Глава 27
Сутрешният въздух беше свеж и носеше аромата на влажна земя, тъй като първите паднали листа започнаха да се разлагат. Дори и в най-високата си точка, слънцето вече не нагряваше гърба ми до степен на парене. През по-голямата част от деня държах наметалото си плътно увито около врата си, за да отблъсна хладния вятър, който беше наш постоянен спътник по пътя.
Есента настъпваше бързо. До равноденствието оставаха малко повече от две седмици и то щеше да даде началото на празненствата по случай жътвата. Силстра щеше да отбележи този ден, като изпрати пълни шлепове със зърно и зеленчуци по Трите сестри – прехраната на Елеверат за зимата. Дотогава язовирът трябваше да бъде взривен, за да има шанс планът ни да успее. Факт, който не беше изгубен за групата. Повечето дни прекарвахме в равномерен тръс по пътя. Разговорите бяха минимални и винаги между тримата.
Николай се радваше на компанията ми, дори само защото бях някой друг, различен от двамата души, с които сякаш беше прекарал целия си живот. Цели животи, доколкото ми е известно.
На петия ден стигнахме до едно село, което беше твърде малко, за да има име. Селото не се отличаваше с нищо друго освен с голяма ферма, в която работеха повечето мъже и халфлинги. Посипаните с пръст къщи бяха износени, от покривите липсваха керемиди, а за прозорци служеха напукани стъкла. Не че това имаше значение, тъй като прозорците бяха покрити с толкова много прах, че отдавна бяха престанали да бъдат прозорци.
Ривен и аз оставихме останалите да разпънат лагера. Щяхме да заредим торбите с достатъчно храна за остатъка от пътуването ни до Серелиат. Наложи се да отида, защото исках да проверя за едно малко убежище, което Виктория беше създала в селото преди няколко години. Ривен настоя да дойде, за да ме наглежда.
Вървяхме мълчаливо от малката горичка, където Сира и Николай щяха да подготвят лагера. До селото се стигаше пеша, но конете ни имаха по-голяма нужда от почивка от нас. Ривен крачеше зад умишлено, бавното ми темпо. Чувствах, че с всяка крачка той става все по-досаден. Усмихнах се. Ако искаше да ми направи пътуването неприятно, и двамата можехме да играем тази игра.
Скоро открихме пазара, който представляваше сбор от търговски колички, разположени по единствената улица. Купих зеленчуци, които вече бяха овехтели, а Ривен се разправяше с един месар за липсата на стока. Аз се престорих на разсеяна от една бижутерска количка, докато те спореха.
Един от другите търговци каза на Ривен, че в таверната има сушени меса и че е готов да ги продаде на подходяща цена. Ривен кимна лаконично на жената на средна възраст изпод качулката си и тръгна към вратата на таверната.
Възползвах се от възможността и побягнах надолу по улицата към мястото, където Виктория ми беше казала, че се намира убежището.
Не беше много. Всъщност, ако не знаех, че е там, може би щях да го пропусна напълно. Къщичката се подпираше на сградата до нея. Покривът беше изграден от скрап и изцапано бельо. През летните месеци той щеше да е достатъчен, за да предпази посетителите от слънцето, но през зимата нямаше как да запази топлината.
Розата, отпечатана върху каменната пътека, беше изпочупена и толкова износена от времето, че никой извън нашата подземна служба дори не би я разпознал като убежище. Вероятно така е по-добре. Преминах през пролука в стената, в която предполагах, че някога е имало врата. Нямаше под, само твърда пръст, а в ъгъла имаше малка печка, заобиколена от четири стола.
Няма легла. Няма храна.
Някой седеше на един от столовете, а пръстите на краката му сочеха към пламъка на фурната. Дългите ѝ извити уши стърчаха от бялата ѝ коса, толкова тънка, че можех да видя розовата плът на скалпа ѝ. Тя изкриви шия, когато се движех през вратата. Очите ѝ бяха с тежки клепачи и обрамчени от толкова дълбоки бръчки, че приличаха на белези. Може би бяха такива.
– Здравей – казах предпазливо, без да съм сигурна дали ме чува. – Търся стопанина на тази къща.
Халфлингът не каза нищо. Тя кимна бавно, без да вдига глава, и посегна към бастуна, който стоеше до стола ѝ. За миг си помислих, че ще се опита да се изправи, краката ѝ се подкосяваха под тежестта ѝ, но тя само разклати бастуна.
На дъното му звънна вързана камбанка. Мека, но отчетлива сред праха и пустотата на селото.
Някой изскочи иззад бараката с червена коса, прибрана на главата. Беше по-млада, може би дори смъртна, а бледата ѝ кожа бе зачервена по носа. Подобно на бледите смъртни, които почервеняват след прекалено дълго прекарване на слънце.
– Рей? Какво е… – Тя спря, забелязвайки ме в стаята. – Мога ли да помогна? – Попита тя, като се изправи. Очите ѝ се стрелнаха към вратата зад мен.
