Глава 25
Николай говореше насън. За щастие на Ривен, той не разкри нищо интересно. Само промърморваше по няколко думи на елфически на всеки няколко вдишвания. Макар че от думите, които долових, изглеждаше, че се забавлява добре. Ритнах леглото му и се усмихнах, когато той подскочи, държейки чаршафа върху голите си гърди.
Наистина щеше да е лесно да го убиеш. Дори най-начинаещиата Сянка би могла да го направи.
– Слънцата са на път да изгреят – казах на елфически. Подпрях се на ръба на леглото му.
– Как се озова тук? – Попита Николай, като свали завивката си.
– Аз съм Острието на краля. Мислиш ли, че не мога да отключа ключалка? – Отговорих отново на елфически. Всъщност бях дошла през прозореца. Сънят ме беше изоставил доста преди зазоряване и реших да наблюдавам как звездите избледняват от покрива. И да се оглеждам за Сенките.
Сънливата скромност на Николай изчезна с едно прозяване. Той изпъна ръце над главата си, така че чаршафът падна до бедрата му. Погледна ме с едно око и се усмихна, преди да се изправи напълно гол.
Извърнах очи. Николай се ухили и посегна към панталоните си, които бяха проснати покрай стола.
– Не е нищо, което да не съм виждала преди. – Опитах се да използвам отегчен тон, защото знаех, че това ще подразни най-много Николай.
Той извади глава от ризата си с широко отворени очи.
– Елфическият ти език е много добър – каза той, преминавайки на кралския език.
– Защо да не е така? – Грабнах ботушите на Николай и ги хвърлих към него.
Николай поклати глава с любопитство.
– Ти си израснала в Ордена. Не знаех, че там има възможност за изучаване на елфически.
– За мен имаше. – Помислих си дали да не му кажа как точно съм го научила, но знаех, че истината само ще го разстрои. Беше твърде рано за такъв разговор.
– Не е нужно всички да говорите кралския език заради мен – добавих аз, докато Николай си връзваше ботушите.
– Това не е заради твоя полза, – каза той. Дори с лице към пода видях как веждите му се сплитат, преди да завърже отново връзките си. – Това е призивът на Ривен. Той смята, че ще сме по-малко забележими, ако говорим на езика на смъртните. Стана му навик.
Кимнах. Устните на Николай бяха стиснати в тънка линия. Имаше нещо повече в решението, което той не искаше да ми каже. Отпуснах любопитството си. Така или иначе нямахме време за него.
– Хайде да вървим. – Отворих вратата и изчаках Николай да ме настигне. – Качулката – напомних му, преди да излезе от стаята. Моята вече беше навлечена върху лицето ми. Краищата на наметалото ми се влачеха по върховете на всяко стъпало, докато слизахме по стълбището.
Гостилничарят беше там и ни чакаше. Под набръчканите ѝ очи се бяха появили тъмни кръгове. Тя още не си беше легнала.
– Те така и не пристигнаха, – казах аз. Това не беше въпрос, но старата жена кимна.
– Опразнени ли са стаите им? – Попитах.
– Не, госпожо. – Гласът ѝ се пречупи. – Резервните им дрехи все още висят в стаята им.
Раменете ми се напрегнаха. Хвърлих бърз поглед към Николай, но той вече излизаше през вратата.
– Ако се върнат, кажи им, че нямат право да напускат таверната, докато не говоря с тях – извиках зад гърба си, следвайки Николай към конюшнята.
Оседлахме конете, без да кажем и дума, като отказахме помощта в конюшнята, която спеше в един от празните боксове. Хвърлих тялото си върху кафявата си кобила и тръгнах в галоп по улицата, следвайки Николай. Оставих коня да ни води през града, докато очите ми се стрелкаха по покривите в търсене на следи от Сенките.
Нищо.
Стомахът ми се сви. Имаше само две причини да не се върнат на поста си. Бяха мъртви. Или някой друг беше мъртъв.
Николай ни заведе до малка къща в южната част на града. Покривът ѝ беше овехтял, а предният прозорец беше напукан като много от другите жилища, между които беше сгушена. Сира се появи отвън веднага щом се приближихме.
– Какво се случи? – Гласът ми беше рязък, но не ми пукаше.
– Имаше един разузнавач посред нощ – каза тя, прибрала ръце зад гърба си. Тя хвърли поглед към Николай, който поклати глава в знак на раздразнение. – Изглежда, че останалата част от групата ни се е сблъскала с някакви проблеми по пътя.
