Глава 20
Николай се изправи толкова бързо, че столът му се преобърна. Човекът до него имаше тъмнокафява кожа и тъмна коса, която се спускаше по гърба му, сплетена на сложни плитки. Тя приклекна и държеше две кръгли остриета – по едно във всяка ръка. Погледнах оръжията и стомахът ми затрепери от любопитство.
Ривен се облегна на камината, а очите му се втвърдиха в тънки прорези. Той дори не откопча меча на гърба си.
– Спрете се, вие двамата – заповяда той. – Ако тя искаше да ни убие, вече щяхте да сте мъртви.
Сбърчих вежди в отговор.
– Един халфлинг се справя с нас тримата? – Николай извади малък нож от колана си. Беше нищожен. Дори и да ме прободе с него, целта му щеше да е точна, за да бъде разрезът смъртоносен. – Не мисля. – Той размаха малкото си оръжие.
Разрязах въздуха с меча си, като го завъртях над китката си.
– Не знаеше, че съм тук, докато не влязох през този прозорец. Можех да те убия още преди да си успяла да изкрещиш.
Николай пусна ръката си. Очите му се насочиха към Ривен, който кимна.
– Ако не искаш да ни убиеш, защо не мина през вратата? – Попита Сира, отказвайки да спусне остриетата си. Гледах я предпазливо. Никога не бях тренирала с тези оръжия, но знаех, че ги владеят само най-опитните елфически воини. Белезите, които се спускаха по ръцете ѝ, бяха доказателство за това. Елфическите воини получаваха белезите си само за признание на голям подвиг. Сира имаше няколко.
– Истината? – Попитах, почуквайки с пръст острието на меча си. Усмихнах ѝ се, когато малка капка кръв прониза кожата ми.
Черните очи на Сира не се откъсваха от моите.
– Нямам интерес към лъжите.
– Когато се качих на покрива, още не бях взела решение, – казах аз. – Дали ще вляза, имам предвид. Тогава прехвърлих през главата си вашия завладяващ разговор. Стигнала си до решение. Нямаше причина да отлагаш запознанството. Разбиването на прозореца беше в полза на Николай. – Престорих се, че съм замахнала в негова посока. Той отстъпи назад, държейки патетично ножа си пред себе си.
– Аз? – Николай се задави.
Повдигнах рамене.
– Помислих, че ще оцениш драматичното влизане, – казах, повтаряйки думите му от вечерята на Ферон.
В стаята цареше мълчание, докато Николай не избухна в пристъп на искрен смях. Сира го погледна, а Ривен поклати глава.
– Знаех, че те харесвам – каза Николай между накъсаните си вдишвания. Предишният му страх се стопи, когато ме потупа по рамото. Кожата ми се отдръпна от допира, но той не забеляза.
– Не ме познаваш, – казах аз. Знаех, че не може да усети белезите ми през дебелината на наметалото ми, но мразех тежестта на дланта му.
Николай махна ръката си, за да дръпне маншета. Нещо ми подсказваше, че това е по-скоро за разкош, отколкото за удобство.
– Ти беше толкова възхитителна на вечерята, Кира. Искаш да кажеш, че всичко това е било само игра?
Погледнах го отстрани.
– Само толкова, колкото ти действаше.
– Това не беше игра, Кира – отвърна Николай и дяволската му усмивка се върна. – Имах предвид всичко, което казах онази нощ. Изглеждаше абсолютно вкусна. – Очите му проследиха мокрите ми дрехи. – Ако преодолееш тази внезапна нужда да ме пробождаш с оръжие, с удоволствие ще ти покажа колко честен мога да бъда.
– Достатъчно – каза Ривен и вдигна ръка.
– Хайде, Рив – провикна се Николай. – Тъкмо се запознавах с нашия гост тук.
– Тя не иска да го чуе повече от мен. – Гласът на Ривен беше твърд, също като очите му, които не бяха напускали кожата ми, откакто нахлух.
Николай хвърли умоляващ поглед към Сира, но тя само сви рамене, като също не искаше да откъсне поглед от мен.
– Ще се стоплят към теб – промълви Николай до мен.
Беше ми все едно. Не беше нужно да се харесваме, за да убием краля.
– Колко чу? – Попита Ривен с напрегната челюст, облегнат на камината.
Седнах на един празен стол до дървената маса. Вдигнах крака върху коляното си и притиснах ръце към главата си. Още една приумица на Николай, за която знаех, че ще подразни Ривен. Имах нужда той да е нащрек. Хората се разкриваха най-много, когато се чувстваха разтревожени.
