Глава 22
Прекосихме града в мълчание. Ривен се движеше през сенките също толкова лесно, колкото и аз, като сканираше улиците за следи от Кинжала. Аз вървях след него и не свалях очи от покривите. Промъкнахме се до задната част на гостилницата и аз подхвърлих на Ривен ключа от джоба си.
– Чакай ме в стаята ми, – прошепнах аз. – Знам, че знаеш коя е тя.
Ривен се изсмя. Очите му пронизаха черепа ми, заплашвайки да ме пронижат наистина.
– Трябва да съобщя на служителите, че се връщам в Каерт – казах, като скръстих ръце. – Трябва да оставим следа, която Герарда да открие, ако очакваме тя да я последва.
Чувах как Ривен скърца със зъби, докато се надвесваше над мен. Той кимна.
– Ако до една минута не се качиш горе, ще дойда и ще те намеря. Кинжалът да е проклета.
Съгласих се, като го гледах как пресича алеята в тъмно петно. Последвах го, като се обърнах да вляза през главната врата, а не през задната. Зад гишето стоеше същия халфлинг, който ме беше регистрирал през първия ден.
– Добър вечер – поздрави той с учтиво кимване.
– Прекрасно – казах аз и му подадох торбичка със златни монети. – Ще се върна в Каерт на разсъмване утре. Исках да съм сигурна, че сметката ми е платена.
Той вдигна чантата и очите му се разшириха от тежестта ѝ.
– Абсолютно, – захласна се той. – Веднага ще ви дам ресто.
– Не е нужно – казах аз и потупах плота на бюрото. – Каквото е надплатено, е за теб. – Всяка сутрин бях забелязвала халфлинга да идва от кръчмите. Надявах се да не се притеснява да обяснява откъде е взел цялото това злато за питиета.
Усмихнах му се, преди да се запъти нагоре по стълбището.
Когато влязох, Ривен стоеше до шкафа. Две кълба златна светлина бяха единствените източници на светлина в стаята. Те осветяваха едната страна на лицето на Ривен, а другата хвърляха в сянка. Спрях, осъзнавайки, че го разбирам по-малко, откакто свалих качулката му. Сянката ми беше позната, но високата, замислена фея в стаята ми беше непознат.
Очите ми се преместиха върху измачканите чаршафи на леглото. Динара, моят двойник, беше изчезнала.
– Забравих да ти кажа, че е тук – казах аз, все още загледана в леглото. – Ти ли я изплаши?
– Не. Точно обратното. Тя ли е… – Той се отдръпна, твърде резервиран, за да довърши мисълта си.
– От публичен дом? – Попитах, като скръстих ръце. Не знаех какво беше казала Динара, но това изправи Ривен на нокти.
Той се закашля.
– Тук не ги наричаме така.
– В миналия си живот е била – казах аз и се втурнах към голямата маса, където бяха сложени допълнителните ми остриета. – Трябваше ми някой, който да разсейва разузнавачите ви. Беше лесно решение да намеря двойник.
– Наела си куртизанка? – Прошепна Ривен. Виолетовите му очи се разшириха и разфокусираха, когато забеляза непочистеното легло.
– Аз съм Острието на краля – издекламирах аз и отворих една от чантите си. – Аз убивам хора. Много хора, а ти се изненадваш, че имам връзки с куртизанки?
– Изненадан съм, че имаш връзки с когото и да било – каза той равнодушно. Усещах тежестта на погледа му върху гърба си. Кожата ми настръхна от това с каква лекота разкъсваше думите ми. Колко точна беше оценката му за мен, дори в един мимолетен коментар. Не бях свикнала да бъда отбелязвана, особено от мишена.
Но Ривен вече не беше мишена, нали?
Съмнявах се, че съюзът ни ще бъде достатъчен, за да се създаде приятелство между нас. Не че исках това. Но къде ни оставяше това? Не мислех, че е възможно съперници да станат истински съюзници.
Съучастници?
– Имаш магьосническо перо? – Попита ме Ривен, като ме извади от мислите ми. Той държеше златния нож между пръстите си. В ръката му изглеждаше много по-малък от моята. Придърпах наметалото си по-плътно около тялото си, като умишлено не поглеждах към писалката.
– Да, – казах аз и безразборно хвърлих дрехите в една от чантите на седлото.
– Как? – Гласът му беше тих и учуден. – Те се срещат много рядко, дори за феите.