– Сенките? – Попитах, като стисках юздите толкова здраво, че кокалчетата ме заболяха.
Сира кимна.
– Къде е Ривен? – Попитах.
– Той се върна с разузнавача. Аз щях да те чакам тук. – Очите на Сира отново се стрелнаха към Николай. Не беше нужно да живея векове, за да разбера погледа между тях.
– Искаш да кажеш, че са ти казали да ме разсейваш. – Изсъсках през стиснати зъби. Сърцето ми заби в гърдите; погледът ми се замъгли.
Сира не си направи труда да протестира. И двете знаехме, че това е истината.
– Къде е Ривен сега? – Попитах отново.
– Той е на един час път от планините. – Тя направи знак към коня си, който вече беше оседлан. Тя знаеше, че няма да има как да ме спре, щом разбера къде са Сенките.
– Не е начинът, по който аз се придвижвам. – Подкарах коня си към бяг и полетях към пламтящите червени дървета на Горящите планини.
***
Елверинецът, който бяхме оставили в Аралинт, лагеруваше край малък поток, само на няколко крачки от главната пътека. Когато се приближих, двама халфлинги изскочиха пред мен. Дръпнах здраво юздите, но конят ми се отдръпна и ритна единия от тях в гърдите.
– Заслужаваш го – изплюх се аз, скочих от коня и предадох юздите на другия халфлинг. Очите ѝ бяха гневни прорези, но тя ги прие, без да се оплаква.
Останалите бяха образували стена между мен и този, който стоеше от другата ѝ страна.
– Ривен! – Извиках, като извадих двойните остриета от гърба си. – Ако все още си жив, имаш три секунди, за да отзовеш кучетата си, преди да ги поваля. – Замахнах с едно острие над главата си и приклекнах. Още една секунда и щях да започна с халфлинга отдясно.
– Пусни я да мине – заповяда Ривен. Навсякъде бих разпознала това студено презрение.
Групата се отдръпна. Ривен стоеше до малък огън, а една от Сенките беше с вързана уста до него. Окото ѝ вече беше почерняло, а устата ѝ беше белязана от дебела линия кръв. Русата ѝ плитка беше изцапана с кехлибар.
– Прибери оръжията си – поиска Ривен. Гласът му беше леден и твърд, но това само разпали буен огън в гърдите ми.
– Какъв е смисъла на това? – Вдигнах оръжията си пред себе си и свих крака. Най-малкото движение и щях да се нахвърля.
– Имаше нападение…
– Къде е нейния партньор? – Не видях втора Сянка. Ако тя беше избягала, плана ни беше обречен.
– Тя е мъртва. – Весел глас проряза тълпата. Очите ми претърсиха телата, докато не попаднаха на самодоволната усмивка на Колин, халфлинг с пясъчна коса.
Николай и Сира най-накрая се появиха. Сира се хвърли от коня си още преди да е спрял, извади кръглите си остриета и се постави между мен и Ривен.
– Какво става? – Тонът на Николай беше твърде непринуден, докато слизаше от коня си.
– Ривен тъкмо се канеше да ми каже защо разузнавачите му са убили една сянка – казах аз, стискайки зъби.
Николай преглътна. Очите му се насочиха към Ривен.
– Както казах – тъмните очи на Ривен се спряха на Николай – имаше нападение. Сенките нападнаха кервана от засада миналата нощ.
Сянката, вързана до огъня, започна да се мята срещу връзките си. Гневните ѝ думи бяха нечленоразделни заради дебелия парцал, натъпкан в гърлото ѝ.
– Бяха само две – изръмжах, като посочих малкото момиченце пред мен. – Ако Сенките са ги нападнали, значи са направили нещо, за да ги провокират.
Ривен хвърли поглед към Колин, който се взираше в земята.
Насочих острието си към младия халфлинг.
– Говори, – заповядах аз.
Колин погледна към Ривен, който кимна. Направих крачка по-близо, така че върхът на острието ми беше само на няколко сантиметра от гърдите му.
– Бяхме на къмпинг в гората. Аз бях на стража с Тарвел. – Колин посочи брадичката си по посока на висок елф с тъмнокафява кожа и зелени очи. – Пълнехме бидони от ручея, когато Сенките ни нападнаха.
Поклатих глава и наклоних острието си към сърцето на Колин. Чух, че то започва да се блъска, като се удря в гърдите му с бързи, накъсани удари.