– Пристигнах някъде между този – посочих с брадичката си Сира – който искаше да ме убие, и теб, който им каза, че не си достатъчно силен, за да го направиш. – Не можах да сдържа усмивката си.
Кръстосаните ръце на Ривен се свиха.
– Никога не съм казвал това.
Поклатих глава и скръстих ръце, за да съвпадна с неговите.
– Ти каза това – намеси се Николай. Очите на Ривен най-накрая се откъснаха от мен, като го погледнаха. Николай сви рамене, а на устните му трепна усмивка. Започвах да му се радвам.
– Чу ли всичко? – Попита Сира, като свали оръжията си, макар че отказа да ги прибере.
– Да. – Кимнах. Сира отдръпна широките си рамене, мускулите по шията ѝ потрепнаха.
– За какво си тук? – Ривен се изправи. Ръцете му се свиха в юмруци.
– Тук съм, за да изслушам плана ви за прекратяване на Короната – казах аз. – Предполагам, че имате такъв?
Ривен се изсмя.
– Трябваше да го чуеш точно сега?
– Да, затова последвах вашия разузнавач до тук, – казах аз. – Между другото, трябва да ги обучаваш по-добре. Един новак би могъл да го проследи до тук. – Юмруците на Сира се свиха. Имах чувството, че е повдигала този въпрос и преди.
– И така, кажи ми плана – продължих аз, – а аз ще ти кажа как да го поправиш.
Челюстта на Ривен се изпъчи, но той кимна.
– А ако няма нужда от поправки? – Сира произнасяше бавно всяка сричка, като държеше гнева си в стегната клетка.
– Ако бяхте сигурни в плановете си, Ривен изобщо нямаше да се замисли за съюза. Или ви липсват човешки ресурси, или ви липсват идеи. Вероятно и двете. – Сира извърна очи към мен. – Така или иначе, имаш нужда от мен.
Погледнах Ривен. Това беше истинският избор. Щом ми кажеше плановете си, те не можеха да се върнат назад. Или Сира щеше да рискува да ме убие. Не помръднах. Това беше единствения ми шанс.
Ривен зае мястото срещу мен. Големият му ръст се прегърби над масата. Посочи двете празни места, а очите му се стрелкаха между другарите му. Николай вдигна стола си от мястото, където все още лежеше на земята. Сира не помръдна, отказвайки да откъсне поглед от мен.
– Сира – промърмори Ривен. – Седни.
Тя задържа погледа ми още един миг, като се увери, че виждам ръката ѝ върху дръжката на острието, преди да седне.
– Както ти казах – каза Ривен, като сложи юмрук на масата, – не смятаме, че е достатъчно да убием краля. Искаме да свалим цялата институция. Да сме сигурни, че няма начин някой друг да вземе властта и да пороби отново халфлингите.
Очите му се стрелнаха към моите. Можах само да кимна. Стомахът ми се свиваше прекалено силно, за да говоря.
– Ник – Ривен наклони глава към него – ти си мозъкът. Обясни ѝ го.
Николай си пое дълбоко дъх и изглади предната част на ризата си. Забелязах кобура за елфически кинжал на колана му. Бях виждала плетената дървена дръжка и преди – в Серелиат. Когато очите му срещнаха моите, цялото му флиртуване изчезна. Бяха съсредоточени. Изчисляващи.
– Искаме да дестабилизираме търговията със столицата – започна Николай. – Основно с храна. Да запалим искрите на гнева, които вече са налице срещу краля, и да ги използваме в наша полза. Да помогнем на хората. Да ги нахраним. Да покажем на краля, че е безмилостен и безполезен, особено за халфлингите. Ако достатъчно от тях почувстват, че има надежда, смятаме, че ще се присъединят към нас. С този брой бихме могли да спечелим война. – Кимнах и Николай се впусна в конкретиката на плана си.
Слушах, без да го прекъсвам. Те бяха отговорни за повече от проблемите на Короната, отколкото вярвах. Работили в продължение на две години, преди да се наложи Ривен да приеме фалшивата си самоличност, за да има на кого да хвърли вината. Николай не навлезе в подробности за контактите им или колко широко са разпространени мрежите им, но беше ясно, че са проникнали в повечето градове на Елверат.
Изпращаха припаси и халфлинги през Силстра и Серелиат – понякога чак от Пристанището на смъртните. Знаех за доставките – баржата в Серелиат беше заредена с храна, но се изненадах, че пренасят толкова много халфлинги.
Бяха по-подготвени, отколкото си мислех. Планът им беше абсурден, но се е получило до сега.
Повече, отколкото някога съм имала.