– Откраднах го – казах с вдигане на рамене. Нямах време да плета креативна лъжа.
Очите му се разшириха от любопитство, когато разбра, че това е истина.
– От кого? – Той завъртя химикалката в пръстите си, изучавайки малкия ѝ остър връх. Острие, което никога нямаше да се притъпи, независимо от това как е остаряло или какво е рязало.
– Има ли значение? – Отвърнах му. Мисълта за онази нощ беше нещо, което се опитвах да избягвам, особено без силно питие.
– Какво става? – Любопитството в гласа му се беше изпарило и беше останала само аналитичната маска, която той носеше, откакто отдръпнах качулката му. Колко ли лица имаше Ривен?
Спрях да опаковам. Успокоих се с дълбоко вдишване, като пренебрегнах паренето в гърлото.
– Има неща, които правиш като Сянка – казах аз, – а още повече като Острието, които те разкъсват. Разкъсват те на парчета, докато вече не се разпознаваш. Не обичам да говоря за тях, така че не ме питай повече за това перо.
Ривен върна магьосническата писалка на масата.
– Какво направи…
Въздъхнах и хвърлих последните си дрехи в чантата.
– Ако не спрем да говорим за това, ще те заколя. – Подхвърлих му чантата. Той я хвана със светкавична скорост.
Ривен отвори уста, за да заговори отново, но не последваха думи. Вместо това издърпа торбата на седлото на рамото си и посегна към втората. Аз опаковах останалите и навлякох наметалото си върху тях.
– Трябва да тръгваме – прошепнах аз, като угасих фенерчетата във водния басейн. Ривен отвори вратата, а дългата му ръка я задържа отворена за мен. Пресякохме кръчмата, без да ни видят, и Ривен ме последва в нощта.
***
Никой от нас не проговори, докато влизахме в тясната уличка. Пропълзях по пътеката. Ривен ме следваше достатъчно близо, за да усещам как дъхът му се издига и спуска. Алеята пресичаше една от главните улици, добре осветена, които се носеха под разцъфналия навес. Приклекнах ниско и надникнах, за да видя дали пътя е свободен. Ривен направи крачка напред, но аз протегнах ръка, усещайки твърдостта на гърдите му през ризата. Той се напрегна под дланта ми и аз пуснах ръката си. Виолетовите му очи срещнаха моите и аз посочих покривите.
Ако Герарда наблюдаваше града, тя щеше да заеме височината.
Ривен погледна нагоре, оглеждайки покривите, и кимна. Той протегна ръка над главата ми. Гърдите му спряха само на няколко сантиметра от лицето ми. Подпрях ръката си на нея, за да не ме докосне. Той не се отдръпна и не проговори, докато аз накланях глава нагоре към лицето му. Силната му челюст и острите скули бяха сребърни остриета на лунната светлина. Ароматът му се носеше около мен, топъл и земен, с нотка на нещо познато, което не можех да определя.
Очите му бяха затворени, а ръката му се беше увила в плетеница от лози, които висяха от зеления навес. Там, където растението докосваше кожата му, виждах най-малката промяна на светлината, която пулсираше през лианата, сякаш пипалата ѝ се грееха в светлината на слънцето въпреки одеялото от мрак, което покриваше небето.
Магия.
Ривен използваше магия. Освен опитите на Ферон да ме утеши, за да призная истината, никога досега не бях виждал фея да използва силата си. В сравнение с историите за промяна на формата или удари от мълнии, това беше леко, но все пак бях потресена. Какво правеше Ривен с това растение? Какви други сили притежаваше той?
Ривен бавно отвори очи. Ирисите му засияха, преди да се успокоят до обичайния си тъмнолилав цвят. Дъхът му секна, когато осъзна колко близо са лицата ни. Изтласках от ума си мислите за последния път, когато бяхме толкова близо. Устните на Ривен потрепнаха и за миг се зачудих дали целувката в Серелиат не е била нещо повече от грешка.
– Тя те чака в кръчмата – прошепна Ривен хрипливо, прекъсвайки напрежението, което се беше настанило между нас.
– Това ли ти казаха лозите? – Само наполовина се шегувах.
– В известен смисъл. – Ривен излезе от алеята и изчезна в сенките. Извърнах очи и го последвах. Когато стигнахме до западните покрайнини на града, той най-сетне забави темпото си достатъчно, за да мога да вървя до него.
– Няма ли да обясниш за онова с лозите? – Попитах, като повдигнах вежди.
