Глава 21
Сира и Николай тръгнаха да се подготвят за пътуването до Серелиат. Вратата се затвори зад тях и аз усетих студения поглед на Ривен върху гърба си.
Стъпките му почти не издадоха звук, докато прекосяваше стаята и заставаше зад мен. Усещах топлината на гърдите му през наметалото си. Успокоих се. Той направи още една крачка и дъхът му разпръсна тръпки по кожата на врата ми. Не бяхме били толкова близо от онази целувка в Серелиат. Прокарах пръсти по устните си. Бяха топли и подути, както в нощта, когато ме остави в онзи храм.
– Защо ме целуна? – Думите излязоха от устата ми шепнешком. – Преигравах си онази нощ в главата си отново и отново, но нямаше смисъл. Можеше да приключиш с мен точно там. – Обърнах се и вдигнах очи към неговите. Без качулката можех да видя острите вдлъбнатини на бузите му и силата на челюстта му. Косата му висеше по гърдите като листове гарваново копринено платно, а горната част беше прибрана на малка плитка. Дори и без наметало и качулка, чертите на лицето му все още бяха изградени от сенки. Никога не бях виждала някой като него.
Ривен не прекъсна погледа си. Очите му се превърнаха във виолетови пламъци от отражението на огъня.
– Беше грешка, – каза той. – Не трябваше да се случва. – Той сви челюстта си и не каза нищо друго.
– Не беше, за да ме разсее? – Натиснах се и се изправих на пръсти. – Да ме омагьосаш като начин да се доближиш до краля?
Ривен поклати глава.
– Това няма нищо общо с нищо от това.
– Но какво…
Той ме прекъсна.
– Караш ме да съжалявам, че не съм те убил. – Той се намръщи. Очите ми се спряха на дръжката на меча му, която се подаваше зад рамото му. Ако това беше тест, за да се види кой пръв ще падне, нямаше да загубя.
Ривен прехапа вътрешната страна на бузата си.
– Няма да говорим за това – каза той и тръгна към прозореца, който счупих.
– Защо не? – Попитах, като скръстих ръце.
– Не ти вярвам – каза просто той и се наведе, за да вземе голямо парче счупено стъкло.
Отстъпих назад към огнището.
– Това ни прави двама – промълвих, развързах наметалото си и го сложих на кука над огъня. По каменния под се разнесе вода.
– Защо се съмняваш в мен? – Попита той и хвърли чашата в кошчето за боклук. Ръката, която държеше отстрани, беше свита в юмрук. – Не аз убивах халфлинги. Лоялността ми не би трябвало да е под въпрос.
Сбърчих вежди. Бях намерила най-самодоволната фея в цялото кралство, с когото да се съюзя.
– Защо сега? – Попитах, а думите ми бяха изпълнени с лед.
Ривен замръзна. Веждите му се свиха в моя посока, а в очите му отново затанцуваха виолетови пламъци.
– Какво имаш предвид? – Попита той бавно, сякаш отправяше заплаха.
– Защо сега? – Повторих. – Ти си фея, така че трябва да си по-възрастен от мен. Броиш ли годините си във векове, или вече си преминал към хилядолетия? – Ривен не каза нищо; просто се облегна на стената със скръстени ръце.
– Колко живота са ти били нужни, за да решиш да помогнеш на халфлингите? Моите роднини бяха принудени да служат на краля в продължение на седемстотин години, докато феите не правеха нищо. И все пак те не правят нищо – освен теб. – Думите ми излязоха на пресекулки. Стиснах ръцете си, за да не се разтреперя. – Работата ти досега е достойна за възхищение; не го отричам. Благодарна съм на всеки, който прекарва времето си, за да изведе халфлингите на безопасно място, особено след като видях какъв живот имат тук. Но ти нямаш право да ме съдиш за шестдесетте години, които ми бяха нужни, за да прекося краля. Не и когато ти си имал цял живот, за да стигнеш до същото решение.
Обърнах се обратно към пламъците, твърде ядосана, за да го погледна. Чух го да прави крачка към мен и после да спира. Между нас настъпи гъста тишина. Само трептенето на огъня изпълваше въздуха. Дори дъждът беше спрял.
– Достатъчно справедливо, – каза той. – Но ти казваш, че си се опитала да убиеш краля преди. Сигурно си имала възможности. Защо Аемон е все още жив? – Той застана до огнището с лице към мен. Облегна се на камината. Единствената топлина в очите му идваше от огъня. Погледът му ме прониза, оставяйки студенина по кожата ми.
– Само ако оставиш корона, за която да претендират, – прошепнах аз. Между веждите на Ривен се появи тънка линия, докато той кръстосваше ръце. – Ти каза това в Серелиат. Знаеш, че да убиеш краля не е достатъчно.
– Може би не, но бихте могли…
Вдигнах ръка. Пръстите ми докоснаха китката му, което предизвика електрически ток по ръката ми. Отдръпнах се и се загледах във върховете на пръстите си. Ривен отмести раменете си, връщайки ме към мисълта ми.
– Да убиеш краля, но да оставиш короната, би било по-лошо, отколкото да оставиш Деймиън да доживее управлението си.