– Какво мислиш? – Попита Ривен с груб глас. Той дъвчеше устните си, а аз се вглъбявах в мислите си. Трябваше да внимавам с тях. Нежно.
Това не е точно моята силна страна.
– Мисля, че това е план – казах колкото се може по-дипломатично.
– План? – Изръмжа Сира. – Това е всичко, което имаш да кажеш? – Може би бях прекалено нежна.
– Колко души имате? – Попитах. Трябваха ми някои подробности, за да мога да изготвя стратегията.
– С нас? Тридесет, – отговори Ривен. Повечето от контактите му трябва да са платени. Контрабандисти и криворазбрани смъртни, които са готови да погледнат в друга посока. Имаше достатъчно такива. Прекарах по-голямата част от живота си в лов на такъв тип хора.
– Това не е достатъчно, – казах аз, дъвчейки вътрешната страна на бузата си. – Колко души можеш да събереш? Тук и в кралството?
– Ако имахме един месец? – Замисли се Ривен. – Около двеста. Но това би означавало, че спасяването на халфлинги ще трябва да спре. Никакви бежанци няма да могат да бъдат вкарани в Аралинт, ако ги изтегля.
– Целта не е ли да освободим халфлингите? – Отвърнах. Това нямаше да е единствения път, в който щеше да се наложи да преценяваме цената на живота.
– Смяташ ли, че трябва да променим приоритетите си? – Намеси се Николай. Той обгърна с ръка облегалката на стола на Сира. Тя не помръдна срещу него, но аз улових поглед между тях.
Неочаквано, помислих си аз. Николай не изглеждаше да е неин тип. Ако изобщо някога е спирала да мисли за кръвопролития достатъчно дълго, за да има тип.
– Трябва да се увеличим, – казах аз. Тъмните вежди на Ривен се притиснаха към линията на косата му. – Дори и никой да не е убит или заловен, което е малко вероятно, нападението на търговски транспорт не е достатъчно голямо. Тридесет души? Ще сме късметлии, ако спрем половината от толкова транспортни средства.
– Засега работи – каза Сира.
– Когато се опитваше да отслабиш Короната. – Наведох се напред. – Малки ходове с течение на времето, за да защитиш анонимността си. Ако искаме да поставим Короната на колене, трябва да сме готови да разкрием ръката си.
– Не смяташ, че атакуването на търговията е правилния ход? – Попита Николай.
Поклатих глава.
– Не можем просто да го атакуваме. Трябва да го спрем.
– Какво предлагаш? – Попита Ривен. За пръв път твърдата му челюст сякаш омекна. Той се облегна на масата, докато дървото заскърца под тежестта му.
– Защо да атакуваш корабите, когато можеш да атакуваш язовира? – Отговорих с лека усмивка.
Срещу мен седяха три чифта широко отворени очи. Николай изсвири.
– Искаш да взривиш Силстра? – Прошепна Ривен.
Сира разтри веждите си.
– Това би заляло напълно всеки от каналите. Вероятно ще унищожи всяко пристанище между Кората и Волкар. – Очите ѝ се насочиха към мен. – Хората ще умрат.
Повдигнах рамене.
– Вероятно.
Ривен удари с юмрук по масата.
– Категорично не.
Въздъхнах.
– Тогава сме обречени на провал още преди да сме започнали. – Да нараним хората на краля няма да е достатъчно. На Аемон не му пукаше за селяните. Той се интересуваше от джобовете си.
Ривен се облегна на стола си, а виолетовите му очи ме пронизаха.
– Ще намерим друг начин.
Застанах, като притисках ръцете си в масата.
– Казахте, че искате да убиете краля – да свалите короната – наистина ли вярвахте, че можете да го направите без кръвопролитие?
Ривен скръсти ръце. Видях как челюстта му пулсира на топлата светлина от огнището.
– На краля няма да му пука за загубените животи, ако се стигне до война – призовах аз. – Няма да му пука да намали кръвопролитията. Само че ние ще бъдем унищожени бързо. Трябва да го атакуваме достатъчно силно, за да го накараме да се притеснява. Взривяването на язовирната стена прави това. – Направих пауза, докато Ривен поклащаше глава. – Ще атакуваме през нощта. Пристанищата и полетата трябва да са празни. Освен това не можем да предотвратим смъртните случаи, които се случват. Това е най-добрия начин да навредим на Короната, с най-малко загубени животи. Трябва да се примирите с това. И то бързо. – Скръстих ръце, а очите ми сканираха лицата на всеки от тях. Сърцето ми се блъскаше в ребрата, но бях права. Бях балансирала везните на живота и смъртта в продължение на десетилетия.
