Глава 16
Думите на Динара одраскаха вътрешността на черепа ми. Това ли беше причината за сънищата? Бяха минали години, откакто се отказах от обещанието си да убия краля, да сложа край на управлението му и на короната изобщо. Бях заглушила вината в бъчви с вино. Две десетилетия минаха в забрава. Но сега? Сега не можех да спра да мисля за това обещание. За това да опитам отново.
Но Сянката? Защо Динара смяташе, че той ще помогне, не ми беше ясно. Бях прекарала по-голямата част от годината в преследване на следи, опитвайки се да издърпам качулката и да убия този, който се криеше под нея. Защо Сянката щеше да се довери на мен? Откъде изобщо знаех, че той иска смъртта на краля?
Само ако остава корона, която да поискат.
Това бяха неговите думи. Тогава не се замислих много, но имаше смисъл. Той не просто се опитваше да осигури прехраната на хората от Елверат. Той работеше, за да свали краля. Макар че нямаше да стигне далеч, ако крадеше товари и храна. Трябваше да атакува краля там, където го боли.
В джобовете му.
Вървях напред-назад в стаята си, докато се образуваха пътеки по буйния килим. Беше нелепо. Да предлагам съюз на човека, когато съм дошла в Горящите планини да го убия.
Гуин се появи в съзнанието ми. После посветените в Ордена. Размазаните лица на гладните в Серелиат, които кралят почти беше екзекутирал. Не знаех кога щяха да умрат по този път, но кръвта им беше върху ръцете на краля. Точно както моите ръце капеха от кръвта на имената, издълбани в кожата ми.
Убийството на Сянката само спечели на халфлингите време да се предпазят от гнева на краля. Щели да минат няколко години, магията щяла да избледнее и те нямало да са в безопасност от гнева му. Не им ли дължах поне да се опитам да го прекратя веднъж завинаги?
Обеща.
Може би сънищата ѝ не са били предназначени да я измъчват, а да я подтикнат. Беше повторила думите на Сянката – само ако остава корона, за която да претендират – дали смяташе, че съюзът ще проработи?
Има само един начин да разбера – помислих си.
Трябваше да намеря Сянката.
***
Започнах с Николай. Не бях убедена, че той е Сянката, но все още мислех за думите му на раздяла. Бях обучена да запомням лица само с един поглед и знаех, че никога не бях виждала Николай преди бала на Ферон. И все пак той намекна за среща, която не помнех.
Освен ако никога не е показвал лицето си.
Той беше най-добрия водач, който имах. Единственият, който имах.
Отне ми три дни, за да науча рутината му. Николай живееше в луксозен апартамент срещу двореца. Единственото, което научих за него, беше, че не просто обича да флиртува, но и да се чука. Всяка вечер на вратата му се появяваше поредния посетител, понякога и двама. Те прекарваха нощта в ядене на превъзходни ястия и пиене на най-хубавите вина. Имаше феи, елфи и халфлинги. Повечето от тях бяха жени.
Как човек с толкова дълга поредица от любовници е запазил самоличността си в тайна?
Нямах план. Трябваше да говоря с Николай насаме. На четвъртата вечер изчаках да пристигне ухажора му. Разпознах елфа от вечерята на Ферон. Дълбоката ѝ кожа сияеше под луните, подчертавайки пластовете светлосиня материя, които носеше.
Застанах зад ствола на едно голямо дърво близо до входа. Чаках, скрита под клоните, откакто пазачите смениха смените си. Бяха прекалено разсеяни да гледат красивата елфа, за да забележат, че се промъквам през вратата. Притиснах гърба си до стената и я изчаках да мине.
Държах в ръцете си едно малко топче. Беше изработено от духано стъкло и от него стърчеше остра игла. Едно убождане и тя заспиваше за часове. Тя дори не се обърна, когато убодох врата ѝ. Тя падна с гръб към мен. Хванах безжизненото ѝ тяло в ръцете си и я поставих внимателно на една малка пейка.
Изкачих стълбите до четвъртия етаж. В средата на коридора имаше само една врата, боядисана в златисто на фона на белите каменни стени. Помислих си дали да не изкъртя вратата, но не можех да си представя как ухажора му прави същото.
Почуках.