Ривен погледна през рамо, оглеждайки покривите, преди да се обърне към мен. Посочи малка пукнатина между две изоставени жилища и ме притисна до стената.
Той ме хвана за китката. Хватката му беше твърда, но нежна, докато издърпваше една лиана от короната над главите ни. Той оплете лианата около пръстите ми, преди да постави своите през моите.
– Всяко живо същество може да говори помежду си – прошепна той, докато призоваваше магията си напред. – Точно както елфите разговарят с феите или животните помежду си.
Изпуснах дъх невярващо.
– Растенията са най-добрите комуникатори – каза той, като ме игнорира напълно. – Те разчитат на това. Говоренето помежду им е част от оцеляването им. – Капчици дъжд се посипаха от листенцата горе, докато той разклащаше лозата. Те се разпръснаха по наметалото му.
– Искаш да кажеш, че можеш да говориш с растенията? – Попитах учудено.
Ривен кимна и увитите между ръцете ни лиани започнаха да светят. Усещах топлина навсякъде, където растението докосваше кожата ми, и още нещо. Нещо като…
– Тъга? – Замислих се на глас. Очите на Ривен се отвориха веднага и сиянието спря.
– Усети ли го? – Попита той и пусна ръката ми, докато лианата се люлееше по стената.
– Не трябваше ли да го правя? – Примигнах. За какво беше това държане за ръка?
– Малко топлина от магията, да, – каза той. – Но четенето на растенията е нещо, което само надарените трябва да могат да правят. – Челюстта на Ривен се сви, веждите му се сплетоха. Това се превръщаше в изражението, което той обикновено носеше около мен.
– Не съм прочела растението. То не ми каза нищо.
– Всъщност те не ти говорят – каза Ривен, а думите му бяха напрегнати и кратки. – Не и с думи. По-скоро е усещане. С практиката си една фея може да се научи да усеща едно растение от друго. В крайна сметка можем да ги използваме, за да усещаме и други наблизо.
– Растенията могат да усетят Герарда? – Устата ми остана отворена. Ето откъде Ферон беше разбрал, че съм в Аралинт. Чудех се докъде може да се тестват тези сили.
– Не точно, по-скоро нейната същност. Това, че е нова – обясни Ривен, а свободната му ръка се размаха във въздуха. – Ферон се е погрижил да усещам всеки жител на Аралинт, така че новодошлите са лесни за разпознаване.
Облегнах глава назад към стената.
– Значи Герарда седи до едно растение?
Очите на Ривен се стрелнаха надолу по улицата и се върнаха обратно по покривите. Прекалено дълго време прекарвахме в отговори на въпросите ми, но аз не можех да намеря воля да се движа без отговори.
– Всеки е до едно растение в Аралинт – каза той. Погледнах нагоре към балдахина от лиани и затворени цветове над главите ни, но Ривен погледна надолу.
Очите ми се разшириха.
– Земята?
Ривен кимна бавно.
– Подземната им мрежа е много по-широка. Повечето сгради са оформени с тунелни системи, за да могат растенията да растат през стените.
Ето защо Ферон не изпрати разузнавачи да следят всяка моя стъпка. Той можеше да ме следи от комфорта на двореца си.
Може би феите са по-могъщи, отколкото си мислех.
– Кралят вярва, че магията на феите е напълно изчезнала – прошепнах аз.
Устата на Ривен беше права линия.
– Кралят е прав в повечето случаи. Много от силите ни са избледнели. Това, до което все още имаме достъп, обикновено е… ограничено по някакъв начин. Особено моята.
Наклоних глава.
– Какъв вид…
– Трябва да се уверя, че тя все още е там. Бяхме спрели твърде дълго, – каза Ривен, прекъсвайки въпроса ми. Той отново уви китката си с лианата. Част от мен искаше да протегне ръка и отново да усети усещането от магията, но не го направих.
***
– Какви са очакванията ти за това? – Хрипливият глас на Ривен проряза дъжда, който отново бе започнал. Дъждът щеше да ни осигури добро прикритие, докато се надпреварвахме да изпреварим Герарда до планинския проход. Зачудих се дали това не е още един продукт на магията на феите. Дали Ривен имаше способността да предизвиква дъжд? Дали историите, разказвани из кралството, са били истина?
