиснали над мебелите. Някои от тях бяха напълно празни, сякаш в тях изобщо не беше живяно.
Градът беше само малка част от това, което някога е бил. Вървях по него, докато къщите се смалиха и хората изпълниха улиците. Каскада от цветя се изливаше от покривите, докато търсех гостилница. Лианите им се преплитаха в големи извивки, изкачваха се по белите стени и свързваха всяко жилище с балдахин от свежи цветове.
Поех дълбоко въздух от свежия аромат. Въздухът беше по-лек в дробовете ми и имаше по-добър вкус от всяка градина в кралството. Попаднах на малка гостилница, над чиято врата висеше тъмносиня роза. Надписът беше изрисуван точно като цветята, които покриваха улиците. От венчелистчетата им се носеше сладкият аромат на роса.
Розови рози. Цвете, което расте само във вълшебния град на феите.
Вързах коня си отпред и отворих вратата. Устата ми се сви от миризмите, които изпълниха стаята. Пищни подправки, сол и варено месо. Стомахът ми изръмжа силно.
– Изглежда, че някой е гладен – обади се глас на фея от близката стая. Обърнах се и спуснах качулката си.
Кимнах на младата кръчмарка, която стоеше пред мен. Или поне изглеждаше млада. Около тъмните ѝ очи нямаше бръчки, а кафявата ѝ кожа беше пухкава и рошава. Беше фея.
– Току-що извадихме от фурната печено еленче – каза тя, а веждите ѝ се сплетоха, докато изучаваше лицето ми. – Искаш ли малко? – Попита тя.
– Да, много съм гладна – казах на развален феен. Всъщност феения ми език беше безупречен, но трябваше да изиграя ролята на новодошъл беглец.
Веждите ѝ се разтвориха с широко отворени очи, когато долови акцента ми. Прибрах кичур коса зад ухото си, за да се уверя, че е видяла заостреното връхче.
– Ще се върна веднага – каза тя и премина на кралския език.
Спуснах се на една от възглавниците на стола. В трапезарията нямаше никой, но чувах смеха, който се разнасяше от кухнята. Миг по-късно тя се върна с пареща чиния с месо и зеленчуци. Благодарих ѝ и се впуснах в яденето. Беше минала седмица, откакто вечерях в Каерт, и храната не беше и наполовина толкова вкусна.
– Вино? – Попита тя, след като почистих чинията си. Дългата ѝ тъмна коса беше прибрана на плитки. Тя ги преметна през рамо, докато държеше флакон с вино. Поставих ръка върху чашата си и поклатих глава, с пълна уста с храна. Тя се усмихна и се върна към рецепцията.
Изпих малко от водата, която тя беше донесла с храната, и наблюдавах как хората минават покрай прозорците. Повечето от тях бяха феи, което беше в разрез с договора, но не беше по-малко от очакванията ми. Нито пък на краля, в този смисъл. Съмнявах се, че го интересува колко феи се крият във Горящите планини, стига броят им да е твърде малък, за да представляват заплаха. От това, което бях видяла от града досега, Аралинтт едва ли имаше достатъчно, за да запълни пазара си, камо ли за армия.
Вратата се отвори отново и в рамката ѝ влезе висока фигура. Не можех да видя лицето ѝ, но забелязах острите уши, които стърчаха от кафявите вълни. Сложни малки плитки лежаха върху гривата им като дантела. Те размениха бързи думи с феята на бюрото и пуснаха нещо върху него, преди да излязат през входната врата, без да се обърнат към мен.
Гостилничарката се взираше в бюрото с широко отворени очи. Преглътнах глътка вода точно когато погледът ѝ се спря на мен. Поставих чашата на масата и бавно вдигнах ръка към кинжала на бедрото си. Разпознах предпазливия поглед в очите ѝ, отривистата походка, с която се приближи до масата.
Беше ме разкрила.
– Това е за теб – каза тя, а топлотата в гласа ѝ беше изчезнала. Тя пусна писмото в чинията ми и се върна в кухнята. Обърнах дебелия пергамент и изучих восъчния печат. Беше съвършен, виолетов кръг. В средата имаше отпечатък на лист от бъз, облицован със злато.
Преглътнах дъх, преди да го отворя. Имаше само едно място, откъдето писмото можеше да дойде.
Повдигнах печата и извадих от плика дебел лист хартия. Свитъкът беше сложен и подробен. Вихри от мастило образуваха едно име в горната част на страницата.
Кира.
Майната му.
Феите знаеха, че съм тук, още щом пристигнах в Аралинтт. Може би в момента, в който пристигнах във Горящите планини. Защо не бях заобиколена от стражи, които да ме отведат в двореца? Бях нарушила договора, идвайки в земите им без разрешение. Защитата на краля стигаше само дотам. Ако искаха да ме убият, нямаше кой да ги спре. Никой нямаше да дойде и да отмъсти за смъртта ми.
Очите ми сканираха останалата част от страницата, тя се клатеше в ръцете ми.
Това беше покана.
Лорд Ферон ви кани да вечеряте в Сил’абар.
На следващия ден трябваше да пристигна в двореца, облечена за бала. Лорд Ферон беше осуетил плана ми да остана скрита с едно движение на перото.
Вече не можех да се крия от тъмните феи, а трябваше да танцувам с тях.
***
Тъй като пристигането ми в Аралинтт вече не беше тайна, не виждах смисъл да отсядам в малката гостилница. Не че кръчмарката щеше да ми позволи. Тя не се върна от кухнята, за да си прибере монетите за храната. Вместо това ги оставих на масата.
Ако Тъмните феи знаеха, че съм в града, можех да наема най-луксозния апартамент.