– Влезте – обади се един глас отвътре.
Той седеше на ръба на голямо легло, а нощните му дрехи се открояваха на фона на бялата коприна на чаршафите. Качулката му беше спусната над лицето, но знаех, че наблюдава всяко мое движение. Всяка стъпка. Всеки дъх.
Сянката.
– Не е тук, – каза той. Гласът му беше тъмен, който охлади кръвта ми.
– Кой? – Попитах, опитвайки се да прикрия изненадата си.
Той се изправи и хвърли висока сянка върху лицето ми.
– Нямаше да ти позволя да убиеш Николай.
– Защо предполагаш, че съм дошла тук, за да го убия? – Попитах, като направих крачка назад. Трябваше ми пространство, за да се ориентирам. Не бях очаквала Сянката да се появи. Още по-малко пък въоръжена.
– Може би просто ревнувах от всичките му красиви любовници.
– Той ще бъде във възторг да чуе това – каза категорично Сянката. Той извади дългия меч от кобура на гърба си. – Ами елфата? Уби ли я? – Той вдигна острието към мен.
Извадих от колана си дълго, извито острие.
– Не, – казах аз. – Тя спи.
Той се нахвърли, замахвайки с острието си. Отстъпих встрани, когато стоманата се удари в каменния под. Претърколих се през облегалката на дивана. Той заби нож, разкъсвайки плата.
Замахнах със собственото си острие. Той отскочи назад, блъскайки се в леглото.
Замахнах отново, преди той да се успокои. Той го блокира.
Той заобиколи дивана. Мечът се вдигна високо, когато се отдръпнах. Симулирах нов замах и ритнах коляното му. Той се преметна през дивана и се приземи на крака.
Плащът ми се закачи за крака на масата. Издърпах го.
Направих крачка по-близо до Сянката, после спрях. Нямах нужда от наметалото и качулката си. Той вече беше видял лицето ми.
Стигнах до врата си и ги оставих да падне на земята.
– С наметалото изглеждаш по-добре – подиграваше се той.
– Сигурна съм, че изглеждаш по-добре без главата си – отвърнах аз. Той се засмя, извивайки шия, докато следи движенията ми.
– Ако не си Николай, защо ти пука дали ще го убия? – Попитах.
– Той е приятел – отвърна Сянката. Лунната светлина от прозореца блестеше на фона на мастиленото черно на наметалото му.
– Не знаех, че сенките имат приятели – казах аз и се преместих пред прозореца.
Той прескочи дивана.
– Повече от остриетата.
Сянката вдигна меча си и зачака. Приканваше ме да ударя отново. Все още имах повече въпроси.
– Приятелите са слабости, които едно острие не може да си позволи. – Замахнах отново. Той го блокира с меча си. Обърнах се, забивайки се в торса му. Той направи крачка назад, избягвайки удара, преди да нанесе своя.
Блокаж. Додж. Удар. Завъртане.
Влязохме в равномерно темпо. Сблъсъкът на стоманата ни бележеше ритъма, докато танцувахме един около друг. Той се движеше бързо, но аз бях по-бърза. С всеки удар го отблъсквах назад, докато петите му не се удариха в стената.
– Изглежда, че не се опитваш много да ме убиеш – прокънтя тъмният му глас между ударите.
Смених ръцете си, насочвайки удар към гърдите му. Той избегна пълния удар, но върхът на острието ми разряза тъмния плат на туниката му. Усмихнах се на разреза, който оставих по ръкава му.
– Защото не искам да те убивам – казах, преди да се спусна, премятайки крака му. Той подскочи, така че забих дръжката на меча си в коляното му. Той полетя напред и падна на пода. Измъкнах малко, закачено с кука острие от ботуша си, докато той се обърна с лице към мен.
Отскочих от земята и се завъртях над главата му. Спуснах ръката си достатъчно, за да може куката ми да хване качулката му. Издърпах я надолу, докато се приземявах зад него, държейки меча си в гърлото му.
Тъмновиолетовите очи ме погледнаха нагоре. Вихрещи се езерца от ярост, прикрити от тъмни вежди и ъгловато лице.
Лице, което познавах.
Сянката беше тъмна фея.
Сянката беше Ривен.
Назад към част 16 Напред към част 18