– Търся пазача на тази къща – повторих аз.
– Намерила си я – отвърна тя бавно, като вдигна кошницата с чисто бельо на хълбока си.
Усмихнах се и ѝ показах висулката с роза, която държах скрита под туниката си. Тя го погледна и моментално се отпусна.
– О, добре, – прошепна тя с облекчение. – За момент си помислих, че си една от онези Сенки.
– Били ли са тук? – Попитах.
– Да, – каза тя. – Макар че те само минаваха. Не мисля, че са търсили халфлинги.
Герарда щеше да поеме по този път обратно към столицата.
Опитах се да запазя лекия си тон.
– Преди колко време беше това?
– Мисля, че са шест дни. – Тя постави кошницата на стола и започна да я сгъва. – Не направиха много. Прекараха една нощ в гостилницата, изядоха малко храна, преди да се върнат в града.
– Серелиат?
– Да, – каза тя.
– Колко? – Попитах, но вече знаех отговора.
– Четири, – каза жената. Кимнах. Герарда сигурно е била в гостилницата и е чакала Сенките да попълнят запасите си.
Погледнах назад към халфлинга, Рей. Тя спеше на стола си, а главата ѝ се поклащаше на гърдите ѝ, докато хриптеше.
– Има ли други, за които да се грижиш? – Попитах.
– Не в момента, – каза ми тя. – Обикновено изразходвам средствата, за да ги пренеса на по-голямо място. Серелиат или дори Силстра. По-лесно е да се скриеш в тълпата.
– А тя? – Попитах, като кимнах към мястото, където спеше Рей.
Жената се усмихна.
– Всъщност тя е наета от фермера нагоре по пътя. Но тя е твърде стара, за да бъде полезна. На него не му пука, че е тук. Държи отговорността далеч от косата му, а аз мога да се погрижа никой да не се сети какво да прави с нея – добави мрачно тя. Много халфлинги бяха изхвърлени, когато собствениците им решаваха, че струват повече на стопанството, отколкото си заслужават. На някои им беше забранено да напускат къщите си. Други бяха намерени с нож в устата.
Тя ми подаде ръка за поздрав.
– Между другото, казвам се Емелин.
Поклатих я, но не предложих собствено име.
– Не ме посещават много хора – каза тя и отново започна да сгъва прането си. – Макар че няма и много такива, които да се нуждаят от моята помощ, така че това може да се очаква.
Извадих малка торбичка със злато. Беше по-малко, отколкото обикновено давах; трябваше да попълня запасите си, когато стигнем до Серелиат. Това беше всичко, което ми беше останало.
– Може би ще получиш още – казах ѝ, като хвърлих торбичката в коша за бельо. Тя го скри в пластовете сгънати чаршафи. – Опитваме се да преместим колкото се може повече халфлинги на запад, така че ако дойдат още, опитай се да ги заведеш в Каерт.
– Каерт? – Прошепна тя. – Той не е много по-голям от този тук. Трудно ще се скрият.
– Те няма да останат.
Сините очи на Емелин се разшириха, когато разбра смисъла ми. Повечето смъртни никога не са пътували извън родния си град, камо ли в земите на Тъмните феи.
– Дали ще бъдат в безопасност? – Попита тя уплашено шепнешком.
– По-безопасно е, отколкото при краля.
Рей се събуди, бастунът ѝ падна от коленете ѝ и се свлече на пода със силен звън на звънеца.
– Приемам това за моето освобождение – казах им. – Бъдете готови.
***
Измъкнах се от малката барака и се върнах на улицата. Не изминах и две крачки, преди Ривен да излезе от една уличка и да ме хване за ръката.
– Какво правиш? – Прошепна той толкова рязко до ухото ми, че не само чух, но и усетих топлината на гласа му.
– Опитвам се да си спомня защо още не съм те пробола – отговорих аз.
Пръстите му се свиха плътно около ръката ми, като я притиснаха достатъчно силно, за да се опрат в костта ми. Изръмжах срещу него. Той се отдръпна шокиран и пусна ръката си. Рядко показвах зъбите си. Онези от Ордена, които ги имаха, бяха обучени да ги пазят скрити. Издължението бяха знак, че си нечист.
– Няма да те оставя да се спотайваш с непознати и да не очаквам отговор – отвърна той, като показа собствените си остри кучешки зъби. За щастие бяхме извън полезрението на всички селяни.
Подиграх се.
– Какво стана, че трябва да знаеш?
– Трябва да знам, че не си ни предала току-що. – Гласът му беше тихо ръмжене.
Поклатих глава и се промъкнах покрай него. Знаех, че той няма да предизвика сцена насред селото. Този разговор можеше да почака, докато се върнем на пътя. Усещах как очите му проникват в задната част на черепа ми, докато преминавахме през селото, без да кажем и дума.
В момента, в който се отдалечихме от жилищата, той скочи пред мен и ми препречи пътя.
– Коя беше тази жена? – Попита той, а гласът му беше пълен с яд.
Повдигнах вежди.