– Нападаме през нощта – съгласи се Ривен след дълго мълчание. Дори Сира кимна. Раменете ми паднаха и сърцето ми се забави.
Сира смръщи вежди.
– Как ще създадем достатъчно голяма…
– Мога да го направя – каза Николай със строго кимване. Повдигнах вежди към него. – Аз съм нещо повече от красиво лице, скъпа – добави той, като избухна в усмивка.
– Това само ще предизвика хаос – каза Ривен. – Ще откъснем само по-малките градове, ще ги направим по-уязвими, но столицата ще бъде в безопасност. Кралят разполага с достатъчно запаси, за да изхранва хората си в продължение на три години.
Прокарах език по зъбите си. Ривен изглежда знаеше доста за Кората за човек, който живееше на другия край на континента. Наклоних глава, чудейки се кои са контактите му.
– Преброяването е остаряло, – казах аз. – Сега в столицата живеят още хиляди хора. Изчисленията са грешни.
Ривен ме погледна, а по челото му се появи бръчка.
– Все още ще имат достатъчно, за да им стигне за една година. Хората в столицата ще са последните, които ще гладуват.
– Може би не – казах аз, опитвайки се да си спомня докладите на „Арсенал“ за магазините. Когато ги прочетох, бях изпила втората си бутилка вино. – Когато винврите започнаха да се провалят, кралят започна да търгува с повече храна с царствата на смъртните. Той продаде добрата реколта и изхранваше столицата от резервите. Последното, което чух, беше, че три от зърнохранилищата са били компрометирани.
В стаята настъпи тишина.
– Колко време им остава, преди хората да започнат да гладуват? – Попита Ривен през стиснати зъби.
Седнах отново на масата.
– Ако кралят назначи някой компетентен за тази задача, осем месеца.
– Как може да носи корона, като знае, че не може да изхранва народа си повече от година? – Зачуди се Сира. Повдигнах рамене. Кралят правеше много неща, които го правеха недостоен за короната му.
– Смъртните ще имат повече време – помислих си на глас. Юмруците ми се свиха около подлакътниците на стола. – Преди да остави смъртните да гладуват, кралят ще издаде указ, с който ще забрани на халфлингите да ядат храна.
Те се вгледаха в мен. Очите на Николай и Сира бяха широко отворени, а устата им – отворена, но Ривен се намръщи. Знаеше, че съм права.
– А какво става с всички останали? – Попита Николай. – Как ще се хранят, ако вкараме земите с реколтата в суша?
– Градовете трябва да имат достатъчно дажби, за да изкарат зимата, – казах аз. – Но трябва незабавно да започнем да изпращаме храна на юг. След това изпратете в Силстра толкова хора, колкото можете да запазите. Когато язовирът избухне, ще настъпи хаос и ние можем да използваме това в наша полза. Облечете конните транспорти в кралските цветове; вземете храната направо от източника, без дори да разберат.
– Сенките няма да забележат? – Отвърна Николай.
– Ще го направят, – казах аз. – Но ние ще сме си отишли преди тях.
– Няма гаранция, че хората ще се присъединят към нашата кауза – предупреди Сира след дълго мълчание.
– Не, няма – съгласих се аз. – Но нека се съсредоточим върху взривяването на язовира. Това ще е голяма работа. Вероятно прекалено голяма. Не съм убедена, че Николай може да се справи.
Николай ме стрелна с напрегната насмешка.
– Ако искаш да взривиш половината Силстра, ще ми е по-мило, Кира.
– Това изобщо не беше убедително, – отвърнах категорично.
Ривен се ухили и поклати глава.
– Ник ще се справи – каза той. – Той е един от най-добрите механици тук. Освен това трябва да го направи, иначе сме мъртви.
– Благодаря за подкрепата – промълви Николай и кръстоса крака.
Изправих се, като плясках с ръце по бедрата си. В тялото ми течеше твърде много енергия. Краката ми трепереха, трябваше да започна да се движа, да направя нещо, преди да експлодирам.
– Ако искаме да взривим язовира, ще ни трябват експлозиви. – Казах, като отидох до огнището. Огънят стопли краката ми, докато наметалото ми капеше на пода.
Николай наклони глава.
– Серелиат е използвал експлозиви, за да строи напоителните си канали. Каквото им е останало, би трябвало да е повече от достатъчно.
– Съгласна съм – казах, като размахвах пръсти пред пламъците. – Но ще ни трябва ключът, за да ги вземем.
– И къде ще бъде това? – Попита Сира, като скръсти ръце.
– Около врата на лорд Кърингам – отговорих аз.
Назад към част 20 Напред към част 22
