Глава 19
Три часа по-късно наблюдавах как халфлингът, който беше на пост над аптеката, беше сменен от друг от разузнавачите на Ривен. Притаих се в алеята, а наметалото ми се стопи в безлунната нощ. Бях изчезнала в мрака много преди Ривен да съживи Сянката си.
Халфлингът, когото следвах, беше млад. Не можех да видя лицето му в сенките, но той крачеше през града с увереност, която се дължи само на младостта. Той си проправи директен път под навеса от затворени цветя. После се спусна по една задна уличка, без да проверява за проблеми пред или зад себе си. Беше се почувствал твърде удобно на онзи покрив, беше се убедил, че целта му спи в леглото си.
Това беше грешка, която повечето от тях превиха само веднъж. Ако не им е коствала живота първия път.
Разузнавачите на Ривен трябваше да бъдат по-дисциплинирани, ако имахме някакъв шанс да стигнем незабелязано до краля. Ще говоря с него за по-добри пазачи. Този не знаеше, че съм го следила от момента, в който напусна поста си.
Стигнахме до покрайнините на Аралинт, където сградите започнаха да се смаляват и да потъмняват. Жилища, които бяха изпаднали в безпорядък с намаляването на населението на града. Това не беше място, на което очаквах да намеря някой от феите, но пък беше идеалното място да запазиш плановете си от зоркия поглед на чичо си. Може би Ривен е казвал истината и останалите феи не са участвали в плановете му.
Най-накрая той се озова в една порутена кръчма. На всеки прозорец в камъка бяха забити тъмни завеси. На най-близкия до нас имаше разхлабен ъгъл, който се полюшваше леко от вятъра. През пролуката не проникваше никаква светлина, откъм пътя таверната изглеждаше напълно празна.
Но ушите ми долавяха шумоленето на разговора през дъжда, който започна да вали на гъсти струи. Капките се сипеха по пътя към конюшнята и оставяха вдлъбнатини в земята. Перфектно прикритие, за да подслушвам плановете, които Ривен кроеше.
Трябваше да знам дали планира да се присъедини към мен, или да ме убие.
Последвах халфлинга до конюшнята с приклекнали крачки, като се стараех да не забелязва наметалото ми. Вместо да мина през оборите, скочих върху отворената порта и се качих на покрива.
Камъкът беше хлъзгав от дъжда, но достатъчно здрав, за да издържи тежестта ми. Бавно прекосих задната част на сградата, като проверявах всяка стъпка, за да се уверя, че халфлинга не е чул необяснимо скърцане отгоре. Приседнах над един прозорец, като главата ми се наведе над ръба на покрива.
Чух сърцебиене – вътре имаше поне трима души. Може би четирима.
– Напуснала ли е гостилницата? – Попита някой. Гласът звучеше женски.
– Не. Тя се изкъпа и си легна. Айрин и Хакс я гледат сега. – Съобщението трябваше да дойде от халфлинга, когото следвах. Той не каза нищо повече и чух как една врата се отвори и затвори, преди някой друг да проговори отново.
– Вярвате ли, че предложението ѝ е легитимно? – Разпознах гласа като този на Николай.
Някой похърка в отговор. Извърнах очи, знаейки, че това е Ривен.
– А ако не е? – Попита женският глас.
– Тогава вероятно сме мъртви – отвърна Николай. Звучеше отегчено. – Тя може да извика подкрепления точно сега. Видяла е лицето ти. Знае името ти. Сега тя има цялата власт, Рив.
– Не се нуждая от напомняне – отвърна Ривен. Дори от покрива можех да разбера, че говори със стиснати зъби.
– Може би не. – Отново се чу женският глас. – Ако все още не е изпратила съобщение, може би не е твърде късно. Разузнавачите казаха, че е спряла само да хапне, преди да си легне. Все още можем…
– Да я поканим на чай? – Ривен се запита мрачно.
– Исках да кажа, че все още имаме време да я убием – промълви жената. Стиснах зъби и посегнах към кинжала си. Искаше ми се да ги видя как опитват.
– Тъмно – издекламира Николай. Съгласих се с него. – Тогава аз ли ще съм този, който ще я прободе в съня ѝ? – Добави той. Може би не бях съгласна с него.
– Да, Ник. – В женския глас се долавяше сарказъм. – Ти си този, когото изпращаме да убие Острието на краля.
– Не за първи път ме обвиняват, че съм убил някого в леглото му – отвърна Николай. Чух усмивката в тона му.
– Не мислиш ли, че е време да пораснеш от тази детинщина? – Каза женския глас.
– Очевидно е било шега – макар че в Мирелинф имаше един близък случай… – Николай се отдръпна. – Освен това не можем да я убием. Мислех, че се нуждаеш от повече информация за теорията си.
– Теорията на Ферон – прекъсна препирнята им Ривен.
Каква теория? Помислих си, преди Ривен да продължи.
– И това беше преди тя да се появи тук и да разбере кой съм аз. Трябва да решим. Бих предпочел решението да е единодушно.
– Можем ли първо да хапнем? – Попита Николай. – Умирам от глад.
Ривен изръмжа. Николай се засмя, напълно невъзмутим.