– Очаквания? – Погледнах го отстрани. – Предположих, че това е очевидно. Убий краля. – Оставихме зад гърба си последните обитаеми жилища. Сега по пътя ни се редяха само празни каменни къщи. Закачените по прозорците им щори хлопаха от силния вятър, така че се наложи да говорим по-силно.
– Не ти се доверявам – каза откровено Ривен, като оправяше торбата на седлото на рамото си. – Не знам дали някога ще мога да се доверя.
– Сурово, – казах аз. Ривен ми сбърчи вежди. – Но справедливо, – добавих аз. Нямаше да се опитвам да го убеждавам, че съм достойна за доверието му. Не бях. Единствената причина, поради която бяхме тук, беше, че интересите ни съвпадаха и беше по-вероятно да успеем заедно, отколкото поотделно.
Ако тези интереси не са съгласувани…
– Това е всичко, което имаш да кажеш? – Попита той. Стояхме под конюшнята на таверната на Ривен. Той се облегна на стълба, на който се бях покатерила по-рано. Главата му почти се заби в гредата, докато ме гледаше. Искаше отговор.
Пуснах чантите на седлото си на пода. Разтърках рамото си, а кръвта се върна на мястото, където ремъкът беше прекъснал кръвообращението.
– И аз не ти вярвам – казах, докато се взирах назад. Това беше истината. Бях поела риск точно толкова, колкото и той.
Виждах как преценява възможностите ни в ума си, а виолетовите му очи бяха вперени в кожата ми, но не бяха фокусирани. Сякаш изобщо не ме виждаше.
– Готова ли си да изложиш всичките си карти на масата? – Попита той и вниманието му отново се насочи към мен. – Да ми кажеш всичко, което те питам?
– Категорично не. – Съхранявах твърде много тайни. Повечето от тях щяха да струват живота на хората, ако Ривен ме предаде. А останалите бяха тайни, които никога не бях изричала на глас. Ако това беше цената на съюза, не бях готова да я платя.
– Би ли се съгласил с това? – Попитах, като окачих наметалото си на вратата на кабинката, за да изсъхне.
– Не – каза той и поклати глава. – Но съюз между две страни, които си нямат доверие, е обречен на провал.
Изгладих бръчките по черния плат на наметалото си. Дебели капки вода падаха върху калните ми ботуши. Не можех да не се съглася.
– И така, какво предлагаш? – Попитах, изправена пред него. Исках този съюз да проработи, нуждаех се от него. Но шансът ни да победим краля беше малък. Нямаше да изгубя живота на хората, които бях защитавал десетилетия само заради надеждата.
– Казваме си взаимно това, което трябва да знаем – каза Ривен, като подчерта това с изпъване на силната си брадичка. – Нищо повече, но и нищо по-малко. – Той скръсти ръце и се отдръпна от стълба. Голямата му рамка хвърли сянка върху лицето ми, когато направи крачка към мен, но аз не се намръщих.
– Не давам обещания, – казах аз и го погледнах. – Ако се съглася с твоите условия, имаме споразумение. Ще изпълня своята част, но не се кълна и не давам обещания.
Ривен вдигна вежди и ме погледна. Мислех, че ще протестира, но той само сви рамене.
– Как ще разберем дали другият е нечестен? – Попитах.
Ривен отново сви рамене.
– Просто ще трябва да…
– Доверим един на друг? – Включих се. Не можех да скрия сарказма в гласа си.
Ривен си пое тежко дъх.
– Надявам се, че общата ни неприязън към краля е достатъчна, за да бъдем честни.
– А ако не е? – Попитах, като изритах калта от пръстите си.
– Тогава един от нас е предател. На халфлингите и на самите тях. – Това беше нещо повече от изявление, това беше предизвикателство. Ривен искаше да докажа, че е прав. Че не съм нищо повече от халфлинг, който е престъпил собствения си род.
За него не бях просто недостойна за доверие.
Бях непоправима.
Прокарах език по зъбите си. Ривен можеше да има каквото си иска мнение за мен, стига да помогне за взривяването на язовира. Единственото, което ме интересуваше, беше да освободя халфлингите. Ако се съглася да му кажа минимума, това ще ми помогне да стигна до Силстра. Мнението на Ривен си беше негов проблем.
Протегнах ръка.
– Трябва да знам – казах аз и стиснах голямата ръка на Ривен точно когато се появиха Николай и Сира. Бяха въоръжени и готови.
Ако революцията идваше, тя започваше сега.
Назад към част 22 Напред към част 24