– Защо те нападнаха?
Колин сви рамене.
– Защото бяхме лесна плячка? Не претендирам, че знам защо убийците убиват. – Подигравката, която Колин отправи към мен, не остана незабелязана.
Забих острието си в гърлото на Колин. Той падна назад, а по кожата му се разля малка капка кехлибарена кръв, докато падаше на земята. Издърпах острието си и прибрах и двете зад главата си. Очите на Колин се преместиха към Ривен и обратно към мен. Когато Ривен не се надигна, за да го защити, той се обърна обратно към тълпата, бързайки да се предпази на ръце и колене.
Ако Колин не искаше да отговори на въпросите ми, знаех някой, който щеше да го направи. Пристъпих към Сянката, чиито очи ме преследваха. Приклекнах пред нея, така че очите ни да са на едно ниво.
– Знаеш ли коя съм аз? – Попитах нежно. Тя кимна. Зениците ѝ бяха толкова широки, че очите ѝ изглеждаха черни, обсипани с червено от ударите, които беше получила. По дълбоките синини можех да разбера, че ударите са се случили, след като е била ограничена. Сенките пазеха главите си на всяка цена, те бяха най-голямото ни оръжие.
Хвърлих поглед към Ривен, готова да изсипя към него всички проклятия, които знаех, но очите му бяха меки и виновни.
– Това спря, когато пристигнах. – Гласът му беше толкова твърд, колкото и стиснатите му юмруци. Знаех, че той няма да позволи същото да се случи отново.
Обърнах се обратно към младата Сянка. Дръпнах леко мястото, където плитка ѝ се беше заплела в парче въже.
– Сега ще ти махна връзката – прошепнах аз. – Имам нужда да не крещиш.
Тя кимна отново.
Извадих един парцал и още един зад него. Пълно престараване от страна на похитителя ѝ, макар че предполагам, че това беше целта. Колин също е искал някакво възмездие, преди да я убие.
– Как се казваш? – Попитах.
Преди да отговори, Сянката премести челюстта си нагоре-надолу с твърди тласъци.
– Алис. – Думата беше сурова и трудна.
– А на партньора ти? – Попитах колкото се може по-меко.
– Елинар.
– Защо ти и Елинар нападнахте халфлинга? – Очите ми се върнаха към Колин, чиито ръце бяха кръстосани покрай гърдите му и се повдигаха с всеки тежък дъх.
– Той говореше лошо за теб – отвърна Алис.
Очите ми се разшириха.
– За мен?
Алис кимна.
– Той каза, че е глупаво да вярват на всичко, което казва Острието… Че не бива да се доверяват на някого, който е прекарал живота си в убиване на собствените си роднини. – Очите ѝ се спуснаха към земята.
Поставих нежен пръст под брадичката ѝ и вдигнах погледа ѝ обратно към моя.
– Какво още каза?
– Че си ги примамвала към смъртта им. И че ако са умни, трябва да те убият в съня ти. – Тя прониза Колин с очи и се изплю в негова посока. Изкуших се да се усмихна на коварството ѝ, но вълна от страх се впи в гърдите ми толкова силно, че всеки дъх оставяше дробовете ми сурови.
– Значи сте нападнали, защото той е щял да ме убие? – Окото ми се изкриви там, където нейното беше в синина. Беше наранена заради предаността си към мен, а аз дори не знаех името ѝ. Ръцете ми бяха железни юмруци, стиснати толкова силно, че вдлъбнах кожата на дланта си. Не ми пукаше. Това беше нищо в сравнение с раните на Алис или съдбата на Елинар.
– Предположихме, че трябва да си в разгара на някакъв план за привличане на Сянката от скривалището. Той заплашваше този план. Елинар… – Алис прекъсна, когато по лицето ѝ се изляха парещи сълзи. Протегнах ръка към Николай, знаейки, че той ще има носна кърпичка. Той ми подаде малко квадратче коприна, без да каже и дума.
След миг Алис започна отново.
– С Елинар бяхме в гората, за да се изкъпем и да наберем горящи листа за лечебен мехлем. Групата се появи на пътеката и ние се скрихме, за да ги наблюдаваме. Но бяхме взели само две оръжия помежду си. Очевидно това не беше достатъчно, за да ги обезоръжим.
Затворих очи, опитвайки се да запазя лицето си неутрално. Беше в разрез с протокола за Сенките да пътуват навсякъде с толкова малко хора, които да ги защитават, но Алис беше млада. Нямаше да се учудя, ако беше завършила с последната група посветени. Само за две години тя не беше видяла достатъчно от света, за да става предпазлива на всяка крачка.