Наведох се и зърнах отражението на Николай в отворената стъклена щора. Той се беше облегнал назад на стола си, с крак, опрян на коляно, и с двете ръце, сплетени зад главата му.
– Нека се разберем – каза Николай. – Ако отхвърлим съюза, тя ще ни убие. Ако приемем съюза, тя вероятно ще ни убие?
– Да – отвърна Ривен направо.
– Изглежда, че имаме отговор. – Николай свали предната част на стола си на земята.
– Защо това са единствените две възможности? – Възрази женския глас. – Все още мисля, че можем да я убием. Ако не, ние сме останали скрити дълго време, защо да предполагаме, че не можем да останем така?
– Едно е да се криеш, когато Острието ме познаваше само като Сянката. Сега, когато знае кой съм аз, тя ще разбере колко добре сме свързани и ще разобличи останалите от вас. Бързо, – разсъждаваше Ривен.
– Значи я убиваме – каза женският глас.
– Шегувах се за пробождането с нож. – Гласът на Николай беше приглушен. Той се хранеше.
– Не можем да я убием – каза Ривен.
– Защо не? – Попита женския глас. Затегнах хватката си върху покрива. Която и да беше тя, изпитваше нервите ми.
– На първо място – каза Ривен. – Независимо дали е била в контакт със Сенките или не, те трябва да знаят, че тя е тук. Ако тя изчезне, ще дадем на краля причина да изпрати армиите си във Горящите планини.
– Не искам това – добави Николай, като си хапна още един.
– Второ – продължи Ривен, – тя щеше да убие Николай за няколко секунди.
Отражението на Николай сви рамене.
– Достатъчно справедливо.
– И се съмнявам, че ще имам достатъчно късмет да я избегна за трети път. В Серелиат се справих, но нейните умения са по-големи.
Сигурно е така, помислих си аз.
– Тя няма да ме победи – похвали се женският глас. Чух звън на стомана, докато тя разгъваше някакво оръжие.
– Сира. – Гласът на Ривен беше по-мек от преди. – Ти може и да си готова да рискуваш с живота си, но аз не съм.
– Значи сме в задънена улица, приятелю – отвърна женския глас на Сира. – Не вярвам някой, който е прекарал живота си в убиване на халфлинги, да омагьоса своя крал. – Прехапах устните си, за да не прокълна. Може би трябва да изпратят тази Сира след мен. Ще ми е приятно да я науча колко чаровна мога да бъда.
– На мен също не ми харесва – каза Ривен. – Но ако предложението ѝ е истинско, имаме по-голям шанс да успеем с Острието, отколкото без него.
– Как можем да ѝ се доверим? – Настоя Сира.
– Не можем. – Отговори Николай, който сякаш беше приключил с яденето. – Можем да говорим в кръг цяла нощ, но истината е, че тя ни е притиснала в ъгъла. Ние играем право в ръцете ѝ. Няма как да отречем, че сега…
– Точно затова не можем… – започна Сира, но Николай я прекъсна.
– Точно затова се нуждаем от нея. Тя има пряк достъп до краля и Сенките. Тя е ръководител на целия Арсенал. Явно има талант за стратегия, а кралят не знае, че е сменила верността си.
– Ако смени страната – промълви Сира. Прехапах вътрешната страна на бузата си.
– Това, че сме съюзници, не означава, че трябва да ѝ кажем всичко – каза Николай почти твърде тихо, за да го чуя. Успокоих се. Дъждът потропваше по шията ми, докато навеждах глава, за да чувам по-добре.
– Какво предлагаш, Ник? – Попита Ривен. Той направи крачка напред и аз успях да зърна профила на високото му тяло в стъклото.
– Смяташ ли, че ти е казала всичко? – Попита Николай. – Или че планира да го направи?
Разбира се, не съм го направила. Ривен би бил глупак, ако си помисли, че съм го направил.
– Съмнявам се – каза Ривен. Добре. Мразех да работя с идиоти.
– Точно така. – Кимна Николай. – Съгласи се на съюза, но само ако тя се съгласи да запазим някакво ниво на автономия. – Изтръпнах срещу студения дъжд. Плащът ми беше мокър, дърпаше ме за раменете.
– Тя ще очаква същото – отвърна Ривен.
– Не бихме ѝ се доверили дори и да не го е направила – намеси се Сира.
– Сир, най-накрая се съгласихме за нещо – каза Николай.
– А ако тя ни предаде? – Попита Ривен, а отражението му се насочи към огнището. Завиждах на сухата топлина, която грееше в краката му.
– Тогава ти и Сира все пак ще имате възможност да я убиете – отвърна Николай небрежно, сякаш говореше за това, което планираха да приготвят за вечеря. Приех това като сигнал. Не исках да им давам повече време, за да измислят наново плана си и да се опитат да ме убият в крайна сметка.
Хванах се за ръба на покрива и се хвърлих с тялото си в отворения прозорец. Стъклото се разби в стената. Приземих се по средата на пода в мек пристъп, носейки усмивка.
– О, Николай, – казах аз, докато се изправях, размахвайки меча си. Подхвърлих му закачливо намигване. – А аз си мислех, че ще бъдем приятели.
Назад към част 19 Напред към част 21
