Глава 14
Върнах се в балната зала, когато високите врати се отвориха и ни вкараха в трапезарията. В средата на помещението стоеше дълга дървена маса, чиито крака израстваха от пода като корени. Плотът беше украсен с десетки букети от рози, заобиколени от малки светлинни кълба.
– Ферон поиска да седнеш с него – съобщи един халфлинг, щом влязох в трапезарията. Последвах я до края на масата, където отляво на Ферон имаше празно място.
– Надявам се, че нямаш нищо против да хапнеш с мен – каза Ферон. Той отдръпна стола с една ръка и ми направи знак да седна.
– Честта е моя, милорд – казах почтително. Погледнах надолу по масата, търсейки ядосаната фея, когото бях пресрещнала в залата, но той не беше седнал. Погледът ми се откъсна, когато зад стола на Ферон започна да звучи най-величествената музика. Група феи и халфлинги държаха инструменти, които никога не бях виждала. Някои дрънкаха по златни струни, които светеха, докато свиреха. Други свиреха на малки флейти, които пееха ангелски мелодии. Не можех да откъсна очи.
– Харесваш ли музиката ни, Кира? – Попита Ферон, отхапвайки от рибата на скара.
– Тя притежава красота, която не може да бъде възпроизведена – казах честно.
Погледнах към масата, където столът вдясно от лорда беше празен.
– Очаквате ли някой друг?
– А, Ривен. В момента той се занимава с нещо. Той ще се присъедини към нас по-късно, – каза Ферон. Той вдигна чаша с вино във въздуха и останалите на масата го последваха. Очите ми се насочиха към моята чаша, очаквайки да я видя пълна с червена течност, но вместо това в нея имаше вода.
Ферон започна да разговаря с една фея долу на масата и останалата част от вечерята мина без особен принос от моя страна. Предпочитах така да слушам разговора. Какво планират да правят хората за сезона на реколтата, чии деца са започнали да учат или да чиракуват. Съмнявах се, че някой ще каже нещо важно, когато аз съм в стаята, но всяка информация беше жизненоважна, когато знаех толкова малко за събитията в Аралинт.
Довърших рибата и сложих лъжицата си в чинията, за да я вземат слугите. Усетих погледа на Ферон върху себе си и се обърнах към него, без да мигам, докато очите му проследяваха лицето ми.
– Имаш красиви очи, – отбеляза той тихо. – Отдавна не съм виждал човек с очи като твоите.
– Никога не съм срещала човек с очи като моите – отвърнах честно. Веждите ми се смръщиха от лекотата, с която се изплъзнаха думите.
– Не очаквам да си го направила – каза Ферон. Очаквах да доразвие темата, но той се обърна към двойка халфлинги от другата страна на масата. Ядяхме десерта, преди той отново да ме заговори.
– Разкажи ми за родителите си – каза Ферон. – Откъде са?
– Не знам. – Сложих вилицата си. – Доколкото си спомням, нямам родители. Нямам никакви спомени отпреди да ме вземат в Ордена.
– Нямаш? – Настоя Ферон. Ръката му се протегна и докосна пръстите ми. Те се сториха топли върху кожата ми.
Помислих си за белега на бедрото си. Имах го в деня, в който ме намериха. Линиите бяха прецизни и равни, издълбани в символ, който никой в Ордена не беше виждал. Някой беше врязал знаците в мен. Може би родителите ми или някой, който ме беше оставил сама.
Топло усещане пропълзя по гръбнака ми. Не разбирах откъде се излъчва топлината, но тялото ми се отпусна, когато тя премина през мен. Кожата по шията ми настръхна, а на езика ми се настани пикантен вкус.
Магия. Ферон използваше силите си върху мен.
Майната му, помислих си. Ферон сякаш не реагира, но топлото усещане избледня.
– Много си млада – каза Ферон след минута, а тъмните му вежди се сплетоха, докато разглеждаше лицето ми.
– Благодаря. – Не бях сигурна какво друго да кажа.
– На колко години беше, когато те отведоха в Ордена? – В гласа на Ферон се долавяше лекота, на която не вярвах. Беше прекалено сладникав. Прекалено нетърпелив. Но все пак се почувствах принудена да отговоря.
– Казват, че съм била на осем години, – казах аз и си взех лъжица мус. – Но без родители и без спомени не знам дали това е точно.
– От доста време ти си Острието на краля. По-дълго от всички останали. Но все още си толкова млада. Сигурно не си посещавала Ордена от много време. – Ферон отбеляза, че пръстите му барабанят по ръба на чашата.