А сега никога нямаше да има тази възможност.
Извадих малък калъф от вътрешния джоб на туниката си. Вътре имаше седем стъклени стрелички, пълни с пламтяща червена течност. Едното място беше празно от приспивателното течение, което бях използвала в Аралинт. Извадих една и стиснах малкото шишенце между пръстите си.
– Вече си в безопасност – промърморих, като насочих стрелата към ръката на Алис. Веждите ѝ се смръщиха. Очите ѝ се разшириха още повече, танцувайки напред-назад между ръката ми и лицето ми. С палеца си погалих бузата ѝ. – Шшш… Това ще ти помогне да заспиш. Няма да те нараня и няма да чувстваш повече болка.
Това беше всичко, което можех да ѝ предложа.
Когато дишането ѝ се успокои, отново вдигнах ръка към ръката ѝ.
– Добре, – каза тя. Притиснах стрелата към ръкава на туниката ѝ, докато не убоде кожата ѝ. След секунди тялото ѝ се свлече на рамото ми. Стрелата щеше да я държи в безсъзнание през по-голямата част от деня.
Но тя нямаше да живее толкова дълго.
***
Спуснах тялото на Алис в безсъзнание на земята, като внимавах нищо да не притиска твърде силно подутата ѝ буза или окървавените ѝ ребра. Свободен кичур коса покриваше лицето ѝ, прибрах го зад ухото ѝ. Въпреки синините тя изглеждаше спокойна и дори по-млада в съня си. Дългите мигли обрамчваха невзрачните ѝ очи и гъделичкаха меките лунички по носа ѝ.
Носната кърпичка, с която беше избърсала сълзите си, все още беше стисната между пръстите ѝ. Издърпах я и я хвърлих в огъня. Някой зад мен изсумтя, но аз нямах търпение да споря с Николай за фини коприни. Имаше въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени.
– Къде е тялото на Елинар? – Попитах Ривен, като се изправих в целия си ръст. Тъмните му очи изучаваха изпадналата в безсъзнание Сянка в краката ми. Можех да видя мислите, които се въртяха зад набръчканите му вежди.
– Беше оставена край потока – каза Ривен с тих глас. Очите му бяха вперени в лицето на Алис.
– Изпратете двама от най-добрите си да я приберат. Ако я докоснат с нещо различно от най-нежните си ръце, ще им прережа гърлата. – Виолетовият му поглед за миг се премести върху мен, преди да кимне към двама халфлинги, облечени в зелени наметала.
– Направете каквото ви каже – нареди той. Те мигновено се преместиха през тълпата към потока зад нас.
– Бих изпратила и останалите – казах по-спокойно, отколкото се чувствах.
– Няма да се бия с теб – раменете на Ривен се напрегнаха, но ръката му се насочи към меча.
– Не искам да се бия. Но това, което имам да кажа, не е нещо, което искаш да бъде чуто от групата. – Скръстих ръце. Ако той настояваше да спорим пред всички, щях да го направя. Но предпочитам такива като Колин да ни оставят на мира.
Двамата, които Ривен беше изпратил да донесат тялото на Елинар, се върнаха. Положиха го до огъня до Алис. Лицето ѝ не беше белязано, но туниката ѝ беше напоена с кръв. Дръжката на малко елфическо острие стърчеше от гърдите ѝ. Поне смъртта ѝ бе настъпила бързо.
Нещо в нея подтикна Ривен към действие.
– Колин, ти и твоят отряд ще продължите към Серелиат. Не спирай в Каерт. Пътувай леко и бързо. Знаеш къде да ни чакаш. – Тонът на Ривен беше непреклонен.
Колин отвори уста, за да отговори, но я затвори с един поглед към кръстосаните ръце и дръзките очи на Ривен. Той кимна и тръгна към колите.
– Тарвел – извика Ривен към високия елф, който беше пробол Елинар. – Ти ще отведеш останалите в Каерт. Изчакай два дни и започни да изпращаш екипи по търговските пътища, които ще набележим. Сира може да те инструктира, докато ти подготвиш конете. – Тарвел прие заповедите му с лек поклон. Сира вече го чакаше до група кобили, като му шепнеше местоположението на елфически.