Ривен вдигна вежди. Устните му бяха изправени, но той не проговори.
– Какво си чувал за престолонаследника? – Попитах.
Очите на Ривен се присвиха и той сви рамене.
– Той е суетен човек, който се интересува повече от властта, отколкото от тънкостите на управлението на едно кралство.
– Вярно е, – казах аз и кимнах с глава. – Но той също така е безразсъден и жесток. Той не се интересува от смъртта на халфлинги или селяни, но винаги има причина за това. Принцът убива халфлинги за спорта. Не се знае какво би направил, ако някога претендира за трона.
Вратът на Ривен се напрегна, докато преглъщаше.
– Сигурно част от това е преувеличена.
Блъснах ръката си в камината.
– Той държи халфлингите заключени в покоите си, измъчва ги, кара ги да се чувстват безполезни. Понякога ги реже. Понякога оставя следи по кожата им, които се лекуват със седмици. Понякога изобщо не ги докосва, а ги оставя вързани за стената в продължение на дни. – Гръдният ми кош се повдигаше с всяка дума. Говорех за наклонностите на Деймиън, но в съзнанието си виждах само Гуин.
Ръцете на Ривен паднаха от двете му страни. Вдлъбнатината на бузата му се разшири, докато дъвчеше вътрешността ѝ.
– Не знаех, че е толкова зле – каза той и сведе очи към огнището. Белезите по гърба ми се одраскаха по туниката. Знаех, че мога да му покажа колко жесток е принцът. Бяха достатъчно грозни, за да убедят всекиго в моята омраза към краля и сина му. Но не можех. Твърде дълго ги бях носила сама. Излагането им пред света беше погрешно. Не бих го направила, дори за да спечеля доверието на Ривен.
Бих го спечелила по друг начин.
– Много от тях не го правят – казах с дълбока въздишка. – Но трябва да разбереш, че убийството на краля не е достатъчно. Не беше достатъчно преди и не е достатъчно сега.
Ривен ме гледаше в продължение на години. Очите му се движеха по линиите на лицето ми толкова бавно, че почти не ги виждах. Преместих краката си, неудобно под напрегнатия му поглед, но не можех да се отвърна.
– Ще убием и принца – каза Ривен с твърдо кимване. – И двамата, ако се наложи. – Не се усъмних в сериозността в очите му.
Вратата се отвори и аз се откъснах от погледа на Ривен.
– Какво, Колин? – Ривен се обади през рамо. Халфлингът, когото следвах тук, стоеше на вратата. Раменете на Ривен се напрегнаха, докато той прекосяваше стаята. Колин прошепна в ухото му, твърде бързо, за да мога да разбера елфическия. Главата на Ривен се отдръпна назад. – Къде е тя? – Попита той, а тъмният му глас изпълни стаята.
– В източната част на града – отвърна Колин. – Търсят я. – Очите му се насочиха към мен.
Това не беше добре.
– Кой? – Попитах, като посегнах към наметалото си.
– Кинжалът – изплю Ривен. – Тя е тук.
Не, изобщо не е добре.
Въпреки топлината на гърба ми, по гръбнака ми премина леден хлад.
– Защо е тук? – Попитах Колин. Свалих наметалото от закачалката и увих тежкия черен плат около врата си. Тя се опъваше на гърлото ми, но не ми пукаше. Ако Герарда беше тук, това можеше да означава само лоши новини.
– Очаквах, че ще знаеш по-добре от нас – хладно отвърна Колин. Той повдигна вежди и сподели поглед с Ривен.
– Не знам защо е тук – казах, а по бузите ми нахлу топлина. – Тя беше настанена в Кората, когато аз заминах.
– Ако това е някакъв трик – започна Колин.
– Не е. – Придърпах влажния плат около раменете си. – Нямам представа защо Кинжалът е тук. Нека отида да я намеря и да я изпратя обратно в кралството, преди да е научила твърде много.
– Не. – Това не беше изявление, а заповед. Обърнах се към Ривен, готов да ударя.
– Не? – Запитах.
– Няма да говориш с нея – продължи Ривен и се приближи до мен. – Дори няма да я видиш. Може и да вярвам, че имаш своите причини да искаш кралят да си отиде, но няма да ти дам възможност да ни изложиш. Или да ни вкараш в капан.
– Тя няма да си тръгне, докато не ме намери. – Познавах Герарда. Тя нямаше да се откаже от мисията си, докато не разбере, че целта ѝ е избягала. Трябваше да поговоря с нея.
– Тогава тръгваме тази вечер – каза Ривен. – Ще пътуваме със Сира и Ник през прохода, за да отвлечем Кинжала далеч от града. Останалите Елверинци ще останат тук и ще чакат сигнала ни, че е безопасно да преминат. – Той сведе поглед към Колин, който кимна и излезе от стаята.
– Трябват ми остриета – казах, като посочих външната врата.
Ривен взе собственото си наметало от куката на стената. Той бавно пристегна врата със стегнат възел от елфическо въже.
– Идвам с теб, – каза той и излезе през вратата.
Назад към част 21 Напред към част 23