Усещах как магията отново действа върху мен, но не се борех с нея. Не виждах нищо лошо в това да отговоря на тези въпроси. Щях да запазя волята си за всички тайни, които той се опитваше да изтръгне.
– Първо се обучавах при госпожа Карстън, а след това при госпожа Хилдегард. Прекарах там почти тридесет години, преди да ме призоват да поема изпитанията – отговорих, надявайки се, че това е достатъчно, за да успокоя любопитството му.
Ферон мълча известно време, като ме изучаваше.
– В Кората не са останали елфи, не и от двеста години. Твоята елфическа кръв тече много силно, ако си видяла шестдесет и няколко оборота. – Очите му проследиха дължината на ушите ми под воала. Преборих се с желанието да се протегна и да ги прикрия.
– Така изглежда.
– Намерена ли си била близо до Горящите планини? – Попита Ферон. Проследих хода на мисълта му. Може би съм била отгледана от елф от Горящите планини.
Поклатих глава.
– Намериха ме в Разлома на Кален. Съмнявам се, че елф би пътувал толкова близо до Пристанището на смъртните. – Източният град беше мястото, където бяха започнали Кървавите войни. Омразата им към елфите беше по-стара от декретите, забраняващи рода им. Това беше причината елфите да напуснат. Дори и днес по улиците на Смъртоносен пристан и околните села бяха намерени пребити и намушкани с ножове много халфлинги.
– В Разлома? – Повтори Ферон, а веждите му се повдигнаха.
Кимнах.
– Казват, че съм паднала. Намерили са ме на перваз в Разлома близо до Венден. Нямам спомен как съм стигнала дотам.
Ферон доближи чашата до устните си, но не пи. Вместо това почука с пръст по ръба на чашата и завъртя виното в нея.
– Бях там в деня, когато се образуваше Разломът – каза Ферон с тих глас. Очите му се спряха на масата, широки и разфокусирани.
– Видя ли как Кален създал Разлома? – Попитах със страхопочитание. Пропастта беше по-широка от столицата на Елверат. Назъбен разрез, толкова дълбок, че мнозина вярваха, че дъното не съществува, а е само безкраен тунел от сянка.
– Създаване на Разлом? – Каза Ферон, а погледът му се върна към мен. – Каква версия на историята разказват в планините?
Облегнах се назад на стола си. Никога не съм се замисляла, че приказката, която чух в кралството, не беше истина.
– Този Кален е бил могъщ светъл елф – казах, опитвайки се да си спомня подробностите. – Създал е Разлома, след като любовта му е била погребана без него. – Историята беше добре позната в Ордена, шепнеше се сред посветените до късно през нощта.
Ферон поклати глава.
– Всичко, което каза, беше грешно – засмя се той. Облегна се на стола си и отпи от питието си. – Кален беше елф. А не фея.
Поклатих глава.
– Как може елф да създаде такова нещо? – Казах. – Те нямат магия.
Ферон ми се усмихна многозначително, от което по кожата ми премина топлина. Още едно докосване до магията му.
– Елфите нямат способността да владеят магия, но това не означава, че нямат магия.
Примигнах.
– Където и да погледнеш, има магия. Тя пулсира във всяко растение в този град, във всяко създание в горските хълмове. В нас. – Ферон отпи от виното си.
Не разбирах как един елф може да сътвори такъв подвиг.
– Кален проклел земята?
– Не. Проклятията са историите на хората, които се страхуват от нас, Кира – каза Ферон, а очите му се насочиха към мен. – Те не съществуват. Кръвните клетви обаче са мощна форма на магия. – Замръзнах, а вилицата ми увисна във въздуха над чинията, докато чаках да ми обясни.
– Пукнатината се е разкъсала преди повече от пет хилядолетия, когато моят народ се е борил със същества, твърде ужасяващи, за да имат име на езика на Аемон. Изпратихме армия, за да сложи край на ужаса. Аз бях един от войниците, както и Кален и Лаурдрил. И двамата бяха елфи, само на няколко века, и бяха обхванати от младата любов. – Ферон се усмихна, докато отпиваше отново от виното си.
– В нощта преди набега Кален успокои нервите на Лаурдрил, като даде кръвна клетва. Той убоде пръста си и постави кръвта по челото на любимия си, като обеща, че никога няма да позволи на същество да го нарани. На следващия ден съществата ни обградиха. От ноздрите им се издигаше смог, който ни заслепяваше. Отблъсквахме ги с часове, като Калън отнесе повече от всички. Той разкъсваше плътта им с брадвата си, докато до него не останаха само тъмни, люспести тела.