Гостилницата беше сгушена до разкошна градина в центъра на града. Избрах я заради позлатените балкони, от които се откриваше директна гледка към Сил’абар, Двореца на дърветата. Гостилницата носеше старо елфическо име, което не знаех как да прочета, камо ли да произнеса, но се промъкнах през входа и хвърлих на касата тежка торба със злато.
Слугата зад бюрото се стресна и се вгледа в торбичката. Забелязах тъпата извивка на ухото му. Шевовете бяха неравни и груби. Несполучлив опит за ограничаване на ушите на халфлинга. Значи феите също са криели халфлинги в земите си.
Очите ми се спряха на високата му фигура и русата коса. Гърбът му беше прав. Кожата на шията и китките му беше без петна. Нямаше белези от побоища или ограничения. Никакви признаци, че феите са държали халфлингите си като краля.
Наех апартамента на последния етаж. Той имаше дълъг балкон, който се простираше през цялата фасада на сградата. Ако феите искаха да ме наблюдават, аз също щях да ги наблюдавам. На масата във всекидневната седеше пищен букет от пресни рози. Избрах едно от цветята и вдишах свежия му аромат, докато халфлинга слагаше чантите ми в спалнята.
– Откога сте във Горящите планини? – Попитах го, като въртях цветето под носа си.
Той се вцепени. Чух как дъхът му спира.
– Няма да те докладвам, – казах аз, усещайки паниката му. – Не ми пука. Просто искам да знам дали си дошъл тук доброволно, или си бил принуден да влезеш в тези земи. – Прибрах цветето зад ухото си и се облегнах на масата.
Той дръпна глава.
– Мислиш ли, че лорд Ферон оковава халфлинги като краля?
Хванах се за ръба на масата, като барабанех с пръсти по дебелото дърво.
– От отговора ти разбирам, че не го прави.
– Не – каза той и тръгна към вратата. Мислех, че това е всичко, което ще каже, но ръката му увисна над дръжката. – Лорд Ферон се отнася с уважение към всички халфлинги. Ние не сме слуги тук.
– Всички халфлинги? – Попитах, като повдигнах вежди. Колко от тях бяха намерили убежище във Горящите планини?
Той се усмихна на една страна.
– Добре дошли в Аралинтт, – каза той и затвори голямата врата зад себе си.
***
Излязох да търся шивач. Тъй като планът ми се състоеше в това да остана извън полезрението на феите, не бях донесла нищо достатъчно хубаво, за да вечерям с лорд Ферон. Тръгнах по улиците в познатото ми черно облекло.
Основният бизнес квартал се намираше западно от двореца, на няколко улици от моята гостилница. Пътищата бяха пълни с хора, но те се разотидоха бързо, докато вървях между редиците магазини. Всички се спираха, за да погледнат черната качулка и наметалото. Някои посочваха сребърната закопчалка и шепнеха на ухото на съседите си.
Въпреки предупреждението никой не ми забрани да вляза в някое заведение. Разгледах една голяма аптека, в която билките висяха от прозорците, а еликсирите се приготвяха над огнището. Показах на собственика съдържанието на еликсира, който Хилдегард ми беше дала. Тя изтръпна, когато постави флакона в ръката си, държейки го така, сякаш и най-малкото докосване можеше да го счупи.
– Имам един-два флакона – каза тя на елфически. – Макар че това ще ти струва скъпо.
Издърпах чантата си напред, готова да платя каквото е необходимо. Излязох от магазина по-лека, отколкото преди, а вторият флакон с еликсир от винвра беше прибран в джоба ми.
Магазините ми напомниха за Селериат. Всеки от тях беше свързан в редица, издълбана от огромен сив камък, който облицоваше улицата. Неговият близнак стоеше от другата страна, където се помещаваше още една редица магазини. Предположих, че и покривите са направени от камък, но не можех да преценя. Балдахинът от цветя, който висеше по улиците, продължаваше и вътре. Дълги лиани се извиваха покрай стените, а цветята поникваха навсякъде, където слънчевата светлина докоснеше камъка.
Аралинтт е наричан града на розите. Магията му поддържала вечната пролет в земята. Цветовете имаха хилядолетия, за да се разраснат из града, а цветовете им никога не увяхваха.
Третият магазин, който посетих, беше шивашки. Погледнах красивите дрехи на витрината. Рокли от фина коприна и богати цветове висяха върху манекени, направени от венчелистчета. Полите представляваха дълги пластове от прозрачен плат, които се превръщаха в стегнати усуквания по корсажа във формата на листа или вълни. От деколтетата с мъниста каскадно се спускаха прозрачни ръкави, които бяха толкова дълги, че почти стигаха до пода.
Прехапах устните си. Нито едно от двете нямаше да скрие белезите ми.
Беше трудно да се облечеш като убиец. Не само трябваше да скрия имената, изписани върху кожата ми, но и роклята трябваше да скрива поне три оръжия и въпреки това да изглежда фантастично. Лорд Ферон вече ме беше изпреварил, нямаше да се появя облечена.
– Имате ли нужда от помощ, за да намерите нещо? – Обади се глас от другия край на магазина. Обърнах се и видях шивачката, която носеше малко дете на бедрото си. Нейните уши бяха дълги и заострени, но ушите на детето бяха леко закръглени. Халфлинг, роден и израснал във Горящите планини.
– Изпълнявате ли поръчки по поръчка? – Попитах, като прекосих стаята с три крачки.
Тъмните ѝ очи се присвиха, опитвайки се да зърнат лицето ми под качулката.
– Да, – каза тя бавно. – До кога ти трябва?
– Утре, – отговорих аз. Тя улови торбичката със злато, която ѝ хвърлих, с махване на ръката си и кимна.
Назад към част 12 Напред към част 14