– Ти я видя?
– Да. – Виолетовите му очи проследиха лицето ми. Беше толкова близо, че усещах мекия прилив на въздух при всяко негово издишване. – Видях също, че ѝ даваш нещо. Съобщение за краля?
– Колко ще ти трябва, за да ми повярваш? – Изкрещях, като дърпах косата си с ръце. – Искам кралят да е мъртъв. Дори повече от теб. – Как можеше да се съмнява в това сега? След случилото се в Каерт? Онези Сенки бяха умрели без никаква причина. Вината ме бодеше като тръни, оставяйки драскотини, които гноясваха и се разяждаха всеки път, когато задушавах чувството. Не можех повече да го правя. Бях допуснала твърде много тръни да наранят кожата ми. Не можех повече да понасям ударите. Трябваше да се погрижа за раните си, за да спре тялото ми да гние отвътре навън.
Първата ми стъпка ще бъде да се изправя срещу Ривен.
– Какъв е проблемът ти с мен? – Попитах с раздразнение в гласа си. Ривен се изсмя, без да скрива отвращението в лицето си. Не исках нищо повече от това да изтрия отвращението му с едно от остриетата си.
Ривен се обърна, готов да избяга, след като напрежението между нас беше твърде силно. Това беше трик, който той използваше много пъти като Сянката, но аз вече бях принудена да сваля тази качулка. Дните му на бягство от мен бяха приключили. Хванах го за ръката.
– Не – казах аз, замахвайки с китката си към земята. – Няма да продължавам да тичам в кръг и да приемам подигравките и хапливите ти забележки. Всички сме сами. Тук няма Николай, който да те успокоява, нито Сира, която да се намесва. Кое те вбесява повече – това, че те победих, или това, че имаш нужда от мен?
Виолетовите му очи блеснаха, докато правеше крачка към мен.
– Не ме интересува, че си ме победила – каза той, тъмно и бавно, сякаш ме примамваше в капан. – Не ми харесва, че след като години наред си служила на краля, години наред си изпълнявала заповедите му без угризения и без вина за хората, които си наранила, просто си решила, че си приключила. Захвърли черното си наметало и смени страната. Това ли трябваше да ме впечатли? Трябва ли да ти благодаря, че ни помагаш? Какво ще стане, когато всичко това приключи? Ще отговаряш ли за престъпленията си? – Дъхът му беше горещ върху бузата ми, бързото издигане и спускане на гърдите му биеше по моите.
– Това ли си мислиш? – Изригнах, отказвайки да отстъпя. – Че през цялото това време съм била щастлива да служа на краля? Мислиш ли, че се наслаждавам на живота си, знаейки, че за него се плаща с кръв? Кръвта на халфлинги! Кръвта на моите роднини. – Ривен прехапа долната си устна, а върховете на зъбите му заплашваха да пролеят кръв. Острите му бузи бяха толкова близо, че си помислих, че могат да ме порежат, но не отстъпих пред омразата в очите му.
– Искаш ли да знаеш коя е тази жена? – Попитах го, твърде ядосана, за да чакам отговор. – Тя управлява убежище тук. Помага да се крият халфлинги от краля. От Сенките. Дойдох да я видя, защото финансирам работата ѝ.
Погледът на Ривен проследи лицето ми, сякаш се опитваше да прочете истината в думите ми.
– Ти знаеш за Пътя на розите? – Прошепна той недоверчиво.
Значи е знаел за убежищата? Не можах да помогна на самодоволната усмивка, която се появи на устните ми.
– Знаеш ли за това? – Поклатих глава, без да откъсвам поглед от него, докато вадех бронзовата висулка, която висеше на врата ми. – Аз го основах.
Ривен изучаваше лицето ми, а погледът му се спираше на долната ми устна. За миг си спомних за втория ни дуел. Тялото ми, притиснато от него към стената, знаейки, че съм на косъм от смъртта, само за да усетя докосването на устните му до моите. Дъхът ми спря в очакване. Щеше ли да го направи отново? Дали щях да му позволя?
След дълъг миг той направи крачка назад и сведе очи към земята.
– Не знаех, – каза той тихо.
– Не си питал. – Прибрах медальона обратно в ризата си.
Той ме погледна, а устните му бяха стиснати.
– Права си. – Той се обърна и тръгна обратно по пътеката.
– И за протокола, – казах аз, без да знам защо изпитвам нужда да се доказвам допълнително. Защо ми пукаше за мнението му за мен. Ривен не се обърна, а спря, изчаквайки ме да говоря. – Никога не съм отнемала живот, който не е трябвало да отнемам. Ако Короната падне и вие искате да ме съдите за животите, които съм прекратила, няма да ви спра. Всеки живот, който не съм могла да пощадя, нося със себе си. Не е нужно да ми казвате, че един ден ще отговарям за тях. Аз вече знам.
Промъкнах се покрай него, без да искам да говоря повече за омразата му към мен. Моята беше достатъчна и за двама ни.
Назад към част 27 Напред към част 29