– В миг на триумф той остави брадвата, за да прегърне любимия си. В същия момент едно от съществата прониза с опашката си гърба на Лаудрил и той падна на земята. Кален падна до любимия си и го придърпа, докато Лаурдрил поемаше последния си дъх. Гледах как магията се опитваше да изиска от Кален да наруши клетвата си, но той се бореше с нея. Корени се изтръгнаха от земята и се увиха около краката му, но той ги отсяка с брадвата си. Всичко, за да остане до любимия. – Наведох се напред, докато Ферон се взираше в зърната на масата.
– Накрая магията разтърси земята толкова силно, че тя се разцепи, и Кален и Лаурдрил паднаха в нейните дълбини. Заедно дори в смъртта. – Ферон допи виното си. Не ми се наложи да проследявам разказа му, защото дървените врати се отвориха със силен стон. Цялата маса изтръпна от преобразяването на балната зала. Вече нямаше нито столове, нито високи маси, а в центъра на залата се намираше голяма платформа. Хиляди фенери изпълваха помещението, като хвърляха ярки цветове по стените и пода. Ферон се изправи и поведе гостите към балната зала. Аз го последвах в края на тълпата, като се закрепих на едно място покрай стената.
Очите ми съзряха висока фея в дъното на стълбището, по което бях слязла по-рано. Беше облечен в дълга черна туника, вързана на кръста с бронзов колан и елфически кинжал. Беше същата фея, с която се бях сблъскала по-рано. Виолетовите му очи се втренчиха в моите, докато крачеше през стаята.
Ферон се материализира до мен.
– Кира, това е моят племенник Ривент Нументира.
– Ривен – каза феята и погледна Ферон отстрани.
– Племенник? – Попитах. Не знаех Ферон да има живи роднини.
– В смисъл, че всички феи са свързани, – каза Ривен с поклон. Извърнах очи. Любезностите бяха безсмислени след това, което беше казал в залата.
Челюстта на Ривент пулсира.
– За мен е удоволствие да се запозная с Острието – добави той, хвана ръката ми и я целуна леко. Изтръгнах ръката си от него. Очите му бяха тъмни като нощница, когато ме погледна. Хванах да зървам издължените му зъби, когато отдръпна устните си в стегната усмивка.
Той се обърна към Ферон.
– Трябва да говоря с теб.
Ферон изучи племенника си за миг и кимна.
– Нека намеря някой, който да забавлява Кира, докато говорим – каза Ферон и нежно ме потупа по рамото.
Изтръпнах.
– Това не е необходимо…
– Николай! – Ферон се обади на някого в другия край на стаята. Николай прекрати разговора си с красивата халфлингка, с която говореше, и се запъти към мястото, където стояхме.
– Ферон. – Той се поклони с драматично размахване на ръка. Носеше забележителна алена роба без оръжие, което можех да видя. Тя допълваше светлокафявата му кожа и тъмните кичури, които падаха върху лицето му. Не можах да не забележа грубия разрез покрай ушите му, те бяха зашити кръгли. Беше халфлинг.
Николай ми се усмихна широко, а съвършените му зъби бяха почти луминисцентни под светлината.
– Кира, почетната гостенка! – Провикна се той и се наведе да ме целуне по шията за поздрав като господарите на кралството. Когато отново се изправи, ми намигна. Наглостта му беше шокираща, но аз не можех да не се усмихна. Помислих си, че това е магически чар на феите, но очите на Николай бяха черни.
– Николай, не я плаши – намеси се Ферон. – Имам нужда да забавляваш Кира, докато Ривен и аз говорим в покоите ми.
– Разбира се! – Николай размени поглед с Ривен. – Не е нужно да ме убеждаваш да се сприятеля с такова чудесно същество. – Ферон се усмихна леко на Николай. Ривен скръсти ръце и извърна очи. Племенникът не притежаваше чара на чичо си.
Николай хвана ръцете ми и ги протегна. Очите му сканираха тялото ми, като започнаха от ръба на полата ми и се издигаха бавно. Спря се върху дълбоката кройка на бодито ми, преди да срещне погледа ми.
– Наистина си спираща дъха – каза той и ме придърпа по-близо до себе си. – Жадувам за теб, откакто те видях да слизаш по стълбището. Обожавам драматичното влизане.
Устата ми се отвори.