Изчаках мълчаливо, докато групите се разпръснаха. Езикът ми гореше като пламъците край мен, чакайки възможност да се изправи. Накрая останаха само Ривен, Сира и Николай.
Извадих малко острие, което държах в кобура на колана на бедрото си. Беше по-късо от повечето ми оръжия, но беше едно от най-острите. То щеше да осигури безболезнена смърт. Достатъчно бърза, за да може жертвата да не се събуди от съня си, когато стоманата прониже плътта ѝ.
Подадох острието на Ривен.
– Какво е това? – Попита той, като държеше острието в дланта си.
– Тя не може да живее – знае твърде много. Човекът, който е отговорен за това, трябва да сложи край на живота ѝ. – Гласът ми беше дрезгав. Огнената ярост в стомаха ми изгаряше ниско, оставяйки само дим в дробовете ми. Гърлото ме болеше, а очите ме бодяха с всяка дума. Алис беше мъртва от момента, в който Колин отвори уста.
– Моят Елверинец не е нападнал Сенките. Няма да поема отговорност за акта на самозащита на Колин, независимо колко злощастни са обстоятелствата. – Носът на Ривен се набръчка до заострения си връх, устните му се изтеглиха в тънка линия.
– Колин никога нямаше да бъде нападнат, ако не се чувстваше в правото си открито да пренебрегва заповедите ти – отвърнах аз. – Елверинецът трябваше да изчака вест в Аралинт. Те заминаха против твоите заповеди.
Пръстите на Ривен се увиха около малката дръжка достатъчно силно, за да видя как вените в ръката му пулсират. Той погледна към Николай и Сира, но никой от тях не проговори.
– Ще поговоря с Колин, когато пристигнем в Серелиат – предложи тихо Ривен.
– Колин е идиот, но това не е негова вина, – казах аз. Ривен отвори уста да протестира, но аз го прекъснах. – Ти ясно показа пренебрежението си към мен и този съюз на всички, които те следват. А след това напусна Аралинт, без да им дадеш никакви уверения, че смяташ, че този план ще проработи. Без да разберат, защо изобщо си се съгласил на този съюз. Единствената ти грижа беше да се увериш, че аз и всички останали знаем колко много го презираш. Съобщението е получено.
Обърнах се към пламъците с надеждата, че топлината им ще възпламени отново част от гнева ми, но това не се случи. Гърлото ми беше сурово, а гърдите ме боляха, докато се опитвах да не обръщам внимание на двете млади Сенки, които лежаха в краката ми. Едината беше мъртва, другата – на път да стане.
Всичките ми емоции се изпариха от мен, бях просто празна черупка.
– Очаквам да имаш резерви към мен – казах тихо. – За нашия план. Знам, че никой от вас не ми вярва. Но няма да успеем, ако всеки разузнавач, всеки халфлинг с отношение, се чувства така, сякаш може да поставя под въпрос заповедите ти. Бъди несигурен насаме – не ме интересува. Но пред тях – посочих към пътеката, където керванът беше изчезнал, – трябва да бъдеш непоколебим. Непоколебим. Трябва да ги поведеш Ривен, иначе това ще бъде гибелта не само на тези два живота.
– Очакваш да я пробода в съня ѝ? – Ривен се задави. Обърнах се към него. Ръката му, която държеше ножа, трепереше.
– Дали събуждането ѝ, за да умре в страх, ще ти донесе утеха? – В гласа ми нямаше злоба. Знаех, че никога не е имало утеха в отнемането на живота на невинен човек. Беше време Ривен да научи същото.
Сира се приближи до огъня и извади кинжала от ножницата си.
– Мога да го направя. – Устните ѝ се присвиха, докато търсеше одобрението на Ривен.
– Не. – Вдигнах ръка пред Сира. – Предаването на острието на някой друг няма да облекчи болката, а само ще я усили, – казах и сложих ръка на рамото на Ривен. – Независимо от това ще носиш смъртта ѝ на съвестта си до последния си дъх. Най-малкото, което можеш да направиш, е да гарантираш, че никой друг няма да носи това бреме с теб. Дай ѝ честта да преследва само една душа, а не две.
Ривен се облегна на мен, а тъмните му виолетови очи се впиха в моите. В ъгъла на едното му око се появиха сълзи, но те не паднаха. Вместо това Ривен си пое дълбоко дъх и примигна. Когато отвори очи, те бяха съсредоточени и решителни.
– Уведоми ме, когато свърши – казах аз и го оставих да я убие.
Назад към част 25 Напред към част 27