– Това е смело твърдение за човек, който не носи оръжие, – казах само полу на шега.
Николай сви рамене и ме дари с дяволита усмивка.
– Имам на разположение други оръжия. Някои от тях намирам за много по-ефективни.
Извърнах очи.
– Сигурна съм.
– Сещам се за едно конкретно… – Очите му погледнаха надолу.
Подиграх се и понечих да го ударя по рамото, но той хвана ръката ми. Музиката започна, а той обви другата си ръка около кръста ми и ни поведе в бавен валс. Не би могъл да избере по-добър момент, ако го беше планирал.
– Винаги ли си толкова дразнещ? – Попитах.
Той отново се усмихна широко.
– Мисля, че имаш предвид очарователен.
– Не знам.
– Значи само естественото ми съблазнително поведение? – Отвърна той с усмивка.
– Всички мъжки в Горящите планини ли са толкова напред? – Попитах, преди да се уловя. Затворих очи и усетих как по бузите ми нахлува топлина.
Николай вдигна вежди.
– Ако си мислиш, че се обиждам, като ме наричаш мъжки, не е така.
– Но в кралството…
Николай стисна ръката ми.
– Прекарал съм известно време в кралството. – Очите ми се насочиха към отрязаните му уши. – Знам как се отнасят към хората с елфическа кръв. Това е отвратително и няма да намериш нито един в тази стая, който да не е съгласен. – Той ме завъртя два пъти. – Но никога не съм разбирал твърдата мания на смъртните по отношение на половете.
Наклоних глава.
– Защо?
Николай отмести рамене, докато танцувахме. Той се наведе по-близо.
– Освен че практиката е неточна, Елверинците не се възприемат по този начин. За нас практиката е по-глупава, отколкото груба.
– Елверинците? – Попитах. Никога преди не бях чувала тази дума.
Николай се усмихна.
– Елфи и феи. И халфлинги. Ние не поставяме граници между нас толкова лесно, колкото кралят.
Отворих уста, за да задам още един въпрос, но Николай ме потопи толкова ниско, че лицето му беше на нивото на гърдите ми. Когато ме вдигна обратно, се надявах, че е видял раздразнението, което гореше в очите ми.
Той го направи, но това само го накара да се усмихне по-широко.
– Надявам се, че не планираш да ме съкратиш, Кира – каза Николай и ме завъртя отново, преди да ни върне в танца. Други двойки се носеха по пода до нас, въртяха се и се смееха.
– Никога не бих донесла оръжие на вечеря, – казах аз. – Лорд Ферон вярваше, че ще дойда невъоръжен. И така, аз го направих. – Опитах се да съответствам на лекия му въздух, но беше трудно, когато Николай отново ме завъртя.
– Лъжеш – подиграваше се той със самодоволна усмивка.
Повдигнах вежди в знак на предизвикателство.
Николай ме придърпа по-близо до себе си. Брадичката му беше точно до ухото ми, докато шепнеше:
– Бих заложил коня си, че имаш поне три скрити оръжия у себе си. Не очаквам нищо друго от Острието на краля. – Той погледна надолу. – Обзалагам се, че под тази пола можеш да скриеш цяла съкровищница от предмети. Въпреки че съм сигурен, че нищо не може да се сравни с твоята…
Стиснах рамото му, докато той не изохка.
– Не бих довършил това изречение, защото иначе ще разбереш колко смъртоносна съм, Николай. – Вече не се шегувах.
– Харесва ми начинът, по който произнасяш името ми. Толкова много злоба. Толкова много страст. – Той се усмихна достатъчно широко, за да мога да видя зъбите му. – Но и двамата знаем, че няма да ме убиеш.
– Защо не? – Попитах, играейки с него, предпазвайки се от нарастващото напрежение между нас.
– Защото си имала своя шанс и не си го използвала. – В усмивката му имаше нещо познато. Смелост да отгатнеш смисъла му.
Опитах се да си представя лицето му с качулка, покрито със сянка, от която се виждаше само линията на брадичката му. Беше на същия ръст като Сянката. Но Николай жадуваше за внимание. Харесваше му, че очите на всички са насочени към нас, докато танцувахме из стаята. Можеше ли някой, който жадува за вниманието на света, наистина да е заплахата с качулка, която бях дошъл да убия?
– Какво искаш да кажеш? – Попитах, когато музиката спря.
Николай се поклони също толкова пресилено, колкото и Ферон.
– Ти си умна, Кира. Знам, че ще се справиш.
Назад към част 14 Напред към част 16
